Определение № 435 от 20.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2941/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура”, чрез старши юрисконсулт В. В., против определение № 1576/30.06.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 1905/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 3667/03.02.2020 г. по гр. д. № 2778/2019 г. на Софийски градски съд, с което е върната подадената от ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура” касационна жалба вх. № 108377/02.09.2019 г. ,поради непредставяне в срок на доказателства за платена държавна такса. В частната касационна жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното определение и се иска отмяната му. Твърди се, че непредставянето в срок на документа за платена държавна такса не е основание за връщане на жалбата, тъй като съдът може да извърши служебна проверка дали таксата е внесена. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Не е ли изпълнено изискването за заплащане на определената по вид, размер и срок с нормативен акт държавна такса, когато на Съда е станало известно след представяне на съответния платежен документ, че това е сторено от молителя?” и 2. „Ако на Съда е станало известно чрез представяне дори и не в срок на платежен документ, че страната е внесла в указания срок съответната по основание и размер държавна такса за съответната услуга, която иска, това не прави ли подадената касационна жалба отговаряща на изискванията на закона и не изпълнява ли смисъла и характера на държавната такса, като такава?”. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на определението. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника по жалбата – Б. А. П.. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено разпореждане, преграждащо по-нататъшното развитие на делото. Въззивният съд е приел, че правилно Софийският градски съд е върнал подадената касационна жалба, тъй като разпореждането с указания за представяне на доказателство за платена държавна такса е съобщено на жалбоподателя на 30.09.2019 г. и в предоставения едноседмичен срок не е постъпил документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС. Посочил е, че въпреки представената вносна бележка за заплатена държа такса след изтичане на едноседмичния срок, касационната жалба е нередовна, тъй като нередовността се счита за отстранена не само с внасянето, но и с прилагането на документ за внесена държавна такса. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В настоящия случай липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По поставените в изложението на основанията за допускане до касационно обжалване въпроси не се разкрива посочената специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която е налице когато съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като следва да се отбележи, че двете хипотези формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В частната касационна жалба не е обосновано самото основание, т.е. какво е значението на „поставения” процесуалноправен или материалноправен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Съдебната практика по релевираните въпроси е постоянна, трайна и непротиворечива, а именно, страната има задължение да внесе следващата се държавна такса, и да приложи към жалбата доказателства удостоверяващи изпълнението на вмененото й от закона процесуално задължение. Нередовността по чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК се счита отстранена не с внасянето на държавната такса, а с прилагането на документ за внасянето й. Съдът не е задължен да проверява служебно внесена ли е дължимата държавна такса и кога. Не са налице обстоятелства, налагащи изменение на тази практика или нейната отмяна чрез ново тълкуване на закона. Предвид изложеното, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.