Определение № 4099 от 14.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1369/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. А. П., В. Д. Д. и Н. К. Д., чрез адв. С., против въззивно решение № 3362 от 22.11.2022 г. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 9389/2022 г., с което след отмяна на решение № 20018641 от 04.03.2022 г., поправено с решение № 20050471 от 27.07.2022 г. постановени по гр. д. № 38453/20 г на Софийски районен съд, е признато за установено по искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК на С. Б. К. срещу М. А. П., В. Д. Д. и Н. К. Д., че С. Б. К. е собственик по наследяване на 1/4 идеална част от самостоятелен обект в сграда, който обект е с идентификатор ..... в сграда № 1, разположена в поземлен имот идентификатор ......, с адрес на имота: [населено място],[жк], [жилищен адрес] заедно с мазе № 3 и 0, 999 идеални части от общите части на сградата; който апартамент е със застроена площ от 56, 48 кв. м. и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт № ...., том IV, рег. № 28754, дело№ 700 от 11.09.2014 г. в частта, с която М. А. П. е призната за собственик на разликата над 1/4 до 1/2 идеална част от описания по-горе недвижим имот.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. За коя страна е доказателствената тежест при оспорване на констативен нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК- на оспорващия или на лицето, признато за собственик с нотариалния акт? Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 11/2012г. по тълк. д. № 11/2012г. на ОСГК на ВКС; решение 141/16.06.2016г. по гр.д. № 6231/2015г. на ВКС, първо г.о.; решение № 153/10.07.2013г. по гр. Д. № 889/2012г. на ВКС, първо г.о. и решение № 122/14.03.2012г. по гр.д. № 1472/2011г. на ВКС, четвърто г.о.

2. Налице ли е обективна невъзможност за демонстриране промяна в намерението, с което единият съсобственик упражнява фактическа власт върху частите на другия съсобственик от съсобственика вещ, ако другият съсобственик е с неизвестно местонахождение извън България, физически не е ходил в съсобствения имот, защото не се е завръщал в България, не е проявявал интерес към съсобствения имот и само по твърдение на сина на невладеещия съсобственик /който е пряко заинтересован от изхода на делото/ периодично се е обаждал по телефона? В тази хипотеза манифестирането на своене на целия имот, явно и необезпокоявано, спрямо всички други лица достатъчно условие ли е за фактическия състав на придобивната давност? Сочи се противоречие на изводите на съда с решение 214/28.10.2015г. по гр.д. № 1919/2015г. на ВКС, първо г.о.; решение № 31/11.03.2019г. по гр.д. № 2914/2018г. на ВКС, първо г.о. и Тълкувателно решение № 1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС.

3. Следва ли съдът в хипотезата на чл.172 от ГПК, когато свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му за него или неговата майка /ищца/ би възникнала определена облага, да извърши преценка на тяхната обективност и доколко заинтересоваността и предварителната предубеденост са повлияли на достоверносттта на показанията му? Следва ли в този случай съдът да съпостави показанията на такъв свидетел с другите събрани в хода на делото доказателства? Поддържа се, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 60173/15.12.2021г. по гр.д № 1431/2021г. на ВКС, първо г.о.; решение № 100/08.05.2018г. по гр.д. № 1737/2017г. на ВКС, четвърто г.о.; решение № 207/17.03.2021г. по гр.д. № 165/2020г. на ВКС, четвърто г.о.; решение № 176/28.05.2011г. по гр.д. № 759_2010г. на ВКС, второ г.о.; решение № 79/12.07.2017г. по гр.д. № 3244/2016г. на ВКС, четвърто г.о. и решение № 131/12.04.2013г. по гр.д. № 1/2013г. на ВКС, четвърто г.о.

4. Когато праводателят си запазва право на ползване върху имот, следва ли да се счита, че приобретателят не е получил владението върху имота?

От ответницата по касация С. Б. К., чрез адв. П., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови решението си въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с договор за продажба на държавен недвижим имот от 29.09.1970 г. на СНС процесният имот е придобит от М. П., К. П. и В. А. /майка на ищцата/. В. А. е починала през 1974 г. С решение по гр. дело № 1107/1975 г. по описа на СРС, постановено в производство по извършване на делба, имотът е поставен в дял на М. П. и К. П., които са баба и дядо на ищцата, като К. П. е починал през 1982г.

С нотариален акт № ...., дело № 372 от 27.05.2014 г. М. П. е прехвърлила на ответницата В. Д. 1/2 идеална част от процесния имот срещу задължение за издръжка и гледане.

С нотариален акт № ...., дело № 700 от 11.09.2014 г. М. П. е призната за собственик по давностно владение на 1/2 идеална част от процесния имот.

С нотариален акт № ...., дело № 749 от 30.09.2014 г. М. П. е продала на В. Д. 1/2 идеална част от процесния имот.

Въз основа показанията на свидетеля Б. К. /син на ищцата/, въззивният съд е приел за установено, че баба му идвала на гости при него и майка му. Те ходили при нея последно през лятото на 2013 г., чували се и по телефона. Според свидетелите Б. З. и Л. Б. за ответницата П. се грижели другите двама ответници по делото- В. и Н. Д., като М. П. споделила пред свидетелката Б., че ищцата много рядко й се обажда. П. живеела с мъж на име С..

Ответницата М. П. е дала обяснения по реда на чл.176, ал.1 ГПК, според които не е посещавала дома на ищцата в [населено място] през 2007г. и не е присъствала на тържества на семейството през същата година, както и че ищцата не е идвала при нея през 2013г. Наред с това мъжът, с който е живяла – С., не е подарявал книга на ищцата. Ищцата знаела за прехвърлянето на апартамента.

При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е изложил мотиви, че съсобствеността между ищцата и ответницата П. е възникнала от наследяване. Позовавайки се на разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на частите на останалите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, съдът е приел, че ответницата П. не е придобила по давност спорната 1/4 от имота. Изложени са мотиви, че не се установява преобръщане на владението на М. П. спрямо ищцата. Въззивният съд е приел, че в случая не може да се приложи цитираната в отговора на въззивната жалба практика на ВКС, според която изискването за манифестиране на промяна в намерението не се прилага, ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местоживеене. По делото има данни, че ищцата не живее постоянно в България, но идва периодично в България и с баба й са имали макар и редки контакти до 2013г.– лично и по телефона, като и свидетелят Б. установява, че ищцата и баба й се чували по телефона, макар и рядко. Направен е извод, че ищцата не е била в пълна неизвестност и ответницата П. е могла да демонстрира промяна в намерението си относно идеалната част от имота. Съдът е приел, че е налице случай на скрито владение, което не е обективирано и изявено спрямо ищцата и съответно не води до придобиване по давност спрямо съсобственик по наследяване. След като ответницата П. не е придобила по давност спорната 1/4 от имота, то не би могла да прехвърли на ответницата Д. и съпруга й същата идеална част. За неоснователно е счетено възражението на ответниците В. и Н. Д., че са придобили по давност процесната идеална част като добросъвестни владелци. Изложени са мотиви, че е недоказано те да са владели имота и някога да са установявали владение върху него, а М. П. е продължила да владее имота до 2020 г. Съдът е приел, че сделките с имота са били скрити и формални – с цел да се лиши ищцата от собственост. Не е имало реално пълно владение и своене на имота от ответниците.

С оглед тези мотиви на съда не са налице сочените от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 за допускане на касационно обжалване по първия правен въпрос, който е от обуславящо значение за изхода от спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната от касаторите практика на ВКС. Според приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка и ищцата и ответницата П. разполагат с документи за собственост – решението, постановено в производството по съдебна делба, което ги легитимира двете като съсобственици и констативният нотариален акт, съставен в полза на М. П.. В този случай съгласно приетото с посоченото от касаторите Тълкувателно решение № 11/2012г. по тълк. д. № 11/2012г. на ОСГК на ВКС, всеки следва да докаже фактическия състав на своето придобивно основание и като е приел, че ответницата не е доказала да е установила владение върху частта на ищцата, въззивният съд не се е отклонил от това разрешение относно правилата за разпределение на доказателствената тежест.

По втория правен въпрос също не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, тъй като и по него не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с посочената в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК практика на ВКС.

В ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическата власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. В цитираните от касаторите решение 214/28.10.2015г. по гр.д. № 1919/2015г. на ВКС, първо г.о. и решение № 31/11.03.2019г. по гр.д. № 2914/2018г. на ВКС са разгледани случаи, касаещи изключения от общото правило, разгледано в ТР № 1/2012 г.

В решение № 214 от 28.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2015 г., I г. о. прието, че е налице обективна невъзможност за демонстриране на намерение за своене пред другия съсобственик на имота в хипотеза, при която невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната през 1942г. и не се е завръщал. Решение № 31/11.03.2019г. по гр.д. № 2914/2018г. на ВКС касае случай за имот, придобит по време на брака между страните, който имот е бил даден в обезщетение за отчужден на ищцата недвижим имот и въз основа на конкретните доказателства по делото е прието, че липсват данни ответникът да е имал съзнанието, че притежава права върху имота.

Т.е. фактическата обстановка, при която по двете дела е направен извод за обективна невъзможност да се доведе до знанието на другия съсобственик промяната в намерението, е напълно различна от тази по настоящето дело. В случая не се твърдят и не се установяват такива или сходни обстоятелства относно ищцата. Напротив, съдът е приел, че последният й контакт с ответницата е от 2013г., т.е. една година преди последната да се снабди с констативен нотариален акт за спорната ј ид. ч. от имота. Наред с това ответницата П. не е въвела твърдения, че ищцата никога не е имала съзнанието, че има права върху имота, а твърденията й в отговора на исковата молба са, че не се е интересувала от имота – не е плащала разноски по поддръжката; не е живяла в имота, а в чужбина; не е имала ключ, т.е., че не е упражнявал правото си на собственост. Според трайната практика на ВКС по приложението на чл. 99 ЗС неупражняването на правото на собственост не може да доведе до изгубването му, освен ако не е придобито от друг или собственикът се е отказал от него и в този смисъл съдът е дължал произнасяне по въпроса дали правото на собственост е придобито от съсобственика, като е приел, че такива доказателства по делото няма.

Третият правен въпрос, касаещ приложението на чл. 172 ГПК не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС, според която заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че св. К. е син на ищцата, както и че показанията му съответстват на тези на св. Б., посочена от ответниците. Т.е. съдът не е възприел безкритично тези показания, а в съответствие с трайната и безпротиворечива практика на ВКС ги е съпоставил и с останалите доказателства.

Касационно обжалване следва да се допусне по касационната жалба на В. Д. Д. и Н. К. Д. против въззивното решение в частта му, с която е уважен предявеният против тях установителен иск. За да постанови решението си, съдът е приел за неоснователно направеното от ответниците възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност, приемайки че е недоказано, че те са упражнявали владение върху имота, тъй като праводателката им е продължила да владее имота. При тези мотиви на съда е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по четвъртия правен въпрос, касаещ приложението на чл.68, ал.1, предл. второ ЗС - за възможността владението да се упражнява и чрез другиго. Касационно обжалване следва да се допусне обаче не на соченото от касатора основание – чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото по този въпрос е налице практика на ВКС / решение № 140 от 23.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4755/2008 г., I г. о./, в противоречие с която поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение