Определение № 60160 от 30.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2213/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. П. М., действаща като едноличен търговец „Фармакон – А. М.“, гр. Карлово срещу решение № 225 от 29. 07. 2020 г. по в. т. д. № 137/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 584 от 22. 10. 2019 г. по т. д. № 495/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, с което са отхвърлени исковете на касационната жалбоподателка срещу „Технострой инженеринг“ ЕООД, гр. Димитровград за заплащане на следните суми: 45 845,14 лв., представляваща неустойка за забава в размер на 10 % от стойността на договора за строителство от 16. 08. 2016 г. без ДДС, уговорена в чл. 20, ал. 2 от договора, за периода от 17. 12. 2016 г. до 31. 07. 2017 г.; 512, 73 лв., представляваща неустойка за некачествено изпълнение, уговорена в чл. 22, ал. 1 от същия договор, в размер на 1% от стойността на некачествено изпълнените работи, изчислена върху неприетите работи по протоколи № 9 и № 10, респ. данъчни фактури № [ЕГН]/15. 02. 2017 г. и № [ЕГН]/09. 03. 2017 г.; 308, 16 лв., представляваща обезщетение, дължимо съгласно чл. 22, ал. 2 от същия договор, за направени допълнителни разходи от възложителя за закупуване на капаци и решетки по ДФ № [ЕГН]/03. 07. 2017 г.; 5478, 62 лв., представляваща обезщетение за допълнителни разходи за поправяне и отстраняване на некачествено изпълнени работи, съгласно чл. 9, чл. 9.7 от договора във връзка с чл. 22, ал. 1 по оферта, изготвена от „Гевонстрой ИАА“ ООД, гр. Карлово и 634, 29 лв., представляващи необходими разходи съгласно чл. 6, ал. 1 от договора - цената на електрическа енергия за строителния обект по фактури от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, както следва: данъчна фактура № [ЕГН]/31. 10. 2016 г. на стойност 69, 44 лв., данъчна фактура № [ЕГН]/30. 11. 2016 г. на стойност 33, 08 лв., данъчна фактура № [ЕГН]/31. 12. 2017 г. на стойност 87, 66 лв., данъчна фактура № [ЕГН]/31. 01. 2017 г. на стойност 161, 20 лв., данъчна фактура № [ЕГН]/28. 02. 2017 г. на стойност 194, 64 лв. и данъчна № [ЕГН]/31. 03. 2017 г. на стойност 88, 27 лв., заедно със законната лихва върху посочените суми, считано от 3. 08. 2017 г. до окончателното им заплащане. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост и се прави искане за отмяната му по подробни съображения в жалбата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 и т. 3 ГПК касационната жалбоподателка поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото правни въпроси: 1. „Относно приложението на критериите за тълкуване на договорите, съгласно чл. 20 ЗЗД, и съблюдаването им от съда“; 2. „За правната характеристика и спецификите на договора за строителство“ и свързания с него въпрос „Могат ли страните да уговарят свободно началото на строителството, с оглед особените допълнителни задължения, които договорът за строителство поражда, относим към приложението на чл. 157 ал. 1 от ЗУТ“; 3. „За възможността за освобождаване на длъжника от отговорност за неустойка при наличието на предпоставките по чл. 95 от ЗЗД“; 4. „Наличието на ниски температури през зимата би ли могло да представлява обективна, непредвидима и непреодолима причина, изключваща отговорността на длъжника, по смисъла на чл. 81 ал. 1 ЗЗД, за забава в строителството, респ. – за предаване на сграда в уговорения между страните по спора срок“; 5. „На какви изисквания следва да отговарят осъществените от изпълнителя строително-монтажни работи, неуточнени по количество и качество в договора за възлагане строителство на сграда“; 6. „За спазване от съда на основните начала – чл. 7 ал. 1 изр. 2 и чл. 10 ГПК, да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна и за установяване на фактите, които са от значение за решаването му“ и 7. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да отговори на всички твърдения и доводи в жалбата“. По отношение на въпросите по т. 1, 2 в частта по въпроса „за правната характеристика и спецификите на договора за строителство“, 3, 4, 5, 6 и 7 касационната жалбоподателка се позовава на разрешаването им от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по въпроса по т. 1 – с решение № 74 от 9. 07. 2019 г. по т. д. № 1698/2018 г., ІІ т. о., по въпроса по т. 2 – с решение № 279 от 12. 02. 2019 г. по т. д. № 2905/2017 г., ІІ т. о., по въпроса по т. 3 – с решение № 164 от 3. 02. 2016 г. по т. д. № 1890/2014 г., І т. о., по въпроса по т. 4 – с решение № 200 от 11. 04. 2014 г. по т. д. № 545/2012 г., І т. о., по въпроса по т. 5 – с решение № 59 от 31. 07. 2017 г. по т. д. № 53622/2015 г., І г. о. и решение № 48 от 31. 03. 2013 г. по т. д. № 822/2010 г., ІІ т. о., по въпроса по т. 6 – с т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС и по въпроса по т. 7 – с т. 1 от същото тълкувателно решение. Касаторът твърди, че формулираният въпрос „Могат ли страните да уговарят свободно началото на строителството, с оглед особените допълнителни задължения, които договорът за строителство поражда“ е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото при липсата на задължителна практика на ВКС по този въпрос. Отговор на касационната жалба е депозиран от ответното по нея дружество – „Технострой инженеринг“ ЕООД, гр. Димитровград, в който се изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Ответникът по касация прави искане за присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима в частта, с която се обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт за отхвърляне на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 45 845, 14 лв., представляваща неустойка за забава по чл. 20, ал. 2 от договор за строителство от 16. 08. 2016 г. за периода от 17. 12. 2016 г. до 31. 07. 2017 г. В останалата част – по отношение на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените искове по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка за некачествено изпълнение по чл. 22, ал. 1 от същия договор, по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на дължими необходими разходи по чл. 6, ал. 1 от договора, по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на разноски за отстраняване на недостатъци съобразно предвиденото в чл. 22, ал. 2 от договора и по чл. 265, ал. 1 ЗЗД за заплащане на разходи за отстраняване на некачествено изпълнени работи жалбата е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане с оглед цената на всеки от тези самостоятелни искове и императивната норма на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. За да потвърди първоинстанционния съдебен акт за отхвърляне на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 45 845,14 лв., представляваща неустойка за забава по чл. 20, ал. 2 от договора за строителство за периода от 17.12.2016 г. до 31.07.2017 г., въззивният съд е приел за установено, че с договор за строителство от 16. 08.2016 г. ищцата, в качеството на възложител е възложила на ответника, в качеството на изпълнител и последният е приел да изпълни СМР на обект: „Магазин за авточасти и автосервиз“ в гр. Стара Загора, предвидени в одобрения инвестиционен проект и съгласно количествено – стойностна сметка, неразделна част от същия. Посочил е, че съгласно чл. 3 от договора срокът за изпълнение на СМР е 120 календарни дни и той започва да тече от по-късната дата измежду: съставяне на протокол обр. 2, предаване на копие на разрешение за строеж и предаване на работни проекти един комплект /чл. 4/. Апелативният съд е счел, че между страните няма спор, че част от възложените СМР са извършени и приети от възложителя, за което са съставени протоколи за приемането им, обр. 19, като същите работи са заплатени от възложителя. Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза в решението е прието, че процесната сграда е завършена в груб вид, като според експерта са изпълнени 75-78 % от договорените СМР, съответно 70-75 % от цялото строителство. В обжалваното решение е констатирано е, че с писмо от 06. 03. 2017 г., изпратено по електронна поща, ответникът е изпратил на възложителя протокол за приемане на СМР № 10 на обща стойност 41 504, 22 лв., като го е уведомил, че съобразно правото си по чл.12.2 от договора спира извършването на СМР до заплащане на СМР, за които е издадена фактура № [ЕГН] от 15.02.2017г., която е изплатена от ищцата на 03. 04. 2017 г. Съдът е установил, че с писмо изх. № 95 от 09. 03. 2017 г. ответникът е развалил договора за строителство поради просрочие с повече от 14 дни на плащането на задължението по посочената по-горе фактура. За да се произнесе по иска за заплащане на неустойка за забава по чл. 20, ал. 2 от договора за периода от 17. 12. 2016 г. до 31. 07. 2017 г., решаващият състав е приел, че съгласно клаузата на чл. 20, ал. 2 от договора при забава за завършване и предаване на работите в предвидения срок изпълнителят дължи неустойка в размер на 0.5 % от стойността на неизпълнените работи без ДДС за всеки просрочен ден, но не повече от 10 % от стойността на договора без ДДС. При съобразяване на установеното от фактическа страна изпълнение на 70-75% от цялото строителство и 75-78 % от договорените СМР, въззивният съд е изследвал дали това неизпълнение се дължи на забава на изпълнителя, за която той отговаря. Констатирал е, че протокол обр. 2 за откриване на строителна площадка и определяне строителна линия и ниво на строежа е съставен на 19. 08. 2016 г. и съгласно разписката от същата дата представителят на изпълнителя е получил от възложителя проект за строеж в части Архитектура, Конструкции, Геология, Вертикална планировка и трасировъчна технология, Пожарна безопасност, план за безопасност и здраве, ОВК и ВиК, Ландшафтна архитектура. Като е обсъдил посочената разписка и свидетелските показания, въззивният съд е формирал извод, че по делото не се установява част Електро от проекта да е била предадена към момента на откриване на строителната площадка. Изтъкнал е, че с оглед представената електронна кореспонденция на страните не може да се приеме, че посочената част е изпратена на изпълнителя при подготвяне на офертата, в какъвто смисъл са били показанията на свидетеля Д.. Поради това съдът е направил извод, че по делото не се установява срокът за изпълнение от 120 календарни дни да е започнал да тече на 19. 08. 2016 г. и да е изтекъл на 16. 12. 2016 г., в какъвто смисъл са били твърденията на ищеца. По тези съображения решаващият състав е заключил, че не е налице твърдяното забавено изпълнение, което да се дължи на вина на изпълнителя. Същевременно решаващият състав е изразил становище, че кредиторът е в забава поради неоказване необходимото съдействие на длъжника, за да може той да изпълни своите задължения качествено и в срок и тази забава на кредитора освобождава от отговорност изпълнителя. Посочил е, че забавата се дължи и на друго недобросъвестно поведение на възложителя - извършената от него промяна на подреждането на фасадните термоизолационни панели – от вертикално в хоризонтално, довела до необходимост от изпълнение на допълваща метална конструкция. Последното, според съда, забавило работата по приключване на обекта, като възложителят не предложил нормалното при такава ситуация удължаване на срока за изпълнение. В решението е направен и извод, че забавата се дължи и на продължителните периоди на лоши метеорологични условия, доказани със справка от БАН – НИХМ, които не са позволили извършване на СМР, така че да отговарят на нормативните изисквания или БДС и европейските норми за качество. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По материалноправния въпрос по т. 1 от изложението на касационната жалбоподателка относно приложението на критериите на чл. 20 ЗЗД е формирана практика на ВКС, намерила израз в посоченото от касационната жалбоподателка решение, както и в известните на състава решение № 89 от 17. 07. 2009 г. по т. д. № 523/2008 г., II т. о., решение № 167 по т. д. № 666/2010 г., I т. о., решение № 81 от 7. 07. 2009 г. по т. д. № 761/2008 г., I т. о., решение № 115 от 1. 11. 2010 г. по т. д. № 939/2009 г., I т. о., решение № 54 от 23. 07. 2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., решение № 16 от 28. 02. 2013 г. по т. д. № 218/2012 г., II т. о., решение № 67 от 30. 07. 2014 г. по т. д. № 1843/2013 г., II т. о., решение № 150 от 22. 12. 2016 г. по т. д. № 1704/2015 г., I т. о. и др. В тях е застъпено последователно поддържаното от ВКС становище, че на тълкуване според критериите на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. В конкретния случай, за да формира решаващия си извод относно липсата на твърдяната забава на изпълнителя за времето от 17. 12. 2016 г. до 31. 07. 2017 г., въззивният съд е приложил уговорката на чл. 4 от договора. Липсва констатация на съда за необходимост от тълкуване и извършено тълкуване на посочената клауза, доколкото между страните не е съществувал спор, че 120 - дневният срок за извършване на възложените СМР започва да тече от по-късната дата измежду тази на съставяне на протокол обр. 2 и предаване на работния проект от възложителя на изпълнителя. Възражението на ответника е било, че към 19. 08. 2016 г. – датата на съставяне на посочения протокол на изпълнителя е било предадено копие на работния проект във всичките му части. Доколкото решаващите изводи на съда са направени при приложение на клауза, относно чието съдържание между страните не е бил налице спор, и след съобразяване на фактическия и доказателствен материал по делото не би могло да се приеме, че поставеният въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Правилността на заключението на съда, че срокът за извършване на строителството не е започнал да тече от 19. 08. 2016 г., която се оспорва с въведения въпрос, не би могла да бъде предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК. Въпросът по т. 2 от изложението на касационната жалбоподателка „за правната характеристика и спецификите на договора за строителство“ е твърде общ и не може да бъде свързан с решаващите аргументи на съда за липсата на неизпълнение от страна на длъжника, изпълнител по договора, за което е уговорена претендираната неустойка. Вторият въпрос по т. 2 относно възможността страните по договор за строителство да уговарят свободно началото на строителството не е бил предмет на обсъждане в обжалваното решение. Въпросът се отнася до определянето на началото на строежа по смисъла на чл. 157, ал. 1 ЗУТ, а не до релевантния за спорното материално право срок за изпълнение на задължението на ответника, изпълнител за осъществяване на строителството на обекта по процесния договор. По отношение на този въпрос не е налице и твърдяното допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Релевираният като значим за делото въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, само ако решаването му е свързано с необходимостта от разкриване точния смисъл на приложимата правна норма чрез корективното й тълкуване, когато тя е неясна, непълна или противоречива, както и когато е налице необходимост от промяна на създадената от съдилищата неправилна съдебна практика по приложението на относимата правна норма, или макар и правилна, но формирана при други обществени условия, тази практика се нуждае от осъвременяване. Разпоредбата на чл. 157, ал. 1 ЗУТ, съгласно която за начало на строежа съобразно издаденото разрешение за строеж се счита денят на съставяне на протокола за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво, а когато такъв не се изисква – датата на заверка на заповедната книга е ясна, като касационната жалбоподателка не обосновава необходимостта от тълкуването й. Въпросите по т. 3 и 4 от изложението на касатора не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като крайните изводи на въззивния съд относно несъществуването на акцесорното задължение на ответника за заплащане на неустойка за забава по чл. 20, ал. 2 от процесния договор не са мотивирани само със забава на кредитора и с изключването на отговорността на длъжника за неговата забава поради лоши метеорологични условия. Решаващият извод за отсъствието на релевантната за пораждане на спорното право забава на длъжника за периода, за който се претендира неустойка, е свързан с неустановяването на момента, от който е започнал да тече срокът за изпълнение на задължението на строителя поради липсата на данни за датата на предаване от възложителя на част Електро от инвестиционния проект и предвид уговорката по чл. 4 от договора относно момента, от който започва да тече този срок. Поради това поставените въпроси по т. 3 и 4 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК нямат самостоятелно значение за изхода на спора и с оглед указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване по повод на тези въпроси не би могло да се допусне. Формулираният от касационната жалбоподателка въпрос „На какви изисквания следва да отговарят осъществените от изпълнителя строително-монтажни работи, неуточнени по количество и качество в договора за възлагане строителство на сграда“ е свързан с касационната жалба в преценената за недопустима нейна част, поради което не следва да бъде разглеждан. Процесуалноправните въпроси по т. 6 и 7 от изложението отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по отношение на тях касационната жалбоподателка не е обосновала допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Тези правомощия са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Според т. 1 от тълкувателното решение процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност контролът на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. При проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; извън прилагането на императивна материалноправна норма и охраняването на интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения, въззивният съд не следи служебно за правилността на обжалваното пред него решение, а е ограничен от разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК до посочените в жалбата основания за неправилност на решението. Съгласно задължителните указания по т. 2 от тълкувателното решение въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Съгласно последователната практика на ВКС въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по въведените процесуални въпроси. С оглед доводите, в контекста на които са поставени въпросите, следва да се изтъкне, че с определението по чл. 374 ГПК ищцата е задължена на основание чл. 190 ГПК да представи одобрен инвестиционен проект и документ, удостоверяващ приемането от ответника на част Електро от този проект. Във въззивната жалба ищцата не се е позовала на допуснато нарушение от първоинстанционния съд във връзка с доклада. Поради това не може да се приеме, че като не е дал указания на въззивната жалбоподателка във връзка с доказването на обстоятелството, че посочената част от инвестиционния проект е предадена на ответника, въззивният съд се е отклонил от задължителните постановки по посоченото тълкувателно решение. Неоснователни са доводите на касатора, че апелативният съд неправилно е отказал да приложи императивната норма на чл. 157, ал. 1 ЗУТ с оглед извършената преценка, че от значение за пораждане на спорното материално право е уговореният от страните срок за осъществяване на характеризиращата престация по договора за строителство. В., съобразно уговорката на страните определящ за началото на срока за извършване на строителството по процесния договор се явява и денят на съставянето на протокола за откриване на строителната площадка и определяне на строителна линия и ниво, сочен от цитираната разпоредба като начало на строежа. Мотивите на въззивния съд съдържат произнасяне в границите на чл. 269 ГПК по всички доводи и възражения на страните, както и подробно обсъждане на доказателствата по делото във връзка с твърдяната забава на ответника. Що се касае до правилността на формираните изводи в резултат на преценката на фактическия и доказателствен материал по делото, то тя не може да бъде контролирана във фазата по селекция на касационните жалби. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК с оглед изхода на делото на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 2500 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие от 12. 11. 2020 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение