Определение № 546 от 04.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 439/2012 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение от 06.12.2011 г. по гр. д. № 3287/2011 г. на Софийския градски съд, след частична отмяна на решението от 28.12.2009 г. /поправено с решение от 29.06.2010 г. по чл. 192, ал. 2 ГПК-отм./ по гр. д. № 28714/2006 г. на Софийския районен съд, е уважен иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от С. И. В., Е. Х. Д., И. Т. В. и И. В. В. срещу Ю. Ж. З., за ревандикация на гараж на партерния етаж в сградата на [улица] /стар № 116/ с площ 17.60 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от дворното място; първоинстанционното решение е оставено в сила в частта, с която исковете по чл. 108 ЗС са отхвърлени срещу ответниците Г. М. Ц. и С. Л. Б.. Касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК е подадена от ищците. Те искат въззивното решение да бъде отменено в частта, с която искът за ревандикация е отхвърлен, както и по искането за отмяна на нотариалните актове. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК. Касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК е подадена и от ответника Ю. Ж. З., който счита обжалваното решение за неправилно в частта, с която предявеният срещу него иск с правно основание чл. 108 ЗС е уважен. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответниците по касация Г. М. Ц. и С. Л. Б. не са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното: Въведеното от ищците правно основание на претендираното право на собственост е наследствено правоприемство и реституция, което въззивният съд приел за установено предвид данните за конфискация с присъда от 13.12.1946 г. по конфискационно дело № 2/1946 г. на Пазарджишкия областен съд на основание Закона за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти /З./ и възстановяването на собствеността, настъпило с влизане в сила на чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ /редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г., в сила от 22.11.1997 г./, предвид липсата на данни към този момент да са настъпили промени в статута на имота относно принадлежността му в патриномиума на държавата, и обстоятелството, че той съществува реално до размерите, в които е отчужден. Обявяването на нормата за частично противоконституционна с решение № 4 от 11.03.1998 г. по к. д. № 16/1997 г. на Конституционния съд на РБ не рефлектира върху възстановеното право на собственост на ищците, тъй като съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията решенията на Конституционния съд имат действие само за в бъдеще и не засягат придобитите преди този момент права. Разпоредителната сделка по н. а. № 188 от 04.10.2004 г., с която Г. М. Ц. продал на Ю. Ж. З. имота по исковата молба, като се легитимирал за собственик с н. а. № 200 от 30.07.2004 г. на основание придобивна давност, по време на брака си със С. Л. Б., въззивният съд приел за такава без правно значение относно настъпването на реституционния ефект на закона. При това положение и тъй като, с оглед нормите на чл. 86 ЗС /в редакция до изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 31/1996 г./ и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, имотът не е придобит по давност, владението от ответника З. е без правно основание и предявеният срещу него иск за ревандикация е уважен. За останалите ответници - праводателите на ответника З., не е установено да владеят имота и искът срещу тях е отхвърлен. По тази причина въззивният съд счел, че н. а. № 200/2004 г. за собственост по давност не следва да бъде отменян, тъй като отмяната съгласно чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ е последица от уважаване на иска по чл. 108 ЗС, а в случая той е отхвърлен. Н. а. № 188/2004 г., с който имотът е продаден на ответника, спрямо когото искът е уважен, също не подлежи на отмяна, тъй като по посочения ред според въззивния съд не се отменят нотариални актове, обективиращи прехвърлителни сделки. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, подадена от ответника Юл. З., са поставени въпросите: 1. относно приложимостта на чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ до обявяване на разпоредбата за частично противоконституционна с Решение № 4 от по к. д. № 16/1997 г. на Конституционния съд на РБ и може ли да има настъпил реституционен ефект, при наличие на останалите предпоставки на закона, за периода от влизане в сила на допълването на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ по отношение на визирания Закон за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти /ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г./ до Решение № 4/1998 г. на КС, и 2. за доказателствената сила на официалните удостоверителни документи и по-точно: когато по делото има представени официални удостоверителни документи, които имат противоречиво и взаимно изключващо се съдържание, но не са оспорени от страните и от които зависи изходът на делото, как следва да се възприема доказателствената сила на тези документи и значението им за формирането на крайните изводи на съда. В изложението касаторът поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. То би било налице, ако: а/. произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми, или б/. съдът за първи път се произнася по даден правен спор, или в/. изоставя едно тълкуване на закона, за да възприеме друго. Нито една от изброените хипотези, отнасящи се до приложението на чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ в частта, предвиждаща възстановяване на одържавени по З. имущества и правните последици от обявяването на тази норма за частично противоконституционна, не е налице. По поставения въпрос има формирана трайна съдебна практика, в съгласие с която е обжалваното въззивно решение, като не се налага възприетото тъкуване на закона да бъде изоставено и да се приеме друго. Така, с ТР № 1 от 29.06.1999 г. по н. д. № 3/1998 г. на ОСНК на ВКС е прието, че с влизането в сила на пар. 1, т. 1, б. "а" от преходните и заключителни разпоредби на З. /ДВ, бр. 107 от 1997 г./, с който е допълнена ал. 1 на чл. 2 ЗВСОНИ, собствеността върху имотите, отнети по З., е била автоматично възстановена. Съгласно посочената норма правото на лицата да получат възстановяване на собствеността се установява с факта, че тя е била отнета от тях или техните праводатели. З. в тази му част е действал до 21.03.1998 г., когато с решение № 4 от 11.03.1998 г. по к. д. № 16/1997 г., разпоредбата на пар. 1, т. 1, б. "а" от преходните и заключителни разпоредби е обявена за противоконституционна. Преди произнасянето на Конституционния съд, обаче, още със самото й влизане в сила нормата вече е била предизвикала целените правни последици и ex lege имуществата, отнети по З., са били възстановени на собствениците и техните наследници. Последващото обявяване на противоконституционност няма обратно действие и не може да заличи настъпилото разместване на имуществени права. В този смисъл решението на Конституционния съд няма и не може да има транслативен характер, поради което следва да се приеме, че при действието, макар и временно, на пар. 1, т. 1, б. "а" от ПЗР на З. имуществените права върху конфискуваните имоти са възстановени и тяхното реално връщане на правоимащите е въпрос на изпълнение. В същия смисъл е и последвалата трайна съдебна практика, израз на която са решение № 647 от 17.07.2007 г. по гр. д. № 441/2006 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., както и решение № 122 от 30.06.2010 г. по гр. д. № 239/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., което е постановено в производство по чл. 290 ГПК и има характер на задължителна за съдилищата практика съгласно разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Обжалваното въззивно решение е в съгласие с тази практика. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по втория поставен въпрос. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване може да се допусне по правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда по конкретния правен спор. В разглеждания случай одържавяването на имота е установено с представената по делото присъда по конфискационното дело и това, а не съставеният въз основа на нея акт за държавна собственост № 3910 от 16.02.1961 г. е основанието за преминаване на имота в патримониума на държавата. Според съдебната практика и правната теория актовете за държавна собственост имота декларативно /констативно/, а не конститутивно действие. Затова без правно значение е записаното в представеното по нотариалното дело удостоверение изх. № Д.-94-б-2 от 01.03.2004 г. на Областния управител на област С., че за имота не е съставен акт за държавна собственост и същият до 1996 г. не е актуван като държавен или общински, щом като одържавяването му на основание З. е безспорно установено чрез представената присъда. В този смисъл удостоверените с посочените документи обстоятелства не са обусловили правана воля на съда по разрешения с обжалваното решение спор за собственост във връзка с една от предпоставките за реституция, а именно дали при влизането в сила на изменението на чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ с ДВ, бр. 107/1997 г. имотът се е намирал в собственост на държавата, съответно общината. А щом това е така, то не е налице и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В обобщение, касационната жалба, подадена от ответника Юл. З., не следва да се допуска за разглеждане по същество. Първият, поставен от касаторите-ищци, въпрос: с какъв иск следва да се брани собственикът на един имот, когато друго лице се е снабдило с титул за собственост за същия имот, не е определящ изхода на конкретния спор и в този смисъл не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по същия. Налице е основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване по следващия, поставен от същите касатори въпрос: дали при мотиви за основателност на претендираното от ищците право на собственост по предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС съдът дължи уважаване на иска в установителната част, дори да го отхвърли в осъдителната част като недоказан. В представените от касаторите съдебни актове: р. № 1228 от 14.08.2002 г. по гр. д. № 1285/2002 г., р. № 35 от 23.03.1993 г. по гр. д. № 354/1992 г. на ВКС, петчленен състав, р. № 654 от 30.12.1994 г. по гр. д. № 597/1994 г. на ВС, петчленен състав, р. № 656 от 08.10.2009 г. по гр. д. № 1832/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о., р. № 1417 от 06.01.2009 г. по гр. д. № 6073/2007 г. на ВС, ІІ-ро г. о., се приема, че искът с правно основание чл. 108 ЗС съдържа установителна претенция за правото на собственост и осъдителна - за предаване на владението, и ако ответникът оспорва правото на собственост на ищеца, но не владее собствения му имот, то искът следва да бъде уважен в установителната част, защото в противен случай, с отхвърляне на иска за ревандикация, ще се отрече и самото притежаване на правото от ищците. Доколкото в обжалваното решение въззивният съд е отрекъл възможността спорният имот да бъде придобит по давност - основание, на което ответникът Г. Ц. се е позовал, за да бъде издаден в негова полза констативният нотариален акт за собственост от 2004 г., и така е отрекъл правото да му принадлежи /съответно и на ответницата Св. Б. - негова съпруга/, но е отхвърлил иска за ревандикация срещу тези ответници по съображения, че не е установено те да упражняват фактическа власт върху имота, налице е противоречиво разрешаван въпрос и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Свързан с горния е следващият поставен от ищците въпрос, а именно за отмяната по реда на чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./, съответно чл. 537, ал. 2 ГПК /от 2007 г./, на нотариален акт, удостоверяващ сделка, с която се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот и на констативен нотариален акт, с който се удостоверява право на собственост върху недвижим имот. С разпореждане от 04.04.2012 г. е образувано т. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС за приемане на тълкувателно решение по въпроса: подлежат ли на отмяна по чл. 537, ал. 2 ГПК конститутивните нотариални актове, удостоверяващи сделки, с които се прехвърли, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот или този ред е приложим само за констативните нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот. Ето защо налице е основание по чл. 229, ал. 1, т. 7 вр. чл. 292 ГПК производството по делото да се спре до приемане на тълкувателно решение. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.