Определение № 435 от 05.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 418/2011 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. Х. С., чрез пълномощника му адвокат К. М., против определение № 264 от 12.07.2011 г., постановено по гр.д. № 703 по описа за 2011 г. на Върховния касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, с което е оставена без разглеждане като процесуално недопустима касационната му жалба срещу въззивно решение № 882 от 16.02.2011 г. по гр.д. № 8801/2009 г. на Софийски градски съд, ІV-Г въззивен състав и е прекратено касационното производство. Ответниците по частната жалба М. Х. Б. и И. Д. Б. оспорват същата. Частната жалба е процесуално допустима и разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Съставът на ВКС е констатирал, че цената на ревандикационния иск, определена според приложимите правила на ГПК от 1952 г. /отм./ като ¼ от пазарната оценка от 5300.00 лв. /установена в първоинстанционното производство от техническа експертиза с оглед липсата на данъчна оценка/, е 1325.00 лв., т.е. под определения в чл.280, ал.2 ГПК размер от 5000 лв. Жалбоподателят поддържа, че цената на иска е определена при съществени нарушения на съдопроизводствените правила /оценката е на база експертиза, за която ответника не е уведомен и която е приета от съда в закрито заседание без изслушване на вещото лице, експерта не е извършил оглед и е оценил обект с различна квадратура, и предназначение от действителните на процесното помещение, а и неправилно цената на иска е определена по пазарната цена, вместо по данъчната оценка, без която не би могло да се издаде представения констативен нотариален акт на ответника/, както и че неправилно съдът, прилагайки чл.280 ГПК е приел, че цената на иска следва да се определи по чл.55 ГПК-отменен, вместо по чл.69 от действащия процесуален кодекс. Доводите са неоснователни. Съдебното производство е образувано на 28.09.2007 г. и по силата на § 2, ал.1 от Преходните и заключителни разпоредби на ГПК при разглеждане на делото в първоинстанционното и въззивното производство са се прилагали правилата на ГПК от 1952 г. /отм./, включително и относно определяне цената на иска. Съгласно чл.55, ал.1, б.”б” ГПК-отм. при искове за собственост цената на иска се определя от ¼ от данъчната оценка на имота, а ако такава няма – от пазарната му цена. Според чл.56, ал.1 от същия процесуален закон спорове за цената на иска могат да се повдигат от ответника или съда най-късно в първото по делото съдебно заседание, след което се преклудират. В случая в проведеното на 16.04.2008 г. първо съдебно заседание по делото ответникът Д. Х. С. не е повдигнал спор относно цената на иска, поради което не следва да се обсъждат доводите му за неправилното й определяне. Същевременно съгласно § 2 ПЗР ГПК разпоредбите на влезлия в сила на 1.03.2008 г. действащ процесуален закон се прилагат по отношение на производства, образувани след тази дата, а след като спорът за цената на иска по силата на § 2, ал.1 ПЗР ГПК е подлежал на разглеждане съобразно разпоредбите на ГПК от 1952 г. отменен, то правилно съставът на ВКС е приложил разпоредбата на чл.55, ал.1, б.”б” ГПК-отменен, а не тази на чл.69 от действащия ГПК. В обобщение атакуваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение