Определение № 857 от 18.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 2177/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 2081 / 17.12.2012 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение - 7 състав, по гр.д. № 2963 / 2012 год., както следва: Касаторът - ищец Е. С. С. обжалва въззивното решение в частта, в която със същото е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявеният от нея против [фирма] иск, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ, за сумата над 40 хиляди и до претендираните 50 000 лева. Сочи неправилност на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД - при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, предвид неправилно прилагане критерия за справедливост, въведен с нормата и в противоречие със задължителните указания, дадени с ППВС № 4 / 1968 год.. Касаторът - ответник [фирма] оспорва въззивното решение в останалата му част, с която след частична отмяна на решение № 4106 / 08.06.2012 год. по гр.д.№ 12195 / 2010 год. на Софийски градски съд, в отхвърлителната му част - за разликата над присъдените от първоинстанционния съд 10 000 лева / до който размер първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила / и до размера от 40 000 лева / при общо претендирани 50 000 лева / предявеният от Е. С. С. против [фирма] иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ, е уважен .Оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон - чл.51 ал.2 ГПК, досежно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат както от пострадалата ищца, така и от третото лице - водач на МПС, в който ищцата е пътувала и и което няма сключена с ответника задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „, както и в противоречие с чл. 52 ЗЗД, при определяне на прекалено завишено спрямо действителните вреди обезщетение. Страните не са заявили взаимно становища по касационните си жалби. Върховен касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като констатира, че касационните жалби са подадени от легитимирани да обжалват страни, в срока по чл.283 ГПК и съответстват на изискванията на чл.284 ГПК, както и че атакуваното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, намира следното: Производството е образувано по иск на Е. С. С. против [фирма],, с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ, за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди от ПТП от 12.09.2010 год., причинено по вина на водача на застрахован по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност ” при ответното дружество лек автомобил – Н. М. П.. В резултат на произшествието ищцата е получила счупване на двете кости на дясна глезенна става, предпоставило операция за наместване и заковаване на глезенната става, и счупване на лъчева кост на дясна ръка, в долния й край, предпоставило поставянето на гипсова превръзка. Приетото заключение на съдебно-медицинска експертиза установява придвижване с патерици в продължение на два месеца и половина и носене на гипс: на крака – 45 дни, а на ръката – 30 дни. Проведена е последващо двукратна операция по премахване на металната остеосинтеза, рехабилитация и физиотерапия ,при обща продължителност на отпуска по болест от 12.09.2010 год. до 09.05.2011 година / 240 дни /. В съответствие със събраните по делото гласни и писмени доказателства, първоинстанционният съд е приел справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди и уважил иска за сумата от 10 000 лева, в която част решението като необжалвано е влязло в сила. Въззивният съд е завишил дължимото обезщетение с още 30 000 лева, като е отчел, че и понастоящем последиците от уврежданията не са преминали изцяло – налице е остатъчен козметичен дефект на дясната глезенна става и ограничения в движенията й, както и намален захват на дясна ръка, създаващи затруднени в бита на ищцата. Отчел е и продължителността на нетрудоспособността й, в резултат на претърпените увреждания. Въззивният съд е счел, че досежно липсата на съпричиняване от страна на ищцата, приета от първоинстанционния съд, с оглед необжалването му и за присъдения, без отчетено съпричиняване, размер от 10 000 лева, е преклудирана възможността на ответника да се позовава на същото, поради което и мотиви по същество - по възражението основано на чл.51 ал.2 ЗЗД - не са изложени. Подновяването му от ответника, като възражение във въззивното производство, съдът е счел в противоречие с принципа на чл. 271 ал.1 пр. 2 ГПК – за невлошаване положението на жалбоподателя. В изложението по чл. 284 ал.3 от ГПК на касаторката не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Формално се сочат драстични разминавания в размера на присъдими от съдилищата обезщетения и необходимост от тяхното уеднаквяване / независимо от спецификата на всеки конкретен случай /, което от една страна не е свързано с отговор на разрешим по конкретното дело правен въпрос, обусловил решаващите изводи на съда при определяне на обезщетението, а от друга страна е необусловено от тълкуване на конкретна правна норма, вкл. тази на чл.52 ЗЗД. Не се и сочи друга непълна, неясна или противоречива правна норма, предпоставила противоречива съдебна практика по тълкуването й или налична непротиворечива такава, но подлежаща на преодоляване,с оглед развитието в обществените отношения или изменения в законодателството – в обосноваване допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК вр. с т.4 от ТР № 1 / 2010 год. на ОСГТК на ВКС. В аспект на последното и доколкото единствената конкретика в изложението касае приложението на лимитите на застрахователна отговорност, следва да се посочи, че значението на същите е предмет на произнасяне с решение, постановено по реда на чл.290 от ГПК - № 95 / 24.10.2012 год. по т.д.№ 916 / 2011 год. на І т.о. на ВКС, в което е възприето, че определимите от съда обезщетения за неимуществени вреди следва да бъдат съобразени с действително търпимите вреди, съобразно критериите по чл.52 от ЗЗД, а не с лимитите на отговорността на застрахователя, които са преценими само при отчитане на конкретните икономически условия, които имат значение при формиране критерия за справедливост. Доколко, обаче, конкретното решение е съобразено с действително претърпените и търпими неимуществени вреди, както и с икономическата конюнктура към момента на увреждането, е въпрос на преценка за правилност и на основанията по чл.281 т.3 от ГПК, извън обхвата на настоящото производство. Следователно, не се установява основание за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на Е. С. С.. В изложението по чл. 284 ал.3 ГПК касаторът [фирма] поставя фактологично обусловения от конкретиката на спора и изключващ еднозначен отговор въпрос, дали е справедлив конкретно определеният размер на обезщетението, с оглед действително претърпените вреди / п.1 / и в съответствие с чл.52 ЗЗД и ППВС № 4 / 1968 година. С тази му конкретика, предпоставяща преценка на фактическите обстоятелства по спора, релевантни за определянето на размера, а не общ отговор, относно спазване на принципи при определянето му по справедливост, съгласно чл.52 ЗЗД вр. с ППВС № 4 / 1968 год., не се явява покрит общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК. Касаторът, позовавайки се в изложението на противоречива практика на съдилищата по определяне на по-занижени обезщетения по искове, насочени срещу делинквента спрямо определяни такива по искове срещу застрахователи, поставя общия въпрос относно допустимостта на подобен диференциран, с оглед конституирания ответник, подход. Съществуването на подобна практика, дори да би било доказано с цитираните от страната решения / впрочем съобразявайки датата на увреждането, спрямо която се определя и справедлив размер на обезщетението /, е ирелевантно спрямо решаващите изводи на въззивния съд и възприетите от същия релевантни обстоятелства за определяне на обезщетение за неимуществени вреди, индивидуални и различни във всеки конкретен случай, поради което и тук не се явява удовлетворен общия селективен критерий на чл. 280 ал.1 ГПК. Същите мотиви са относими и към поставените и по същество идентични трети и четвърти въпроси, обобщими до следното: при противоречие между решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК и тълкувателни решения и постановления / задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК вр. с т.2 на ТР № 1 от 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС - извън решенията по чл. 290 ГПК / кое следва да се прилага. Дори от обстоятелствената част на изложението за настоящият състав не става ясно в какъв аспект това противоречие се релевира като основание за допускане на касационното обжалване, защото е релевантно противоречието на конкретното въззивно решение със задължителна съдебна практика от вида, посочен в т.2 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, не наличието изобщо на противоречива задължителна практика, при това по неконкретизиран в съответствие с т.1 на същото ТР правен въпрос. Подобно формулиране изключва възможността за преценка на релевантност с решаващите мотиви на въззивното решение и оттук възможността за извод относно покриването на общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК. Петият от поставените въпроси гласи: При неспазване задължителните указания в т.3 и т.4 на ППВС № 7 / 1978 год. / всъщност се касае до ППВС 7 / 1978 год. от 04.10.1978 год., постановеното решение явява ли се порочно и подлежащо на отмяна ? Въпросът директно предпоставя извод за правилност на въззивното решение, като основание по чл.281 т.3 ГПК, нямащо нищо общо с основанията по чл. 280 ал.1 ГПК. По начало т.3 и т.4 на ППВС № 7 / 1977 год. са относими към проблематиката на възникването и действието на застрахователните правоотношения, респ. действителността им, обусловена от застрахователния интерес и съществуването на застрахователен риск. Въпросът не е конкретизиран до съответно приложима част от Постановлението, а и не би могъл, тъй като въпросът относно за съществуването и действителността на застрахователното правоотношение, съставляващо основание на иска, идентично на коментирания по-горе въпрос относно съпричиняването, е преклудиран за въззивното производство, с необжалване на първоинстанционното решение от ответното дружество, в частта по присъдено обезщетение от 10 000 лева, респ. влизането му в сила. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение