Определение № 1764 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 163/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. К. К. от [населено място], общ. С. баня, срещу въззивно решение № 180 от 02.09.2022 г., постановено по в. гр. д. № 236/2021 г. на Кюстендилския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното въззивно решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260124 от 11.03.2021 г. по гр. д. № 191/2020 г. на Дупнишкия районен съд, е отхвърлен изцяло предявеният от касатора против Р. Н. К. иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания в резултат на телесни увреждания - счупване на носните кости с разместване и деформация на носната пирамида, периобритален хематом, охлузвания в областта на челото, причинени при нанесен побой на 19.02.2015 г. По делото е установено, че ищецът П. К. К. и ответникът Р. Н. К. живеят в [населено място], общ. С. баня, като на 18.02.2015 г. двамата са посетили заведението, находящо се в центъра на селото. В исковата молба жалбоподателят твърди, че към 01:00 часа на 19.02.2015 г., стоящият до него Р. К. му нанесъл няколко удара с юмрук по носа, вследствие на което изпитал силни болки, не можел да диша и му потекло кръв. От събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Н. З. и В. Г. не е установено по време на престоя или при напускане на заведението да е имало конфликти между страните по делото или твърдяното нападение и нанесен побой. В показанията си както в първоинстанционното производство, така и във въззивното производство свидетелят Н. З. отрича да е присъствал на инцидент между двамата, докато са били в заведението, в което свидетелят тогава е работил като барман. Същият е пояснил, че първо от заведението си е тръгнал ищецът П. К., а след това заедно са си тръгнали свидетелят В. Г. и ответникът Р. К.. Този свидетел също отрича да е присъствал и да е бил очевидец на инцидент между страните по делото, като в показанията си последователно описва времето от момента, в който ищецът е влязъл в заведението до момента, в който пръв си е тръгнал, отричайки между него и ответника да е имало някакъв инцидент, включително и нанасяне на юмручни удари. Същият е бил с ответника до момента, в който последният се е прибрал в дома си, като този момент следва по време момента, в който тримата /П. К., Р. К. и свидетеля/ са напуснали заведението като посетители. За двамата свидетели не е известно и след напускане на заведението между страните да е имало инцидент на процесната дата, като и двамата отричат да са видели ищеца с някакви видими телесни увреждания, както и да са видели майката на ищеца /свидетелката С. К./ в заведението или извън него. В показанията си тази свидетелка възпроизвежда съобщеното от сина й, че е бил поканен в заведението от намиращите се в него посетители, като сочи, че е видяла побоя лично. Същата вечер говорила със сина си по телефона и той й съобщил, че се прибира у дома. В центъра на селото се заговорил с едно момче. След като не се прибрал, тя слязла и видяла през стъклото как ответникът Р. К. тръгнал към сина й и започнал да го бие с юмруци в лицето, в главата. Не видяла причина, ответникът да бие сина й. Прибрали се късно със сина й, като той имал кръвоизлив в носа, цялото му лице било в кръв. Поради влошаване на състоянието му, ищецът посетил УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, където бил опериран и лекуван. След изписването му от болницата дълго време не се чувствал добре, с месеци не можел да се възстанови. И след това не се чувствал добре, затруднено било дишането му. От приетите по делото писмени доказателства, както и от заключението на съдебномедицинската експертиза е установено наличието на телесни увреждания на ищеца – счупване на носни кости, охлузвания и др. По делото са приложени и приети материалите по воденото досъдебно производство № 424/2015 г. по описа на РУ на МВР – Д., пр. № 868/2015 г., ДП № 520/2015 г. на ДРП, видно от които досъдебното производство е образувано по заявление на П. К. и водено срещу Р. К. за престъпление по чл. 129, ал. 2, във вр. с ал. 1 НК /средна телесна повреда/, като същото е прекратено с влязло в сила постановление от 17.12.2015 г. на основание чл. 243, ал. 1, във вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен. Изложени са съображения, че показанията на майката на ищеца не следва да бъдат кредитирани, тъй като същите, преценени от съда с оглед на всички други доказателства по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост, са изолирани и в противоречие с останалите събрани доказателства по делото. Посочено е също, че показанията й са вътрешно противоречиви, тъй като в първоинстанционното производство същата е твърдяла, че е била очевидец на нанесения побой от ответника на нейния син, видяла е всичко през стъклото /прозорци на заведението/, а в показанията си пред въззивната инстанция е посочила, че е видяла всичко, тъй като вратата на заведението била отворена, което е необичайно през месец февруари. В противоречие с данните в медицинската документация са и твърденията й, че тежкото състояние на сина й наложило през деня да потърси спешна медицинска помощ, тъй като данните за първи преглед са с дата 20.02.2015 г. Обяснението, че от страх свидетелката се е скрила да не я видят, както и тя да не пострада, но е наблюдавала цялата случка през отворената врата на заведението не е възприето като правдоподобно нито с оглед житейската, нито с оглед на правната логика. В заключение въззивният съд е приел, че по делото не е установено наличието на извършено от ответника противоправно деяние, с което на ищеца да са причинени твърдените телесни уреждания, както и че липсата на този елемент от сложния фактически състав на непозволеното увреждане е достатъчно основание за извод за неоснователност на предявения иск по чл. 45 ЗЗД. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли при некредитиране на свидетелско показание съдът да се аргументира при извода си какво прави това показание „изолирано, непоследователно и противоречиво“ и да изложи конкретни причини относно опровергаването му; 2. Следва ли съдът да кредитира показания на свидетел, които противоречат на други писмени доказателства и на експертни заключения; 3. При определяне размера на неимуществените вреди, следва ли да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Поддържа се, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а третият въпрос е решен в противоречие с ППВС № 4/1968 г. Ответникът по жалбата Р. Н. К. не е подал писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите два въпроса, които са свързани с по-общия въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички събрани по делото доказателства, включително гласните, доводите и възраженията на страните, са решени в съответствие с практиката на ВКС. Според нея при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Както е прието и в решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, I г. о., съдът преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, но тази преценка е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон. Съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка. В случая въззивната инстанция е съобразила тези правни разрешения. Обсъдени са в съвкупност релевантните за спора доказателства, включително свидетелските показания, като съдът се е позовал на тези, които са подкрепени и от събраните по делото писмени доказателства. С това съдът е изпълнил процесуалните си задължения във връзка с преценката на достоверността на гласните доказателства (чл. 172 ГПК). Доводите на касатора за неправилност на формираните изводи на въззивиня съд не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Разрешаването на поставените правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което, респ. с визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки релевантни доводи не са изложени и те по отношение на поставените въпроси не са налице. Последният поставен въпрос относно критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД с оглед крайните изводи на съда за неосъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД не е бил предмет на обсъждане във въззивното решение и също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,