Определение № 704 от 20.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1524/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Г. К. от [населено място] против решение № 15 от 17.01.20г.по в.гр.дело № 349/19г.на Окръжен съд-Смолян, с което е потвърдено решение № 78 от 17.06.19г.по гр.дело № 18/17г.на Районен съд- Чепеларе в частта му,с която жалбоподателката е осъдена да заплати сумата 14 704.40 лв,ведно със законната лихва от 24.01.17г.до окончателното изплащане, на ГПК „Свети дух“гр.Ч.. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката поддържа основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси:1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими, относими и своевременно представени доказателства в мотивите си и да формира изводите си, въз основа на съвкупната им преценка или може да се ги основе само на избрани доказателства,както и да обсъди всички доводи и възражения; 2. Допустими ли са показанията на свидетел, който преди разпита си в това качество е заемал длъжност „представляващ“. Сочи се и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по следните въпроси: 1.При спор за вреди по чл.203 ал.2 КТ какво е правното значение на съставения ревизионен доклад на ЗДФИ и ППЗДФИ,ползва ли се материална доказателствена сила и допустимо ли е да се опровергава със свидетелски показания; 2.Допустим ли е иск за търсене на вреди по общия ред заради предвидения специален ред на защита на предприятието. Ответникът по жалбата ГПК“Свети Дух“гр.Ч. счита,че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Върховният касационен съд,състав на ІІІ го., като прецени наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено,че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което М. К. е работила като счетоводител, а от 1.03.06г. – като главен счетоводител.Нейно е било задължението да организира и отговаря за финансово - счетоводната дейност на предприятието и състоянието на финансовата дисциплина.С допълнително споразумение към трудовия договор от 15.07.12г. й е възложено да замества касиера М. К. до завръщането й от майчинство.След анализ на събрания по делото доказателствен материал – съдебно –икономическа експертиза, основна, допълнителна и повторна, съдебно - графологическа експертиза с предмет на изследване 24 бр.РКО, ревизионен акт за периода от 2009г.до 15.11.16г. и свидетелските показания, въззивният съд е направил извод,че са налице основанията на чл.203 ал.2 КТ за ангажиране имуществената отговорност на ответницата.Прието е за доказано,че процесните 47 бр.РКО сочат за получена от К. сума общо в размер на 14 704.40 лв, в периода от 1.01.12г.до 31.12.12г.,неотразявани по нейно нареждане в касовата книга и в счетоводната програма, и които не е възстановила в касата на кооперацията.Изводът за наличието на умисъл при причиняване на щетата съдът е обосновал с доказателствата за немарливо водене на счетоводството, касовите книги не са водени редовно и не са приключвани ежедневно, установено е записване от К. в счетоводната програма на несъществуващи /необезпечени с първични счетоводни документи/ стопански операции, имащи за цел да прикрият недостига на парични средства в касата и по сметки. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички относими към делото доказателства, доводи и възражения на страните.Съдът е изпълнил задължението си да обсъди релевантните доказателства по делото в тяхната съвкупност, изложил е мотиви по възраженията на жалбоподателката и е изложил правни съображения. Преценката на доказателствата би могла да доведе до необоснованост на решението, което не е основание за допускане на касационното обжалване, а подлежи на проверка по реда на чл.281 т.3 ГПК. Въпросът: Допустими ли са показанията на свидетел, който преди разпита си в това качество е заемал длъжност „представляващ“, не е разрешен в противоречие с цитираното решение № 159 от 22.02.16.по гр.дело № 1871/14г.на Втора г.о.на ВКС.В него е посочено,че по действащото гражданско процесуално право не съществува ограничение по отношение на една или друга категория лица,които е допустимо да бъдат конституирани от съда и разпитани като свидетели,с изключение на тези,имащи качеството на страна в процеса,на съдия или повереник на страната по същото дело.В случая показанията на св.А., която към момента на изслушването й не е представлявала кооперацията, са преценени наред с останалите доказателства по делото и решението не е основано единствено на нейните показания. Не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса за доказателственото значение на ревизионния доклад по ЗДФИ и ППЗДФИ.Жалбоподателката не е обосновала значението на поставения въпрос за развитието на правото или точното прилагане на закона,а поддържа довод,че въззивният съд не е зачел материалната доказателствена сила на ревизионния доклад от 16.07.13г.,според който не са констатирани липси за процесния период.Този довод има характер на касационно оплакване за необоснованост на решението, което подлежи на разглеждане по реда на чл.281 т.3 ГПК.За яснота на жалбоподателката следва да се посочи,че въззивният съд е приел за доказан размера на вредата със заключение на съдебно-икономически експертизи. Отговор на въпроса за допустимостта на иска за търсене на вреди по общия ред при наличието на специален такъв, е даден в решение № 493 от 23.11.11г.на ВКС по гр.дело № 586/11г.на Четвърто г.о.,постановено по реда на чл.290 ГПК.В него е посочено,че служителите, които нямат задължения, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на финансови и материални ценности, независимо че реално имат достъп до тях, не носят отговорност за липси. Това следва от естеството на имуществената отчетническа отговорност, която е създадена за възмезди работодателя за този недостиг, чиито произход не може да бъде установен. Именно поради това отговорността за ценностите е на лицата, които трябва пряко да боравят с тях и това е сърцевината на длъжностното им качество. Липсващите ценности не могат да бъдат търсени от някой, на който те не са връчени за управление и пазене, макар че е имал досег до тях. Що се касае до лицата, които упражняват непосредствен контрол върху други работници с отчетнически функции, те също не носят отговорност за липси по смисъла на чл.207 ал.1 т.2 от КТ, но носят отговорност по чл.203 ал.2 от КТ тогава, когато са извършили умишлени действия, увреждащи или подпомагащи увреждането на работодателя. В обжалваното решение е прието за установено, че ответницата е изпълнявала длъжността „главен счетоводител“,като е имала задължение за организира, планира,ръководи и контролира цялостната финансово –счетоводна дейност в предприятието и състоянието на финансовата дисциплина,т.е. не е имала качеството на отчетник, а е осъществявала контролни функции.Като е приел,че не се касае за липса с неустановен произход,а за умишлено извършени действия,стоящи в пряка причинна връзка с вредите, търпяни от работодателя,и че за тези вреди ответницата носи отговорност по гражданския закон /чл.203 ал.2 КТ/,а не при облекчените условия по чл.207 ал.1 т.1 КТ, въззивният съд се е съобразил с посочената практика. По изложените съображения настоящият състав на Трето г.о.намира,че не следва да допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК жалбоподателката следва да заплати на ответника по жалбата направените за тази инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.