Определение № 6647 от 30.05.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1310/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229-236 АПК.

Главният архитект на Столична община е подал частни жалби против 1) Определение № 9706/08.11.2023 г. по адм. дело № 7358/2023 г. на Административен съд – София-град, с което е спряно допуснатото по закон предварително изпълнение на негова Заповед № САГ23-РА-18-32/23.06.2023 г., нареждаща на основание чл. 57а, ал. 1, т. 1 и 2, ал. 3, 6 и 7 ЗУТ премахването от ЕТ „Минкин – А. Минкин“ и „Софтрейд 2003“ ЕООД на преместваем обект: „Шест броя чадъри от метална конструкция“, находящ се в поземлен имот с идентификатор по КККР 68134.109.33, парк „Борисова градина“, район „Средец“ – СО, с адрес: гр. София, бул. •••, и 2) Определение № 11489/29.12.2023 г. по същото дело, с което производството по него е спряно до разрешаване на спора по гражд. дело № 20231110164784/2023 г. по описа на Софийския районен съд, 34 състав.

От ответниците ЕТ „Минкин – А. Минкин“ изразява позиция за недопустимост, алтернативно – неоснователност и на двете частни жалби, „Софтрейд 2003“ ООД е на становище за неоснователност на жалбата срещу Определение № 11489/29.12.2023 г.

I. Частната жалба срещу Определение № 9706/08.11.2023 г. е допустима – независимо от едноинстанционността на съдебното производство пред АССГ на основание чл. 215, ал. 7, т. 4 ЗУТ, обжалваемостта на съдебния акт по спиране на изпълнението на заповедта произтича изрично от чл. 166, ал. 3 АПК.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

1. Неоснователен е доводът за нищожност на определението.

То е постановено от надлежен съдебен състав, в обхвата на подведомствеността на административния съд, изготвено е в дължимата форма и е подписано, а волята на съда е изразена по ясен и разбираем начин. Затова по установените от теорията и съдебната практика критерии съдебният акт е валиден.

2. Заключението на съда за основателността на искането на ЕТ „Минкин – А. Минкин“ за спиране на предварителното изпълнение – чл. 217, ал. 1, т. 11 ЗУТ, почиващо на възможността с изпълнението да бъдат нанесени по-големи вреди спрямо ползите, презумирани с допускането му от закона за охрана на обществения интерес, съответства на материалния закон.

а. Съоръженията, чието премахване е наредено със заповедта, служат за предпазване на автомобили, предназначени за продажба, в обект с развита търговска дейност (автокъща). Информацията относно дейността на търговеца, в частност – предлаганите автомобили и цената им, е публично достъпна, поради което изявлението на страната в отправеното до административния съд искане, че съоръженията предпазват над 50 леки автомобила на обща стойност над 5 млн. лв. може да се приеме за достоверно.

б. При яснота относно функцията на съоръженията, премахването им би застрашило сигурността и целостта на автомобилите, а изпълнението е в причинна зависимост с възможността от настъпването на вреди. Посочената приблизителна обща стойност на автомобилите несъмнено е значителна и определя самата квалификация на вредите от релевантната категория по чл. 166, ал. 2 АПК. Възможните неблагоприятни последици обективират конкретен интерес от защита по чл. 166, ал. 4 вр. ал. 2 от кодекса, който е поне съпоставим със стоящите зад обществения интерес предпоставки, обуславящи предположението за необходимост от незабавно изпълнение на акта.

в. В случая не са налице основания да се допусне, че ако правните последици на заповедта не бъдат осъществени предварително, би била причинена предполагаема вреда от вида по чл. 60, ал. 1 АПК или изпълнението на акта би било осуетено или затруднено след стабилизирането му. След като функционирането на съоръженията в продължение на години (договорът за изработка е от 2017 г.) не е накърнило съществено обществения интерес (поне няма данни по преписката, нито твърдения в тази насока), е оправдано да се приеме, че забавянето на изпълнението точно за времето до решаване на въпроса за законосъобразността на административния акт (и то в едноинстанционно съдебно производство – чл. 215, ал. 7, т. 4 ЗУТ) не би предизвикало подобно засягане. Съответно законовата презумпция по чл. 217, ал. 1 ЗУТ следва да се счита за опровергана.

Изложеното мотивира оставянето в сила на атакуваното определение.

II. Частната жалба против Определение № 11489/29.12.2023 г. е допустима – съдебният акт подлежи на оспорване като временно преграждащ развитието на производството (вж. чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК), а разгледана по същество е основателна.

Неправилни са изводите на съда за съществуването на връзка на преюдициалност между гражданското дело по спор за собственост върху съоръженията и решаването на делото по законосъобразността на заповедта за премахването им.

1. Обективните предели на заповедта по чл. 57а, ал. 3 ЗУТ се отнасят до дадения преместваем обект и неговия устройствен статус, т.е. дали е поставен и държи ли се правомерно. Административно-териториалното положение на обекта подлежи на установяване, без значение от собствеността върху него.

2. Заповед с разглеждания предмет може да бъде издадена срещу собственика на обекта или собственика на земята – чл. 57а, ал. 3 и 4 ЗУТ, както и когато те са неизвестни – ал. 5 на текста.

Кръгът на възможните адресати на акта се преценява от административния орган към момента на издаване на заповедта, към който се проверява и съответствието й с материалния закон – чл. 142, ал. 1 АПК. Изследването на този въпрос се основава на достъпните и съществуващи към релевантната дата доказателствени източници, удостоверяващи титулярството на права върху обекта или земята, на която е поставен. Ако субектът на задължението за премахване не е коректно определен или със сила на пресъдено нещо е разрешен спор за собственост преди издаването на заповедта, това би повлияло на материалната законосъобразност на акта.

3. Висящият спор за правото на собственост върху съоръженията не е препятстващ упражняването на правомощието да се разпореди премахването им юридически факт, респ. фактическият състав на това правомощие е осъществим при наличните доказателства относно носителя на правата и без да се изчаква изхода на делото пред гражданския съд. Още повече, че в случая то е образувано след датата на заповедта.

4. Разрешаването на въпросния спор преди приключването на административното дело би могло евентуално да се възприеме като установен нов факт от значение за делото по смисъла на ал. 2 на чл. 142 АПК със съответната последица за законосъобразността на заповедта. Оценката на този факт обаче в обсъжданата хипотеза не е равнозначна на съществуването на връзка на обусловеност между двете дела.

При отсъствието на основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК вр. чл. 144 АПК, определението за спиране на производството следва да бъде отменено, а делото – върнато на административния съд за продължаване на съдопроизводството.

III. Присъждането на разноски в настоящото производство не е дължимо. Въпросът ще бъде решен от първоинстанционния съд – вж. чл. 226, ал. 3 вр. чл. 236 АПК.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение