Определение № 95 от 21.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3546/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 13.06.2019г. по гр.д.№12857/2018г. на ГС София, с което са уважени искове предявини на основание чл.422 ГПК. Жалбоподателите- Л. Л. И. и А. В.. Г., чрез процесуалния си представител поддържат, че съдът с решението в чатта му, с която е уважил предявения иск и по отношение на тях, се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Молят да бъде допуснато касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно. Ответникът –„Токуда Банк“ АД, чрез процесуалния си представител е изпратил писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е презнал за установено по иск предявен на основание чл.422 ГПК, че В. Т., Л. И. и А. Г. дължат на „Токуда банк“АД разликата над 5220,78 лева до пълния предявен размер от 5602,07лева главница по договор за кредит от 13.05.2009г., както и че Л. И. и А. Г. дължат на „Токуда Банк“ АД като поръчители по договор за поръчителство от 13.05.2009 г., при условията на солидарна отговорност с кредитополучателя В. П., по договор за банков кредит № [.....], сумите: за главница разликата над 76,19 лв. до пълния предявен размери от 5602,07 лв. и за вноските от 20.05.2011 г. до 20.04.2016 г. договорна възнаградителна лихва за разликата над 0,57 лв. до сумата 396,22 лв., а за вноските от 20.11.2013 г. до 20.04.2016 г. договорна лихва за забава за разликата над 618,30 лв. до сумата 2474,93 лв. Решението в частта му, с която е уважен иска, предявен на основание чл.422 ГПК срещу В. Т., е влязло в сила като необжалвано. Съобразено е приетото по делото заключение по съдебно-счетоводната експертиза, от което се констатира, че внесените от кредитополучателя суми за погасяване на кредита възлизат на сумата в общ размер от 3037,00 лв., като с тази сума са погасени месечните анюитетни вноски за периода от 20.06.2009 г. до 20.09.2011 г. и частично за м. 11.2011 г., както и че са удържани такси за обслужване на сметката в размер на 24,50 лв. Посочва се, че дължимите суми по кредита към 17.11.2017 г. размера на общо падежирали и непогасени вноски по главницата - 5602,07 лв., възнаградителна лихва 1218,66 лв., договорна лихва за забава - 2985,45 лв. за периода от 20.10.2011 г. до 16.11.2016 г. Въззивният съд е приел, че доколкото е налице задължение на длъжника-кредитополучател за главницата в размер на 5602,07 лв., то и ответниците-поръчители отговарят солидарно с главния длъжник за същата сума за главницата, която не е погасена нито към 17.11.2016 г., нито към приключване на устните прения. Прието е, че главницата, подлежаща на връщане по договор за кредит, е дълг, чийто размер не се определя от периода на ползване на паричната сума, вземането е едно и също, независимо дали се претендира като обща сума или като сбор от месечни вноски - с настъпил или с ненастъпил падеж. Изложени са съображения, за това, че в исковото производство по чл.422 от ГПК съдът следва да установи, дали вземането за главницата е изискуемо в търсения от ищеца размер към датата на приключване на устните прения, както и да прецени, според направени възражения от ответника-длъжник, дали не е налице основание за погасяване на вземането/изцяло или частично, с изключение на удовлетворяване на вземането по реда на принудително изпълнение по издадения изпълнителен лист по разпореждането за незабавно изпълнение/, както е прието в ТР № 8/02.04.2019 г. по т.д.№ 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. След като е налице главен дълг-непогасена част от сумата по главницата по договора за кредит, в размер на 5602,07 лв., то и поръчителите, спрямо които договорът за поръчителство не се счита прекратен поради спаззване на срока по чвл.147, ал.1 ЗЗД, отговарят солидарно с главния длъжник за тази сума. По отношение вземането на кредитора спрямо поръчителите за сумите за договорни лихви- възнаградителна и за просрочие/неустоечна/, въззивният съд, на основание чл.141 ЗЗД е приел, че те дължат солидарно по предявентите искове за това, същите суми, като главния длъжник, които въззиният съд, както и първоинстанционния съд, приема, че не са погасени по давност, доколкото отговорността на поръчителя е като тази на длъжника. Въззивният съд е приел, че при договорът за банков кредит, разсроченото връщане на заетата сума не прави задължението периодично и 6-месечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от последната дата на връщане на главницата, която в случая на 20.05.2016 г., и от тази дата до подаване на заявлението по чл.417 ГПК, следователно не са изтекли 6 месеца, при което искът по чл.422 от ГПК се счита предявен в срока по чл.147, ал.1 от ГПК срещу поръчителите. Ето защо е прието, че ответниците-поръчители Л. И. и А. Г. дължат солидарно с ответника-главен длъжник В. перфанова сумата 369,22 лв. договорна възнаградителна лихва за периода на вноските от 20.11.2013 г. до 20.04.2016 г., и сумата 2474,93 лв. договорна лихва за забава за периода 20.11.2013 г. до 20.04.2016 г. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите, чрез процесуалния си представител поддържат, че въззивният съд е дал резрешение на правни въпроси от значение за спора: длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал по делото, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, като направи собствени фактически правни изводи по съществото на спора, които да изложи в мотивите си, при уговорено погасяване на главно задължение на отделни погасителни вноски с разлиен падеж, от кога започва да тече шестмесечния срок по чл. 147, ал.1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване изискуемостта на целия дълг – посочени са решения на ВКС по приложението на разпоредбите на чл. 235 ГПК и чл. 147, ал.1 ЗЗД. Поддържат, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. По въпроса за приложението на чл.235, ал.2 ГПК, вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл., 236, ал.2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът не е дал разрешение в противоречие с практиката на ВКС, тъй като е постановил своето решение при обсъждане на всички доказателства по делото, като е изложил собствени мотиви, обуславящи извода му за основателност на предявените искове. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по формулирания от жалбоподателите правен въпрос касаещ приложението на разпоредбата на чл. 147, ал.1 ЗЗД, доколкото въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС обективирана и в Тълкувателно Решение по тълк.д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС в която е прието, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост, в какъвто смисъл е направил своите изводи и въззивният съд в обжалваното решение. При този изход на делото, съгласно чл.78, ал.8 и чл.81 ГПК жалбоподателките дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответното дружество, представлявано от юрисконсулт по делото, претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба – в минималния размер по чл.25 НЗПП, а именно – сумата 100 лв. Предвид изложените съображения, съдът