Определение № 439 от 06.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 963/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 198 от 15.11. 2010 г. по гр.д.№ 456/2008г. на районен съд [населено място] е признато за установено по отношение на Общината в [населено място], че всички наследници на братята С. Д. В. и К. Д. В. са собственици на пет имота, възстановени им от поземлената комисия, а именно 1 .2230/ 2235 ид.ч. от УПИ І-293 в кв.15, 2. 870/ 880 ид.ч.от УПИ ІІ-292 в кв.15, 3. 830/ 942 ид.ч. от УПИ ІІІ-291 в кв.15, 4. 350/ 1049 ид.ч. от УПИ V-общ. в кв.2 и 5. 200/ 865 от УПИ ІV- общ. в кв.2, всичките по плана на [населено място], като ответникът е осъден да предаде на ищците владението на тези имоти. С решение № 50 от 20.05.2011 г. по гр.д.№ 412/ 2011 г. на Бургаски окръжен съд искът е уважен за половината от посочените имоти, за другата половина е отхвърлен, а конкретно за имот 5- УПИ ІV-общ. решението на районния съд е обезсилено, тъй като този имот не бил предмет на исковата молба. Ищците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като развиват оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. За частта, с която решението на районния съд е обезсилено, поддържат че е била налице явна фактическа грешка, а не произнасяне по непредявен иск, тъй като съдът вместо претендирания имот УПИ VІ-общ, погрешно е изписал УПИ ІV, но по всички други белези описанието на имота съвпада с това по исковата молба. Молят в тази част решението да се върне на районния съд за поправка на фактическата грешка. В останалата част намират решението за неправилно, тъй като съдът не е преценил, че е налице постановяване на две отделни решения на поземлената комисия по заявленията за възстановяване имотите на две лица / на братята К. В. и С. В./, както и че в решенията са описани отделните части от имотите, а не е налице възстановяване на едни и същи имоти в обща собственост на всички наследници. Относно основанията за допускане на касационно обжалване касаторите се позовават на хипотезите по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Ответникът Община [населено място] не взема становище по жалбата. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Ищците са две групи лица, наследници на братята К. и С. Д. В.. Легитимират се с две решения на поземлената комисия за възстановяване на имотите като бивша собственост на всеки един от братята, постановени по отделни преписки и отделни заявления. Според ищците с всяко решение се възстановяват отделни идеални части от съответните имоти и затова са предявили искове за сбора от тези части, а според въззивния съд става дума за възстановяване в съсобственост на една и съща идеална част от съответния имот и затова е приел, че претенциите са основателни само за по ½ ид.ч. от имотите, предмет на исковата молба. От данните по делото е видно, че до този извод възивният съд е стигнал след служебна проверка на двете решения на поземлената комисия, както и че ответникът Общината А. не е оспорила решенията в посочения смисъл Правният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, така както е формулиран от касаторите и конкретизиран от ВКС съобразно правомощията му, разяснени в ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС се свежда до това следвало ли е въззивният съд служебно да изследва законосъобразността на решенията по възстановяване правото на собственост, без да има направено възражения в тази насока от другата страна по делото. Според представените решения № 145 от 19.02. 2009г. по гр.д.№ 877/ 2008 г. на ІІІ г.о. и решение № 121/ 20.07. 2001 г. по гр.д.№ 1316/ 2000г. на ІV г.о. гражданските съдилища не проверяват служебно актовете на поземлените комисии, а решенията на тези органи имат конститутивно и вещно правно действие, като легитимират ищците в отношенията им с третите лица като собственици на възстановения имот. На конститутивния ефект на решението на поземлената комисия е посветено и ТР № 1/ 97г. на ОСГК на ВКС, а за пределите на косвения съдебен контрол на актовете по реституция- ТР № 6/ 2006г. на ОСГК на ВКС. Съгласно ТР № 1/ 17.07.2001 г. нарушението на императивна материалноправна норма може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Без да е налице пряко противоречие, поставеният въпрос има връзка с посочената съдебна практика, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Обжалването следва да се допусне по отношение на цялото решение, включително и в частта за обезсилване на първоинстационното решение, тъй като поради връзката между тях, произнасянето и по двете части трябва да бъде в еднакъв смисъл. Водим от горните съображения настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение