Определение № 390 от 29.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 752/2017 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК и чл.274, ал.2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Г. Г., Г. В. П., В. В. П. и Е. Г. П. срещу решение № 4008 от 16.05.2016 г. по гр.д.№ 14020 от 2014 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, II-д въззивен състав.

В касационната жалба се твърди, че решението е нищожно, недопустимо и неправилно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с посочена от касаторите практика на ВКС /определение № 729 от 25.06.2010 г. по гр.д.№ 370 от 2010 г. на ВКС, ГК, четвърто г.о. и решение № 619 от 30.09.2010 г. по гр.д.№ 370 от 2010 г. на ВКС, ГК, четвърто г.о./ по следните правни въпроси, посочени от касаторите и доуточнени от настоящия състав на ВКС както следва:

1. Налице ли е основанието на чл.224, ал.2 ГПК /отм./, сега чл.299, ал.2 ГПК за прекратяване на делото, респ. за обезсилване на първоинстанционно решение, ако липсва идентитет в петитума на исковете по двете дела ?

2. Недопустимо ли е решение, постановено по непредявени искове ?

3. Представлява ли основание за прекратяване на гражданско дело по чл.224, ал.2 ГПК /отм./, сега чл.299, ал.2 ГПК влязлото в сила решение по по-късно заведено дело между същите страни и за същото искане, което неправилно не е било прекратено на основание чл.95, ал.1 ГПК /отм./, сега чл.126 ал.1 ГПК и поради това е недопустимо ?

Освен това, касаторите считат, че произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответниците по жалбата Н. Я. Я. и Р. Я. Я. не вземат становище по нея.

С определение № 48 от 02.03.2017 г. по ч.гр.д. № 751 от 2017 г. на ВКС, ГК, първо г.о. за съвместно разглеждане с настоящото дело е съединено ч.гр.д.№ 751 от 2017 г., образувано по частна жалба на Н. Я. Я. и Р. Я. Я. срещу определение от 28.10.2016 г. по гр.д.№ 14020 от 2014 г. на Софийския градски съд, с което е оставено без уважение искането на ищците за изменение на въззивното решение в частта за разноските.

В писмен отговор от 14.02.2017 г. ответниците по тази частна жалба А. Г. Г., Г. В. П., В. В. П. и Е. Г. П. оспорват същата и молят определението от 28.10.2016 г. да бъде потвърдено.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия счита следното:

I. ПО КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА: С обжалваното решение съставът на Софийския градски съд е обезсилил решение от 12.10.2012 г. по гр.д.№ 6520-А от 2000 г. на Софийския районен съд, 41 състав в частта му, с която съдът се е произнесъл по предявения от Н. Я. Я. и Р. Я. Я. срещу ответниците А. Г. Г., Г. В. П. и В. В. П. иск по чл.108 ЗС. Отменил е първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения от Н. Я. Я. и Р. Я. Я. срещу ответницата Е. Г. П. иск по чл.108 ЗС в неговата установителна част и вместо това е поставил решение за признаване на установено по отношение на Е. П., че Н. Я. и Р. Я. са собственици на бивш земеделски имот, реституиран по реда на ЗСПЗЗ, който към настоящия момент представлява УПИ I-211 и УПИ VII-211 от кв.3 по регулационния план на [населено място], м.“вилна зона С.-Д.“. Оставил е в сила първоинстанционното решение за отхвърляне на иска срещу Е. Г. П. по чл.108 ЗС в неговата осъдителна част.

За да постанови решението си за обезсилване на първоинстанционното решение по отношение на ответниците А. Г. Г., Г. В. П. и В. В. П., въззивният съд е приел, че решението в тази част е недопустимо на основание чл.224 ГПК /отм./, тъй като към момента има вече влязло в сила съдебно решение между същите страни, за същия имот и на същото основание- решение по гр.д.№ 10025 от 2006 г. на Софийския районен съд, 39 състав.

1. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение първият поставен от касаторите правен въпрос /налице ли е основанието на чл.224, ал.2 ГПК /отм./, сега чл.299, ал.2 ГПК за прекратяване на делото, респ. за обезсилване на първоинстанционно решение, ако липсва идентитет в петитума на исковете по двете дела/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение и не е от значение за конкретното дело.

Съдът не е приел, че решението следва да се обезсили на основание чл.224 ГПК, въпреки че няма идентитет в петитума на исковете по двете дела, а напротив- приел е, че има пълен идентитет не само между страните и основанието на исковете по двете дела, но и между исканията.

Видно от исковата молба по гр.д.№ 10025 от 2006 г. на Софийския районен съд, 39 състав и решението, с което е приключило това дело /решение № 26 от 30.04.2014 г. по гр.д.№ 4341 от 2013 г. на Върховния касационен съд, второ г.о./, страните по гр.д.№ 10025 от 2006 г. на Софийския районен съд, 39 състав са идентични със ищците и с част от ответниците по настоящото дело- Н. Я. Я., Р. Я. Я., А. Г. Г., Г. В. П. и В. В. П.. Идентично е основанието на предявените по двете дела ревандикационни искове- реституция по реда на ЗСПЗЗ с решение на поземлена комисия. Идентично е и искането по двете дела- иск по чл.108 ЗС за земеделски земи, които понастоящем представляват УПИ I-211 и УПИ VII-211 от кв.3 по регулационния план на [населено място], м.“вилна зона С.-Д.“.

2. Вторият поставен въпрос /недопустимо ли е решение, постановено по непредявени искове/ е свързан с твърдението на касаторите, че срещу ответницата Е. Г. П. не е предявен иск. Той поставя под въпрос допустимостта на постановените първоинстанционно и въззивно решение по делото. Настоящата инстанция обаче счита, че няма съмнение, че въззивното решение по отношение на Е. П. е допустимо, тъй като безспорно тя е ответник по делото- конституирана е като такава с определение от 12.07.2005 г. на основание чл.120 ГПК /отм./ като наследник на починалия в хода на делото първоначален ответник В. В. П..

3. Третият поставен въпрос /представлява ли основание за прекратяване на гражданско дело по чл.224, ал.2 ГПК /отм./, сега чл.299, ал.2 ГПК влязлото в сила решение по по-късно заведено дело между същите страни и за същото искане, което неправилно не е било прекратено на основание чл.95, ал.1 ГПК /отм./, сега чл.126 ал.1 ГПК и поради това е недопустимо/ е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но по него не са налице специалните основания на чл.280, ал.1 за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд:

Касаторите не са посочили задължителна или незадължителна практика на ВКС или на други съдилища в страната, на която обжалваното решение да противоречи по този въпрос.

Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос по смисъла на това понятие, разяснен в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: тъй като въпросът е свързан с приложението на ясна и ненуждаеща се от тълкуване правна норма- тази на чл.224, ал.2 ГПК /отм./, сега чл.229, ал.2 ГПК, която визира, че основание за прекратяване на делото е наличието на влязло в сила съдебно решение между същите страни, на същото основание и за същото искане, без значение дали делото, по което е постановено това влязло в сила решение, е заведено преди или след делото, което се прекратява. Няма неяснота по този въпрос и предвид обстоятелството, че недопустимото съдебно решение има предвиденото в чл.224, ал.1 ГПК /отм/., сега чл.299, ал.1 ГПК действие /сила на пресъдено нещо/, ако не е било обезсилено или отменено по реда на инстанционния контрол.

Предвид на изложеното и тъй като касаторите не са посочили други правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а настоящият състав на ВКС не може служебно да поставя такива въпроси, освен ако не се касае за нищожност или недопустимост на съдебното решение, касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

II. ПО ЧАСТНАТА ЖАЛБА: С въззивното решение от 16.05.2016 г. по гр.д.№ 14 020 от 2014 г. Софийският градски съд е осъдил ищците Н. Я. и Р. Я. да заплатят на ответниците Г. П. и В. П. по 866,66 лв. /или общо 1733,32 лв./ разноски по делото.

С определение от 28.10.2016 г. съдът е оставил без уважение молбата на Н. Я. и Р. Я. за изменение на въззивното решение в частта за присъдените на Г. П. и В. П. разноски. Съдът е приел, че решението в тази част е правилно, тъй като след обезсилване на решението и прекратяване на делото по отношение на ответниците Г. П. и В. П., ищците дължат на тези ответници направените от тях разноски по делото. Приел е и че направените от тези ответници разноски не са прекомерни с оглед фактическата и правна сложност на делото.

Неоснователно е твърдението в частната жалба срещу това определение, че то е недопустимо, тъй като в ГПК /отм./, по чийто ред се разглежда делото, не е уреден института на изменение на въззивно решение в частта за разноските. Това твърдение не отговаря на истината: чл.192, ал.4 ГПК /отм./ предвижда възможност съдът по свой почин или по искане на страните, с определение да измени решението си в частта за разноските. Обстоятелството, че в обжалваното определение от 28.10.2016 г. въззивният съд е посочил като основание за постановяването на определението си аналогичната на разпоредбата на чл.192,ал.4 ГПК /отм./ разпоредба от новия ГПК- чл.248, ал.3 ГПК не води нито до недопустимост, нито до неправилност на постановеното определение за изменение на въззивното решение в частта за разноските.

Неоснователно е и твърдението в частната жалба, че ищците не дължат на ответниците разноски в случаите на прекратяване на делото на основание чл.224, ал.2 ГПК /отм./- поради наличие на друго влязло в сила решение между същите страни, за същото искане и на същото основание. Разпоредбата на чл.64, ал.3 ГПК /отм./, сега чл.78, ал.4 ГПК предвижда право на ответника да иска от ищеца заплащане на направените от него разноски при прекратяване на делото, независимо от основанията за това прекратяване.

Неоснователно е и твърдението, че присъдените на ответниците Г. П. и Вихър П. разноски в размер на 866,66 лв. на всеки от тях не са реално направени. По делото са представени договори за правна защита и съдействие от 12.10.1999 г. /лист 19 от гр.д.№ 179 от 1999 г. на ВКС/, от 07.03.2000 г. /лист 19 от гр.д.№ 1952 от 1999 г. на ВКС/, от м.03.2001 г. /лист 28 от гр.д.№ 6520-А от 2000 г. на СРС, 41 състав/, от 26.02.2003 г. /лист 14 от ч.гр.д.№1336 от 2003 г. на СГС/ и от 17.11.2015 г. /лист 87 от гр.д.№ 14020 от 2014 г.на СГС/, видно от които ответниците Г. П. и В. П. реално са заплатили на пълномощника си по делото разноски в присъдения от съда в обжалваното определение размер- всеки по 866,66 лв.

Неоснователно е и възражението, че присъдените с обжалваното определение разноски на тези ответници са прекомерни. Съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и предвид на цената на исковете, минималното адвокатско възнаграждение за настоящото дело /образувано по иск с правно основание чл.108 ЗС с цена на иска 329,09 лв., определен съгласно чл.55, ал.1, б.“б“ от ГПК /отм./, е 300 лв. за всяка инстанция или 600 лв. за двете инстанции. Предвид фактическата и правна сложност на делото и голямата му продължителност /от 1993 г. до 2017 г./ присъдените на двамата ответници разноски за адвокат не са прекомерни.

Предвид на всичко гореизложено определението от 28.10.2016 г. на Софийския градски съд е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение