Определение № 520 от 28.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1187/2010 г.

Производството е по реда на чл.288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба от [фирма],[населено място], представлявано от управителя В. Б. Б., чрез пълномощника си адв. Н. С. от АК-София, против въззивно решение от 02.06.2010 г., постановено по в.гр.д. № 115 по описа за 2010 г. на М. окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 33 от 03.02.2010 г. по гр.д. № 1632/2009 г. на Ломския районен съд, е уважен предявеният иск, с правно основание чл. 200 КТ, като е осъден [фирма],гр. Л. да заплати на О. П. Й. от[населено място], сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от претърпяна трудова злополука на 02.02.2008 г., вследствие на която е увредено лявото око на ищеца, довела до трайно намаляване на зрението и вторична глаукома, ведно с лихвата върху тази сума, начиная от 02.02.2008 г. до окончателното изплащане, присъдени са и деловодни разноски, като иска за разликата до 30 000 лв. е отхвърлен. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са от значение за спорното право и са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във връзка с което твърдение представя съдебно решение № 141 от 29.04.2009 г. по гр.д. № 347/2008 г. на ІІ ГО на ВКС. Изведените от жалбоподателя правни въпроси, обусловили изхода на делото са: за недопустимост на постановеното въззивно решение в частта му, с която е присъдена законна лихва върху главницата, тъй като такъв иск не е бил предявен, както и че същото е постановено по нередовна искова молба, тъй като не е конкретизиран ответника по делото, по материалноправните въпроси - дължи ли се обезщетение по реда на чл. 200 КТ на работник, който в резултат на трудова злополука е получил трайно намалена работоспособност под 50 %, както и за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при трудова злополука с оглед заложения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост. Ответникът по касационната жалба О. П. Й. от[населено място], чрез пълномощника си адв. М. К. от АК-М. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, оспорва касационната жалба като неоснователна, но не изразява становище по основанията за допускането й до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е подадена в срока по чл. 283 ГПК, поради което същата е редовна и допустима. За да уважи предявеният иск с правно основание чл. 200 КТ въззивният съд е приел, че по делото е установено, че страните [фирма],[населено място] и О. П. Й. от[населено място], са били в трудово правоотношение, като на 02.02.2008 г. в резултат на трудова злополука ищецът е пострадал, като вследствие на травмата получил трайно отслабване на зрението на лявото око и вторична глаукома и с ЕР на Т. от 29.09.2008 г. му е призната трайна нетрудоспособност 25%. Съдът е приел, че при установена по надлежния ред трайна нетрудоспособност в резултат на трудова злополука, дори и под 50%, тъй като се касае за увреждане на здравето на пострадалия работник или служител, е приложима защитата на КТ и искът е допустим. Отчитайки всички обстоятелства по делото и съобразно критерия за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е приел, че сумата от 25 000 лв., обезщетение за претърпените от пострадалия неимуществени вреди е достатъчна да ги репарира. Присъдил е и законна лихва върху главницата, считано от датата на злополуката. Приетото във въззивното решение относно поставения материалноправен въпрос - дължи ли се обезщетение по реда на чл. 200 КТ на работник, който в резултат на трудова злополука е получил трайно намалена работоспособност под 50 %, е в синхрон със задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, а именно: решение № 723 от 01.12.2010 г. по гр.д. № 290/2010 г. на Трето гражданско отделение, решение № 128 от 11.02.2010 г. по гр.д. № 268/2009 г. на Трето гражданско отделение, решение № 521 от 23.06.2010 г. по гр.д. № 550/2010 г. на Четвърто гражданско отделение, съгласно които, когато на работник или служител бъде призната с решение на Т. трайно намалена работоспособност и под 50 % в резултат на трудова злополука или професионално заболяване, то той има право на обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ и след изменението на разпоредбата, направено с измененията на КТ – ДВ, бр. 50/2004 г. и ДВ, бр. 15/2010 г. Поставеният от жалбоподателя материалноправен въпрос за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди е обусловил изхода на делото, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, а и не противоречи на представеното съдебно решение на отделен състав на ВКС. Това е така, тъй като въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука е свързан с критерия за справедливост дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решението на съда се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички допустими и относими по спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от пострадалия работник в резултат на трудовата злополука, размерът на обезщетението е определен съобразно тях. Що се касае до поставения процесуалноправен въпрос за допустимостта на въззивното решение като постановено по нередовна искова молба – не е конкретизиран ответникът по спора, съдът намира, че този въпрос е значим за изхода на делото, но той не е решен в противоречие с трайната съдебна практика. При повторното разглеждане на делото пред първоинстанционния съд пълномощникът на ищеца изрично е уточнил в писмена молба от 20.11.2009 г., че ответник по делото е търговското дружество [фирма],[населено място], поради което не е било необходимо в тази насока исковата молба да се оставя без движение, за да бъде отстранен този порок. Тъй като по този правен въпрос въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационен контрол. Освен посочените по-горе въпроси, касаторът е посочил, че въззивното решение е недопустимо в частта му, с която е присъдена законна лихва върху главницата, считано от датата на трудовата злополука, тъй като такова искане не се съдържа в исковата молба и съдебното решение в тази част е постановено плюс петитум. В случая доколкото се касае за допустимост на въззивното решение в частта му на присъдената законна лихва върху главницата, който въпрос е поставен от касатора, а съгласно задължителното тълкуване, дадено в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба в тази част, поради което касационният контрол следва да бъде допуснат. По останалите правни въпроси, както се посочи по-горе, въззивното решение не следва да се допуска до касация, тъй като те не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, не са решавани противоречиво от съдилищата с оглед представената съдебна практика и не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а са в съответствие с трайната съдебна практика по тези въпроси. Касаторът следва да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационното обжалване в размер на 201,30 лв., на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,