Определение № 50024 от 15.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 766/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 5669/15.03.2022 г. на К. П. А. и К. Р. А. - чрез адв. П. К. от САК, срещу определение № 370 от 10.02.2022 г. по в. гр. д. № 1548/2021 г. на Апелативен съд - София в частта, с която е оставена без уважение молба на жалбоподателите за изменение по реда на чл.248 ГПК на постановеното по делото въззивно решение № 1189 от 16.11.2021 г. в частта за разноските, присъдени на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ за производството пред въззивната инстанция. В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно поради нарушения на материалния и на процесуалния закон. Жалбоподателите правят оплакване, че въззивният съд е присъдил на сдружението - ответник разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция в размер, надвишаващ значително минимума по Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като въпреки съединяването на исковете им в едно производство, е определил отделно възнаграждение за всеки иск. Излагат съображения, че значителната разлика в разноските за първоинстанционното и за въззивното производство при един и същ материален интерес в двете инстанции доказва наличието на прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на адвокатското възнаграждение, присъдено на ответника като разноски за въззивното производство. Изразяват несъгласие с извода на въззивния съд за правна сложност на делото като поддържат, че след като сдружението - ответник е създадено да отговаря „точно за застрахователни събития с чужд елемент и работи само във връзка с такива щети“, то не може да се позовава на фактическа и правна сложност на спора. Навеждат доводи, че въззивният съд е отчел единствено материалния интерес, без да вземе предвид правната и фактическа сложност на делото, извършените от процесуалния представител на ответника процесуални действия и действително свършената от него работа пред въззивната инстанция, а също и финансовата им невъзможност да понесат тежестта на разноските, за които са осъдени. Препращат към практика на ВКС, с която аргументират становище, че съдът може да определи адвокатско възнаграждение под минималните размери в Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет, тъй като е неморално присъждането на адвокатско възнаграждение, надвишаващо почти двукратно минималния размер, за защита срещу искове за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на близък роднина, които са отхвърлени поради изтекла давност, а не поради отричане на претендираните с тях права. В жалбата са развити и оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд за дължимост на разноски на ответника за производството пред първата инстанция в размер на сумата 24 951.24 лв., в т. ч. адвокатско възнаграждение в размер на 11 186.40 лв. с ДДС, което според жалбоподателите е прекомерно и присъдено в противоречие с морала. Ответникът по частната жалба Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ - [населено място], оспорва жалбата като неоснователна по съображения в писмен отговор по чл.276, ал.1 ГПК и изразява становище за потвърждаване на обжалваното определение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежни страни в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С решение № 1189 от 16.11.2021 г. по в. гр. д. № 1548/2021 г. Апелативен съд - София е потвърдил решение № 260342 от 02.10.2020 г. по гр. д. № 10607/2012 г. на Софийски градски съд, с която са отхвърлени предявените от К. П. А. и К. Р. А. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди в размер съответно на 200 000 лв. и 180 000 лв., претърпени от ищците вследствие причинената при ПТП на 17.09.2008 г. на територията на Република Словения смърт на П. А., както и предявеният от К. А. иск за заплащане на сумата 9 600 лв. - обезщетение за имуществени вреди от смъртта на баща му П. А.; Осъдени са К. А. и К. А. да заплатят на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ разноски за производството пред въззивната инстанция в размер общо на 13 764 лв.; Отменено е постановеното от първоинстанционния съд определение от 04.04.2021 г. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК и са осъдени К. А. и К. А. да заплатят на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ разноски за производството пред първата инстанция в размер на 24 951.24 лв. /вместо първоначално присъдените на сдружението - ответник 33 961.24 лв./, от които 11 186.40 лв. - адвокатско възнаграждение с ДДС. В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК ищците К. А. и К. А. са подали молба за изменение на въззивното решение в частта относно възложените в тяхна тежест разноски за производството пред въззивната инстанция, която молба е оставена без уважение с обжалваната част на постановеното от Апелативен съд - София определение от 10.02.2022 г. За да се произнесе по молбата, въззивният съд е приел, че на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателите - ищци дължат на въззиваемата страна - ответник сторените във въззивното производство разноски, възлизащи според представения списък по чл.80 ГПК на сумата 13 764 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото. Възражението на ищците за прекомерност на адвокатското възнаграждение е счетено от въззивния съд за неоснователно. Въззивният съд е изложил съображения, че с оглед приложимото към спора чуждо материално право делото се отличава с правна сложност, поради което няма основание платеното от ответника възнаграждение, което превишава с 2 000 лв. предвиденият в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер от 9 322 лв. без ДДС или 11 186,40 лв. с включен 20 % ДДС, да бъде намалявано поради прекомерност. Изложил е и мотиви, че общият размер на адвокатското възнаграждение, дължимо съобразно материалния интерес по всеки от трите обективно и субективно съединени иска, е 13 764 лв. с ДДС, което също води до извод за неоснователност на искането за намаляване на възнаграждението. Липсата на основание за намаляване на възнаграждението е обоснована и с обстоятелството, че процесуалните представители на ответника са участвали активно във въззивното производство, като са подали отговор на въззивната жалба и са се явили в открито съдебно заседание, за да изразят становище за неоснователност на жалбата. Определението, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на ищците - частни жалбоподатели, е правилно и следва да бъде потвърдено. Отговорността за разноски по чл. 78 ГПК е функционално обусловена от изхода на спора, по повод на който са извършени разноските. Според правилата на чл. 78, ал. 1 - ал. 4 ГПК, ищецът има право на разноски съобразно уважената част от иска/исковете, а на ответника се дължат разноски при отхвърляне на иска/исковете, както и при прекратяване на делото. Ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата - чл. 78, ал. 5 ГПК. В настоящия случай производството пред въззивния съд е приключило с решение, с което е потвърдено обжалваното от частните жалбоподатели - ищци първоинстанционно решение за отхвърляне на предявените осъдителни искове срещу Сдружение „Национално бюро на автомобилните застрахователи“. С оглед изхода на спора във въззивното производство ответникът има право да получи разноските, които е извършил за организиране на защитата си срещу приетата за неоснователна въззивна жалба на ищците и за които своевременно е представил доказателства / т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.12.2012 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. Обстоятелството, че исковете са отхвърлени поради изтекла погасителна давност, а не поради отричане изобщо на претендираните с тях права, е ирелевантно за основателността на заявеното от ответника искане разноски, тъй като правото на ответника на разноски при отхвърляне на иска е признато безусловно от разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК. Поради изложеното доводите на частните жалбоподатели за „неморално“ присъждане на разноски на ответника - както за въззивното, така и за първоинстанционното производство, не могат да обосноват отмяна на обжалваното определение. Неоснователни са доводите в частната жалба, че при произнасяне по възражението за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение въззивният съд не е взел предвид всички релевантни за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК факти и неправилно е отрекъл наличието на предпоставките за намаляване на адвокатското възнаграждение. От мотивите към обжалвания съдебен акт е видно, че за да се произнесе по основателността на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд е съобразил предмета на спора във въззивното производство, неговата правна и фактическа сложност, стойността на защитавания от процесуалния представител на ответника материален интерес, както и съдържанието и обема на осъществената от последния адвокатска защита пред въззивната инстанция /т.2 от цитираното по-горе тълкувателно решение/. След преценка на съобразените от въззивния съд обстоятелства съставът на ВКС намира за правилен извода в обжалваното определение, че платеното от ответника адвокатско възнаграждение в размер на 13 764 лв. с ДДС /съответстващо на сбора от минималните възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет за всеки един от исковете/, не е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК и искането на частните жалбоподатели - ищци за неговото намаляване е неоснователно. Твърдението на частните жалбоподатели, че присъденото на ответника адвокатско възнаграждение „е двойно завишено“ от въззивния съд, е невярно и некоректно, а доводът, че предвид възложените му от закона функции ответникът не може да се позовава на фактическа и правна сложност на делото, е лишен от правна логика. Що се отнася до поддържаното в частната жалба становище, че въззивният съд е следвало да намали адвокатското възнаграждение под предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер по социални причини - като вземе предвид спецификата на случая и финансовата невъзможност на жалбоподателите да понесат тежестта на разноските, то не може да бъде споделено, тъй като е в противоречие с изричната разпоредба на чл. 78, ал. 5 ГПК и не се подкрепя от цитираната в жалбата практика на ВКС. Без да отрича неблагоприятното отражение на резултата от делото и на отговорността за разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК върху емоционалните възприятия и върху правната сфера на всеки от жалбоподателите, съставът на ВКС не намира законово основание за освобождаването им от тази отговорност или за намаляване на присъденото на ответника възнаграждение под минималния размер, предвидени в Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет. Относно адвокатското възнаграждение на ответника за производството пред първата инстанция, което частните жалбоподатели също оспорват като прекомерно в частната жалба и в подадена по повод на обжалваното определение молба от 30.12.2021 г., следва да се отбележи, че с въззивното решение /в частта, имаща характер на определение по чл. 274, ал. 2 ГПК вр. чл. 248 ГПК/ Апелативен съд - София е изменил първоинстанционното решение в частта за разноските като е осъдил ищците да заплатят на ответника разноски за производството пред първата инстанция в размер общо на 24 951.24 лв. В посочената сума са включени всички доказани от ответника разноски за експертизи, съдебни поръчки и др., както и адвокатско възнаграждение в размер на 11 186.40 лв. с ДДС, определено след намаляване на основание чл. 78, ал. 5 ГПК на действително платеното от ответника възнаграждение /20 196 лв. с ДДС/. Предвид представените от ответника доказателства за реално извършени разноски и присъденото в негова полза възнаграждение, намалено до минималния размер по приложимата наредба, поддържаните от частните жалбоподатели доводи за неправилност на изводите на въззивния съд относно възложените в тяхна тежест разноски за първоинстанционното производство са неоснователни. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,