Определение № 1188 от 16.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 617/2010 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. М. Г. от[населено място] бряг, чрез процесуалния му представител адв. Е. В., против въззивното решение № 631 от 23 ноември 2009 г., постановено по гр.д. № 662 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г., с което е потвърдено решение № 59 от 14 април 2009 г., постановено по гр.д. № 295 по описа на районния съд в[населено място] бряг за 2008 г. В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост, защото неправилно в мотивите си съдът приел, че между страните има договор за повишаване на квалификацията при условията на чл. 234 КТ, като само част от него са обективирани в декларация от 2001 г.; клауза, обвързваща прекратяване на трудовия договор със задължение да възстанови всички направени разходи за работно облекло, обучение, специализация, участие в командировки и др., е нищожна поради противоречие с императивни правила на закона по смисъла на чл. 74, ал. 1 КТ – работодателят неправомерно е ограничил правото на служителя да прекратява трудовите договори в предвидените в КТ случаи; тъй като клаузата е нищожна, тя не създава последици за касатора; страните не са се договорили по какво ще се обучава касаторът; отношенията между страните по възстановяване на разходи за обучение и специализация не са уредени в договор, а в декларация; липсата на договор сочи, че между страните е налице правоотношение по чл. 215 КТ. В изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, включено в самата касационна жалба, се сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос (след необходимото му уточняване) декларацията, с която служителят се съгласява да участва в предложените му от работодателя обучения в страната и чужбина, свързани с повишаване на квалификацията му и при евентуално последващо прекратяване на трудовите правоотношения по негово желание, да възстанови на работодателя разходите за обучение в определени параметри, обективира ли договор за повишаване на квалификацията по смисъла на чл. 234 КТ. Освен посочения уточнен въпрос касаторът поставя и въпроса за характера на договора по чл. 234 КТ и как се решават въпросите за изпълнението му и кой загон следва да се приложи при относно отговорностите при неизпълнението му. Представят се решение на окръжен съд, определения на ВКС в процедура по чл. 288 ГПК и решение на районен съд. Ответникът [фирма][населено място], не дава отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С решението си въззивният съд приел, че между страните има договор за повишаване на квалификацията, като само част от него – относно общите задължения и отговорности на работника са отразени в декларацията от 20 октомври 2001 г.; договорът е изпълнен от страна на работодателя, но е прекратен от касатора при виновно неизпълнение на хипотезата на чл. 234 КТ – договорът по този текст има характер на трудов, тъй като е обусловен от трудовото правоотношение, но по отношение на въпросите, свързани с неговото изпълнение и последици, приложими са общите правила за договорите; касаторът не е бил изпратен в командировка, а на специализация в чужбина; направените за това разходи следва да се квалифицират като пътни, квартирни и дневни пряко свързани с тази цел. Касационният съд намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане по първия от поставените материалноправни въпроси. Макар касаторът изрично да сочи основанието за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, представените съдебни решения сочат, че се търси допускането до касационно разглеждане и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. И двете решения, обаче (решение № 13 по в.гр.д. № 304 за 2008 г. на окръжния съд в[населено място] и решение без номер по гр.д. № 10492 за 2007 г. на районния съд в[населено място]) са представени без заверка за влизането им в сила, поради което не могат да обосноват наличието на съдебна практика, а оттам – и наличието на противоречиво разрешаване на поставения материалноправен въпрос. По поставения от касатора първи материалноправен въпрос, който е обуславящ за изхода на спора, на настоящия състав не е известна съдебна практика, поради което касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вторият въпрос не може да послужи за основание за допускане на касационен контрол, тъй като по него съдебната практика е вече уеднаквена с постановяването по реда на чл. 290 ГПК на решение № 665 по гр. д. № 706 за 2009 г. на ІV ГО ВКС. В посоченото решение касационният съд приема, че договорът по чл. 234, ал. 1 КТ има характер на трудов, но що се касае до въпросите, свързани с неговото изпълнение и последиците от това, приложими са общите правила за договорите и изпълнението и следва да се приложи гражданския закон относно отговорността при неизпълнение. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е изцяло в съответствие със задължителното тълкуване, сторено от ВКС, поради което не е налице причина да се приеме, че е необходимо допускането на решението до касационно разглеждане по този въпрос. За касационното разглеждане касаторът дължи държавна такса в размер на 292.73 лева. Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение