Решение № 16460 от 10.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5847/2013 г.

Решение № 16460 от 10.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5847/2013 г., VIII о., докладчик председателят Донка Чакърова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуален кодекс (АПК). Производството е образувано по касационна жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София при Централно управление на Национална агенция за приходите (ДД "ОДОП") против решение № 2023/26.03.2013 г., постановено по адм. д. 14548/2012 г. по описа на Административен съд - София-град, с която е отменен Акт за прихващане или възстановяване (АПВ) № 1244903/10.08.2012 г., издаден от старши инспектор по приходите в Териториална дирекция (ТД) на Националната агенция за приходите (НАП) - София град, потвърден с Решение № 2601/05.11.2012 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София при Централно управление на Национална агенция за приходите (ДД "ОУИ", предходно наименование на ДД "ОДОП")), върната е преписката на ТД на НАП-София със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона и са присъдени разноски. Касаторът оспорва съдебното решение като твърди, че е незаконосъобразно - касационно основание за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Иска да бъде отменено обжалваното решение и да бъде отхвърлена жалбата против АПВ като излага много подробни съображения в касационната жалба. Претендира заплащане на разноски. Ответникът "Илм 2003" ЕООД оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение № 2023/26.03.2013 г., постановено по адм. д. 14548/2012 г. по описа на АССГ е отменен АПВ № 1244903/10.08.2012 г. на ТД на НАП-София, потвърден с Решение № 2601/05.11.2012 г. на ДД "ОУИ", върната е преписката на ТД на НАП-София и са присъдени разноски. Административният съд е приел, че незаконосъобразно с АПВ е за отказано прихващане или възстановяване на "Илм 2003" ЕООД на сумата 14190 лв. ведно със законната лихва от 11.08.2012 г. до пълното й възстановяване, представляващи съдебно-деловодни разноски съгласно решение № 1206/2010 г. по описа на АССГ и адм. д. 6970/2011 г. по описа на ВАС, защото неправилно приходният орган е приел, че за съдебни разноски е приложим чл. 519, ал. 2 от ГПК. Според решаващият съд разпоредбата на чл. 129, ал. 5, т. 3 от ДОПК е специална и приложима за случая. Така постановеното съдебно решение е правилно и законосъобразно. Спорът между страните е изцяло правен и е разрешен съобразно закона от първоинстанционният съд при изяснена и неспорна фактическа обстановка. С влезли в сила съдебни решения, постановени по реда на ДОПК, са присъдени разноски в полза на "Илм 2003" ЕООД с изрични диспозитиви за осъждане на Д "ОУИ" - София да заплати точно индивидуализирани по основание и размер суми. Съгласно чл. 129, ал. 5, т. 3 от ДОПК органът по приходите е длъжен в 30-дневен срок от предявяването пред него на влязъл в сила съдебен или административен акт да възстанови или прихване по реда на ал. 2, т. 2 изцяло посочените в акта суми, заедно с дължимата по ал. 6 лихва, когато с акта в полза на задълженото лице е признато правото на получаване на присъдени суми, обезщетения и направените разноски. С искането до приходният орган Илм 2003" ЕООД е поискал възстановяване или прихващане и на сумата 14190 лв. Неоснователно касаторът се позовава на чл. 519, ал. 2 ГПК, за да откаже да прихване или възстанови присъдените в полза на искателя суми. При изрична уредба в специалния закон - ДОПК на възстановяване/прихващане на разноски по чл. 129, ал. 5, т. 3 ДОПК законосъобразни са изводите на съда, че това възстановяване, респ. прихващане следва да се извърши от приходния орган по реда на ДОПК, ако е поискано от кредитора. Съществуването на различни възможности за удовлетворяване на вземането предоставя право на кредитора на избор между тях и не може да бъде прието становището, че разпоредбата на чл. 519 от ГПК изключва способа за удовлетворяване, регламентиран в чл. 129 от ДОПК. Чл. 519 от ГПК създава процедура за изпълнение срещу държавни учреждения във всички хипотези на ликвидни и изискуеми вземания от паричен характер, а в чл. 129 от ДОПК е предвиден способ за изпълнение на конкретно определени вземания на данъчни субекти към държавата. Ответникът в касационното производство "Илм 2003" ЕООД е избрал да се възползва от по-лесния път за изпълнение на своите вземания към държавата, които са измежду изрично предвидените в чл. 129 от ДОПК, поради което длъжникът му не може да му се противопостави, че съществуват и други способи за изпълнение. Задълженията по принцип следва да се изпълняват доброволно и в срок, а към способите за принудително изпълнение да се прибягва по изключение (Чл. 519 от ГПК се намира в Част Пета "Изпълнително производство" на ГПК и независимо, че изключва същинското принудително изпълнение срещу държавни учреждения за парични вземания, определя редът в тези случаи). При предоставена възможност на кредитор, който се явява едновременно и длъжник, да изпълни сам ( при потвърждение от другата страна) доброволно свое задължение с едностранно изявление за прихващане и с това бъде погасено и негово вземане, не може да бъде приета логиката, че следва длъжникът като кредитор да очаква изпълнение, а едновременно с това да се дължи изпълнение на своя кредитор. В случая видно от съдържанието на АПВ № 1244903/10.08.2012 г. на ТД на НАП-София "Илм 2003" ЕООД има изискуеми задължения към държавата в размер на 8310,69 лв., от които са му прихванати само 498,49 лв. и му е отказано прихващане със сумата 14190 лв. с мотив, че изпълнението на това задължение се осъществява чрез отдел "Бюджет и финанси" при ТД на НАП - София. Специалната разпоредба на чл. 129 от ДОПК изисква едностранното волеизявление за прихващане на частноправния субект за бъде "потвърдено" от данъчната администрация чрез издаване на АПВ, за да породи правни последици прихващането, за разлика от съответния институт на гражданското право, при което е достатъчно при наличие на материалноправните предпоставки едностранното волеизявление да достигне до другата страна. Но данъчната администрация едновременно като длъжник и кредитор действа при обвързана компетентност и няма право на избор относно способа, по който тя ще изпълни задълженията си към данъчния субект, ако те са измежду изброените в чл. 129 от ДОПК и е отправено към нея искане. Възможността да се поиска издаване на изпълнителен лист като условие за образуване на производство по събиране на вземането за разноски по реда на чл. 519 от ГПК не лишава кредиторът от правото на избор да удовлетвори вземането си чрез искане за прихващане и възстановяване по чл. 129 от ДОПК поради изричното включване в тази разпоредба на вземанията за "разноски" - чл. 129, ал. 5, т. 3, предл. последно от ДОПК. Неоснователни са доводите в касационната жалба, свързани с приложените на чл. 104 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). ЗЗД урежда общите правила на прихващането като способ за изпълнение на задължения в гражданското право, а настоящият спор е по повод правоотношения между неравнопоставени страни, които са регламентирани от нормите на данъчното право. При наличие на специална правна уредба съдът е длъжен да приложи нея, а само при липса е допустимо тълкуване по аналогия и евентуално прилагане на правни норми по аналогия в определени случаи (чл. 46 от Закона за нормативните актове). В случая с оглед разпоредбата на чл. 60 от Конституцията е възможно да се обоснове недопустимост на прилагане на правни норми по аналогия. От друга страна аналогията като средство за тълкуване на действителния смисъл на правните норми е допустим във всички случаи, включително и настоящия. Разпоредбата на чл. 129, ал. 5 от ДОПК е ясна и конкретна, но и не е в противоречие с общите принципи на института на прихващането като способ за изпълнение, поради което и предложеното в касационната жалба нейно тълкуване по аналогия не съответства на нейния смисъл. Разликите в правилата, част от които вече са изложени в настоящото решение, са в резултат от различните правни отрасли, за които са прилагат. Прихващането (или възстановяване, което е институт само на данъчното право и допълнително основание да се приеме съществуването на разлика в хипотезите на чл. 104 от ЗЗД и чл. 129 от ДОПК) е поискано от едната страна (данъчния субект) в правоотношението, която има ликвидно и изискуемо парично вземане от другата страна (държавата в лицето на данъчната администрация). Съществуването на насрещно вземане подлежи на установяване в процедурата по издаване на АПВ и в зависимост от съществуването му ще бъде извършено прихващане с него или вземането на данъчния субект трябва да бъде удовлетворено чрез плащането му. В това се изразява другата разликата между института на прихващането или връщането в данъчното право и прихващането в гражданското право. Тази разлика е в резултат от неравнопоставеността на страните и съществуването на предварителна изпълняемост на установените от данъчната администрация вземания за публични задължения. Задълженията на държавата към данъчните субект за разноски са частноправни и не притежават предварителна изпълняемост, но за да възникнат е необходимо по аксиома да бъдат установени по основание и размер с влязъл в сила акт. В случая съдебните решения установяват по основание и размер вземането за разноски на "Илм 2003" ЕООД, а с влизането им в сила са го направили и изискуемо. Това вземане е парично, поради което може да бъде прихванато и по правилата на ЗЗД с насрещно парично вземане. По правилата на ДОПК това насрещно вземане може да бъде установено или установяемо по размер и скрепено с предварителна изпълнителна сила на публичните вземания. Държавните вземания, с които "Илм 2003" ЕООД е поискал прихващане или възстановяване също са парични. Произходът на паричните вземания и техния притежател, които ги определя като частни или публични, не може да бъде представлява пречка за прихващане дори и по правилата на ЗЗД, когато предметът им е еднороден в смисъл пари, еднородни родовоопределени и заместими вещи. Неоснователни са доводите в касационната жалба, според които на прихващане подлежат само еднакви по вид задължения според класификацията им на частни и публични. Вземанията на данъчните субекти към държавата винаги са частни дори и ако са възникнали поради недължимо заплащане на данъци, поради което ако се спазва логиката на касационния жалбоподател, че на прихващане подлежат само еднакви по вид (публични или частни) цялата разпоредба на чл. 129 от ДОПК би била лишена от смисъл и приложение. В касационната жалба липсват аргументи относно различно тълкуване на нормата на чл. 129, ал. 5, т. 3 от ДОПК, в която изрично са включени и вземанията за разноски. Принципните аргументи от сферата на гражданското право не могат да послужат за тълкуване contra lege на изрична ясна норма на данъчното право. По изложените съображения настоящият касационен състав намира за незаконосъобразен отказа да бъде извършено прихващане с присъдени разноски само на основание вида на вземането според според произхода му. Като е достигнал до същия правен извод, съвпадащ и с практика на Върховния административен съд, АССГ е постановил правилно и законосъобразно решение, което при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. По водене на делото пред касационната инстанция ответникът е направил разноски в размер на 633,68 лв. ( адвокатско възнаграждение без оспорване на плащане или прекомерност), които претендира и с оглед изхода на спора, следва да му бъдат присъдени. По изложените съображения Върховният административен съд, Осмо отделение,