Определение № 317 от 26.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 1347/2017 г.

Производството е по чл. 274 ГПК, ал. 3, т. 1 ГПК (във вр. чл. 396, ал. 2, изр. 3-то ГПК). Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 5517 от 28.ІІІ.2017 г. на [фирма]-С., подадена против определение № 642 на Софийския апелативен съд, ГК, от 21.ІІ.2017 г., постановено по ч. гр. дело № 886/2017 г., с което – след отмяна на първоинстанционния отказ на СГС - е било допуснато, на основание чл. 390 ГПК и под условието да бъде внесена парична гаранция в размер на 41 800 лв. /10% от частично претендираното вземане/, обезпечение на бъдещ осъдителен иск с правно основание по чл. 34 ЗЗД /във вр. чл. 26 от същия закон/, който [фирма] възнамерявало да предяви като частичен (за 418 800 лв. от общо 1 214 520 лева) срещу търговеца настоящ частен касатор, като в резултат е била наложена възбрана върху негов недвижим имот: самостоятелен обект в сграда на [улица] [населено място], представляващ офис № 4 с идентификатор 68134.1932.431.1.57, с площ от 106.21 кв. метра. Оплакванията на търговеца частен касатор са за „необоснованост и неправилност” на атакуваното въззивно определение, поради което се претендира касирането му. Инвокирани са доводи, че САС не бил взел предвид обстоятелството, че „описанието на бъдещия иск в молбата за допускане на обезпечение не отговаря на изискванията на закона и разпоредбите по чл. 129-във вр. чл. 127 ГПК”; че не бил направен преглед от страна на въззивния съд досежно допустимостта на този бъдещ иск и съответно – на адекватността на поисканата обезпечителна мярка към процесния случай, а също и цялостна преценка за доказаност на обезпечителната нужда. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба търговецът неин подател обосновава приложно поле на частното касационно обжалване единствено с наличието на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт въззивният съд се е произнесъл в противоречие с друго влязло в сила определение на въззивен съд (Опр. № 955/2.V.2012 г. на САС, ГК, 7-и с-в, по ч.гр.д. № 1664/2012 г.) по следния процесуалноправен въпрос: „Следва ли съдът винаги да допусне обезпечение при условията на представяне на парична гаранция по чл. 391 ГПК, дори и когато е приел, че представените документи не създават достатъчно убеждение за вероятна основателност на иска.?” По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. Д. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакванията за пороци на атакуваното въззивно определение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, претендирайки за потвърждаването му. Инвокирани са доводи, че в процесния случай релевираната от частния касатор предпоставка по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на частното касационно обжалване не била налице, тъй като не се констатирало противоречие между обжалваното определение на САС и цитираното в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК друго, влязло в сила въззивно определение, защото „разликите в мотивите и диспозитивите на двата съдебни акта се дължат на спецификите на конкретните фактически положения по всяко от делата, но те по никакъв начин не обосновават противоречиво тълкуване или прилагане на правото”. Така при постановяване на влязлото в сила въззивно определение за съответния състав на САС е било безспорно, от анализа на представените пред него писмени доказателства, че предявеният иск е вероятно неоснователен и затова се е оказало безпредметно допускането на обезпечение на същия - дори и при условията на представяне на парична гаранция. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред САС, настояща частна касационна жалба на [фирма] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните: Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния обжалван акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е релевантен за изхода на делото, да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В процесния случай въззивната инстанция не само е споделила ключовия извод на първостепенния съд, че приложените към искането по чл. 390 ГПК писмени доказателства не са „достатъчно убедителни” по отношение създаването на представа за вероятна основателност на осъдителния иск, който [фирма] възнамерявало да предяви като частичен срещу търговеца настоящ частен касатор, но и е съобразила алтернативната предпоставка по т. 2 на чл. 391, ал. 1 ГПК за допускане на обезпечението. При наличието на константна, задължителна за долустоящите съдилища практика на ВКС, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК и обективирана в Опр. № 610/23.ІХ.2013 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т дело № 3165/2013 г.; в Опр. № 746/30.ІХ.2011 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 601/2011 г., както и в Опр. № 15/14.І.2013 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 434/2012 г. /а също и в много други/, не е налице релевираната от д-вото настоящ частен касатор предпоставка по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Напротив, с цитираната задължителна практика на ВКС, възприемаща становището за свободна преценка на „специфичните по всяко дело факти и доказателства” и, в частност, дали представените такива подкрепят вероятната основателност на обезпечавания иск „ или е необходимо ищецът представи гаранция в определен размер”, е успешно преодоляна противоречивата практика на съдилищата в Републиката по релевирания от частния касатор процесуалноправен въпрос. В заключение, няма ангажирани доказателства от страна на д-вото частен касатор по настоящето дело, че представеното от него към изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК определение № 955/2.V.2012 г., постановено от Софийския апелативен съд, ГК, 7-и с-в, по ч. гр. дело № 1664/2012 г., представлява влязъл в сила съдебен акт.. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение