Определение № 877 от 08.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 951/2010 г.

Образувано по частна касационна жалба на [фирма] против определение № 419 от 11.02.2010 г. по ч.т.д. № 1244/2009 г. на Варненския окръжен съд. В частната касационна жалба е въведено оплакване за постановяване на определението в нарушение на процесуалния закон – чл.250 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба К. Х. Б. не е изразил становище по нея. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след като обсъди данните по делото намира следното: Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. С определението, предмет на обжалване, съставът на Варненския окръжен съд отхвърлил молбата на [фирма] за допълване по реда на чл.250 ГПК на постановеното от него определение от 18.11.2009 г., като се произнесе и по искането му за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и на изпълнителен лист срещу солидарния длъжник К. Х. Б., посочен в т.14 от заявлението, предмет на ч. гр. д. № 8397/2009 г. на Варненския районен съд. Въззивният съд приел, че е обвързан от пределите на обжалвания пред него съдебен акт и след като първоинстанционният съд е пропуснал да се произнесе по искането на жалбоподателя за издаване на заповед за незабавно изпълнение и на изпълнителен лист срещу един от посочените в заявлението длъжници, то не е налице пропуск на въззивната инстанция, който може да бъде отстранен по реда на чл.250 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е обосновал искането по 274, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК с неправилното процедиране от страна на въззивния съд, който при съдържащи се в частната жалба доводи за непълнота на обжалвания съдебен акт е следвало да възприеме частната жалба в тази й част като молба по чл.250 ГПК и да препрати делото на първоинстанционния съд. Като не е сторил това, според жалбоподателя въззивният съд е постановил определението си в отклонение от константната практика относно правомощието на горната инстанция по този въпрос, поради което се позовава на чл.280, ал.1, т.2 ГПК като основание за достъп на атакуваното определение до касация. След преценка на наведените доводи, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице релевираното основание за допустимост на касационното обжалване. Разпоредбата на чл. 250 от ГПК не намира приложение в заповедното производство. В тази насока следва да се имат предвид постановените по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК определения на Върховен касационен съд - определение № 346/26.04.2010 г. по ч. т. д. № 224/2009 г. на I т. о. и определение № 699/13.10.2010 г. по ч. т. д. № 580/2009 г. на II т. о., в които е прието, че актовете на съда в заповедното производство не подлежат на допълване по предвидения в чл. 250 от ГПК ред за допълване на съдебни решения поради липса на изрична препращаща норма. Възприетото разрешение изключва процесуалната възможност за допълване на въззивното определение чрез произнасяне и по основателността на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 от ГПК срещу посочения в нея длъжника К. Б.. За пълнота на изложението следва да се изтъкне, че в подадената до въззивния съд частна жалба настоящия жалбоподател не е навел доводи за непълнота на обжалвания съдебен акт, в т. ч. и за пропуск на първоинстанционния съд да се произнесе по основателността на заявлението по чл. 417 от ГПК срещу К. Б.. При липса на изрични доводи в посочения смисъл въззивният съд не е бил длъжен да тълкува частната жалба и да извежда от съдържанието й искания, каквито не са формулирани от обжалващата страна. В обобщение, не е налице соченото от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради което въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение