Определение № 1722 от 20.06.2023 г. на ВКС по д. № 336/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на А. П. срещу въззивното решение на Ямболски окръжен съд /ОС/ по гр.д. №308/22 г. в посочената от касаторката част и по допускане на обжалването. С обжалваната част от въззивното решение е отхвърлен предявеният от касаторката срещу ЧСИ М. М., с рег. №768 на КЧСИ и район на действие ОС С., иск с правно основание чл.441 ГПК, вр. с чл.45 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 8 000 лв., причинени на ищцата с незаконосъобразно принудително изпълнение по образуваното изп.д.№683/21 г. по описа на ответния ЧСИ. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2 ГПК. Поставя като значими за делото, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото следните въпроси: Кой носи отговорност и чия е вината при извършен запор на несеквестируеми доходи в нарушение на чл.446а, ал.1 ГПК – на съдебния изпълнител или на третото лице – в случая банката, като се има предвид вмененото на ЧСИ задължение в чл.446а, ал.5; трябва ли неизпълнение на това задължение на СИ да се счита за виновно поведение?; Допустимо ли е да се инициира изпълнително дело само по дадено изрично пълномощно на адвокат за образуването му, без подпис от взискател в нарушение на императивните правни норми на чл.426, ал.3, вр. с чл.127, ал.3 ГПК и отговорен ли е СИ за образуването на такова дело? Допустимо ли е в молбата за образуване на изп. дело да се впише личната банкова сметка на пълномощника на взискателя, за да постъпват по нея сумите от принудителното изпълнение, без да е дадено изрично пълномощие за това в пълномощното и чия е вината за това – на СИ, който образува изп. дело при тези пороци или на пълномощника на взискателя? Следва ли средствата по принудителното изпълнение, преведени в срока за доброволно изпълнение да се върнат от СИ като неправомерно преведени и неизпълнението на това задължение не ангажира ли деликтната отговорност на СИ? Касаторът поставя като решени в противоречие с практиката на ВКС и въпроси за прилагане на института на прихващането – чл.103 и 104 ЗЗД в изпълнителното производство, позовавайки се на опр.№280/6.04.17 г. по гр.д. №4444/16 г. на ВКС, трето г.о., в което е прието, че СИ няма функции да издаде акт с конститутивно действие, но може да констатира наличието на компенсация и зачитайки я да прекрати производството по чл.433, ал.1,т.1 ГПК. Във връзка с това разрешение касаторката поставя въпросите: Може ли СИ да прекрати изпълнителното производство на осн. чл.433, ал.1,т.1 ГПК като признае наличието на компенсация? Може ли компенсаторното вземане на длъжника да бъде признато по съдебен ред при завеждане на иск по чл.439 ГПК и изп. производство да бъде прекратено на осн. чл.433, ал.1,т.7 ГПК, според приетото от ОС, а длъжникът няма право да обжалва отказ на СИ да извърши прихващане, тъй като правата му са посочени в чл.435, ал.2 и 3 ГПК? По този въпрос, според касатора, е налице противоречива практика на съдилищата – осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Във връзка с разноските касаторката поставя въпроса: може ли представен ДППС, без номер, яснота за брой екземпляри, който не е написан на възприетите от АК кочани да бъде възприет като доказателство за реално плащане и да се признае за разход срещу загубилата делото страна в производството по присъждане на разноски? По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че за да се ангажира отговорността на СИ за вреди на осн. чл.441 ГПК, вр. с чл.45 ЗЗД и чл.74 ЗЧСИ е необходимо кумулативно наличие на незаконосъобразно действие или бездействие на ЧСИ във връзка с дейността му на орган по принудително изпълнение, настъпили в резултат на това противоправно поведение вреди и причинно следствена връзка между тях и противоправното поведение на деликвента. Противоправността се състои в процесуалната незаконосъобразност на увреждащото действие на ЧСИ, а вината му се презюмира, на основание чл. 45, ал. 2 от ЗЗД. В цитираната от окръжния съд постоянна практика на ВКС непротиворечиво се приема, че "предшестващата отмяна по съдебен ред на обжалваното действие на съдебния изпълнител формира сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на потестативното право да се постанови отмяната му - но не и по отношение на процесуалната му законосъобразност по смисъла на чл. 441 ГПК. Относно обстоятелствата от значение за отговорността по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ сила на пресъдено нещо не се формира и правноустановителното действие на решението не се изразява в установената противоправност на обжалваното действие на съдебния изпълнител, ако то бъде отменено. Затова в производството по иск по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ съдът преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител без да е обвързан от това дали същите са били обжалвани и какво е решението на съда по жалбата“. Въз основа на тази практика ОС е приел, че не е обвързан от решението по чл. 435 ГПК, постановено при обжалване на действията на ответника по изп. дело, а дължи самостоятелна преценка на обстоятелствата от значение за отговорността на ЧСИ по чл. 74 ЗЧСИ. Във връзка с първата група въпроси на касатора – за наложен запор върху несеквестируеми доходи на длъжника, въззивният съд е приел, че не са осъществени неправомерни действия от СИ, изразяващи се в незаконосъобразно налагане на запор върху несеквестируема част от трудовото възнаграждение и обезщетенията по чл. 444, т. 6, вр. чл. 114 "а" КСО на ищцата, в нарушение на чл. 446 и чл. 446а ГПК, поради което не са налице правопораждащите фактически елементи на отговорността по чл. 74 ЗЧСИ за причинени от изпълнението вреди за длъжника. В изпратеното до посочената обслужваща длъжника банка запорно съобщение е указано, че запорът следва да се изпълнява по отношение на несеквестируемата част на доходите по чл. 446 ГПК, но не по-рано от един месец преди налагане на запора. Указано е, че запорът не поражда действие по отношение на помощите и обезщетенията по чл. 446а, ал. 1 ГПК изцяло, както и спрямо пенсията до размера на МРЗ. Банката е уведомила ЧСИ с писмо, че ще обследва и определя размера на несеквестируемите суми и ще превежда на ЧСИ само секвестируемата част. Блокирането от банката на цялата сума по сметката на ищцата до размер на дълга й, от която тя не е могла да тегли несеквестируемите суми е незаконно, но за него отговорност следва да носи банката.Според въззивния съд ищцата не е използвала възможността по чл.446 а, ал.5 ГПК да възрази пред СИ за наличието на несеквестируем доход по сметката й и да поиска той да посочи на банката сумата, която може да се удържа по чл.446 ГПК. Тези изводи не противоречат на практиката на ВКС – ТР №2/15 г. ОСГТК, в което – т.1 е прието, че налагането на запор върху частично несеквестируемо вземане/ както е в случая/ е допустимо изпълнително действие, тъй като запорът обхваща само секвестируемата част/спестяванията/. В случая няма данни запорирани несеквестируеми суми да са платени на СИ и той да не ги е върнал на длъжника. Наложеният запор обхваща само секвестируемата част от сумата по сметката и ищцата е могла да защити вкл. чрез СИ по реда на чл.446а, ал.5 ГПК правото си да тегли и разполага с несеквестируемата сума. По възраженията за нередовности при образуването и недопустимост на образуваното изп. дело срещу ищцата въззивният съд е приел, че делото е образувано въз основа на молба от пълномощник с приложено към молбата надлежно пълномощно, подписано от взискателя М. Б. и представен изпълнителен лист. В молбата за образуване на делото е посочена и банкова сметка за превод на събраните сумите, като проверката кой е титуляр на сметката не влиза в задълженията на СИ. Във връзка с въпросите на касатора, свързани с образуването на изп. дело следва да се посочи, че подаването на молбата за образуване на изпълнително дело лично или чрез пълномощник е уредено в ГПК – чл.127, ал.1,т.2, вр. с чл.426, ал.3ГПК и е допустимо според изричното изброяване в първата от цитираните разпоредби. Постъпването на събраните суми по посочената в молбата сметка на пълномощника на взискателя – адвокат е въпрос на техните вътрешни отношения по мандата и не засяга длъжника по изпълнението. Във връзка с наложения запор върху сметката на ищцата,като запорното съобщение е изпратено заедно с ПДИ, въззивният съд се е позовал на чл.507, ал.1 ГПК и т.5 от ТР №3/17 г. ОСГТК. Според мотивите на последното“Налагането на запора и последващите изпълнителни действия по отношение на вземането се предприемат само въз основа твърденията на взискателя, че неговият длъжник има определено вземане към трето лице. Запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, като законът не свързва това действие със съществуването на вземането. Последното не е част от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение за това, дали той може да доведе до предвидените в закона последици и да послужи за удовлетворяване на взискателя или не.“ Така е и в случая – част от запорираното вземане е послужило за удовлетворяване на взискателя. Последните въпроси от предмета на спора, свързани с извънсъдебното прихващане и зачитането му от СИ също не обосновават основание за допускане на обжалването. По въпросите има непротиворечива съдебна практика по чл.435 ГПК, обобщена в опр. по т.д. №1725/14 г. на първо т.о. на ВКС, опр. по т.д. №2368/20 г. на второ т.о. и опр. по гр.д. №4596/18 г. на четвърто г.о. на ВКС, на която въззивният съд се е позовал. Въпросът, свързан с разноските, също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – представеният от ответницата договор за правна защита и съдействие, макар да не е от „адвокатски кочан“, съдържа разписка за плащане в брой на договореното и присъдено от въззивния съд в полза на ответника на осн. чл.78 ГПК адвокатско възнаграждение – ТР №6/13 г. ОСГТК, т.1, опр. по т.д. №704/20 г. второ т.о.,опр. по гр.д. №3223/20 г. на трето г.о. на ВКС и др. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.