Определение № 332 от 30.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 659/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на малолетния С. Ф. А., действащ чрез своята майка и законен представител Ф. А. А., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2443 от 24.11.2017 г., по гр.д.№ 32/2017 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решене на Софийски градски съд № 7559 от 18.10.2016 г., по гр.д.№ 10957/2015 г. за отхвърляне на предявения срещу ЗК [фирма] частичен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над сумата 24 000 лв. до пълния заявен размер от 30 000 лева – обезщетение за причинени неимуществени вреди. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, който порок – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, е аргументиран с допуснато от въззивния съд нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила. Позовавайки се на установения в хода на делото механизъм на настъпилото пътно-транспортно произшествие и на отсъствие на очевидци, извън водача на увреждащото моторно превозно средство, касаторът основано възразява срещу извода на въззивната инстанция, че поведението му на пострадал е в пряка причинно- следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат с принос за съпричиняване в размер на 1/5. Изразява несъгласие и с определения размер на обезщетението за обезвреда, считайки го за занижен и в нарушение на чл.52 ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право,свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и на чл.52 ЗЗД, като конкретно поставеният, уточнен от настоящата инстанция в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е: „ Необходимо ли е в хипотезата на въведено възражение за принос на пострадалия всякога да се изследва пряката причинна връзка между поведението му и настъпването на вредоносния резултат и налице ли такава връзка когато съществува съмнение относно конкретното проявено поведение на същия?”. Като израз на поддържаното противоречие със задължителната съдебна практика са цитирани ППВС№ 4/698 г. и постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 206 от 12.03.2010 г., по т.д.№ 35/2009 г. на ІІ т.о.; № 54 от 22.05.2012 г., по т.д.№ 316/2011г. на ІІ т.о., № 158 от 28.12.2011 г., по т.д.№ 157/2011 г. на І т.о.; № 177 от 27. 10. 2009 г., по т.д. № 14/2009 г.; № 31 от 25.03.2014 г., по т.д.№ 1203/2013 г. на ІІ т.о.; № 151 от 12.11.2013 г., по т.д.№ 486/2012 г. на ІІ т.о.; № 73 от 27.05.2014 г., по т.д.№ 3343/2013 г. на ІІ т.о.; № 88 от 17.06.2014 г., по т. д. № 2974/2013 г. на ІІ т.о.; № 93 от 23.06.2011 г., по т.д.№ 566/2010 г. на ІІ т.о. и № 83 от 06.07.2009г., по т.д.№ 795/2008 г. на ІІ т.о. Ответникът по касационната жалба не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК/ редакцията в ДВ бр.86/17 г./, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното решение по предявения частичен пряк иск, основан на чл.226, ал.1 КЗ/ отм./, за разликата от 24 000 лв. до претендирания размер от 30 000 лв. - част от общо твърдяните за следващи се на пострадалия 100 000 лева, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел за доказани елементите от фактическия състав на чл.51, ал.2 ЗЗД, поради което е намалил обезщетението за неимуществените вреди на пострадалото малолетно дете С. Ф. А., от травматичните му увреждания, настъпили в резултат на пътно-транспортно произшествие в [населено място] на 17.11. 2013 г. с 1/5 - неговият принос за съпричиняването им. Съображенията са, че установеното в хода на процеса внезапно предприето пресичане на пътното платно на необозначено за това място е в нарушение на чл.114, т.1 от ЗДвП и сочи на поведение, което с оглед конкретните обстоятелства на процесния пътен инцидент, обективно се намира в причинно –следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат и съпричинява вредата с принос от 1/5, наред с приноса на водача на увреждащото моторно превозно средство, допуснал нарушения на чл.20, ал.2 ЗДвП, чл.21 и чл.116 ЗДвП. При определяне конкретния размер на обезщетението за обезвреда моралните вреди на увредения въззивната инстанция е споделила извода на СГС, че сумата от 30 000 лв. се явява справедлив паричен еквивалент по см. на чл.52 ЗЗД, предвид възрастта му, вида и характера на травматичните увреждания, интензитета и продължителността на физическите болки и битови неудобства и настъпилото пълно възстановяване. Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ГПК е значим за изхода на делото, според разяснените в .1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС критерии и обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация. Основателно по отношение на същия е и позоваването на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Според формираната задължителна практика на ВКС, израз на която е т.7 на ППВС № 17/63 г. и ТР № 88/62 г. на ОСГК на ВКС, приложението на общото правило на чл.51, ал.2 ЗЗД всякога е обусловено единствено от наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т.е, при наличие на пряка и непосредствена причинно - следствена връзка между негови конкретни действия или бездействие и вредоносния резултат, независимо дали същите са виновни и противоправни. В случая, в отклонение от горецитираната задължителна практика и поставените в нейно продължение решения по чл.290 ГПК на отделни съдебни състави на ВКС, въззивният съд, обсъждайки допуснатите от водача на увреждащия лек автомобил нарушения на ЗДвП и тези на увреденото дете, всъщност е съпоставил вината на последното с тази на виновния за пътно транспортното произшествие шофьор и не е отчел в пълна степен обективният принос на всеки един от тях, с оглед проявеното конкретно поведение и обстоятелства, при които пътният инцидент е настъпил, вкл. несъобразеното ограничение на скоростта, намиращата се в близост пешеходна пътека и предупредителния знак „Деца”. С оглед изложеното касационното обжалване следва да бъде допуснато. Въпросът за приложението на чл.52 ЗЗД е бланкетно поставен, обоснован единствено с твърдяното и в касационната жалба оплакване за неправилно приложение на материалния закон от Софийски апелативен съд и не обосновава самостоятелно общата главна предпоставка за достъп до касационен контрол, съобразно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С разпореждане на СГС от 24.09.2015 г./л.77/ ищцовата страна е освободена от внасяне на държавна такса по делото, на осн.чл.83, ал.2 ГПК, поради което не дължи такава и за касационната инстанция. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС