Определение № 10760 от 10.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9106/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба от Б. Д. Т., подадена чрез процесуалния му представител адв. Сидерова, против Определение № 6522 от 24.06.2024г., постановено по адм. дело № 1162/2024г. по описа на Административен съд- Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу Акт за установяване на задължения /АУЗ/ по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № МД-АУ-73/08.01.2018г. на ст. инспектор „КРД“ в Дирекция „Местни данъци” при Община Варна, мълчаливо потвърден от Директора на Дирекция „Местни Данъци” при Община Варна, с който спрямо Б. Т. са установени задължения за данък върху превозните средства, общо в размер на 259,20 лева, ведно с лихви за просрочие – 62,60 лева, за периода 2013 - 2017г. и производството по делото е прекратено. В частната жалба са развити съображения, че прекратителното определение е неправилно, защото необосновано първостепенният съд е приел, че макар и атакуваният АУЗ да не е връчен надлежно, поради опорочена процедура по реда на чл. 32 от ДОПК, то това обстоятелство е релевантно само по отношение на произнасяне на горестоящия решаващ орган. Подробни доводи са изложени в частната жалба. Иска отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, както и присъждане на разноски. Ответникът по частната жалба - Директор на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, чрез процесуалния си представител гл. юрк. Хаджиев, оспорва същата по подробно изложени съображения, в писмен отговор. Моли съдът да остави в сила обжалваното определение. Претендира разноски. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадено срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, от страна, за която актът е неблагоприятен, и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения. С АУЗ по чл. 107, ал.3 от ДПОК № МД-АУ-73 от 08.01.2018 г., издаден от ст. инспектор „КРД“ в Дирекция „Местни данъци” при Община Варна, в тежест на Б. Д. Т., са установени задължения за данък върху превозните средства в общ размер на 259,20 лева, ведно с лихви за просрочие - 62,50 лева за периода 2013г.-2017г. От приложената по делото административна преписка е видно, че АУЗ е бил изпратен по пощата на задълженото лице на адрес гр. Варна, [улица], № 51, писмото е било върнато в цялост като непотърсено на 05.01.2018г. Последвало е връчване на акта по реда на чл. 32, ал. 6 от ДОПК. Частният жалбоподател е оспорил административния акт пред Директор Дирекция „Местни данъци“ на 31.04.2024г., като е изложил съображения, че е узнал за издаването му пред месец януари 2024г. при посещение в банкова институция. Последвал е отговор от Директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ Община Варна от 25.04.2024г., в който е посочено, че процесният акт е връчен на задълженото лице по реда на чл. 32, ал. 6 от ДОПК, след което е било инициирано производство по принудителното му събиране по дело № 660 по описа за 2020г. на ЧСИ И. Е.. По същото е депозирана молба за прекратяване от взискателя на 30.01.2024г., поради пълно погасяване на задължението. За да остави без разглеждане жалбата против оспорения акт и да прекрати производството по делото Административен съд - Варна е счел, че е налице порок при връчване на акта по чл. 32, ал. 6 от ДОПК, доколкото липсват протоколи, удостоверяващи извършването на две посещения на адреса на задълженото лице. Предвид това е изведен извоз за допустимостта на предприетото оспорване по административен ред. След което е изложил мотиви, че след като процесният АУЗ по чл. 107, ал. 3 от ДОПК е оспорен по административен ред с жалба вх. МД-Т24000973ВН/31.01.2024г., то срокът за произнасяне на решаващия орган е изтекъл на 08.04.2024 г., съответно този за оспорването му по съдебен ред - на 08.05.2024г. При тези съображения първостепенният съд е приел, че сроковете за обжалване са изтекли към момента на подаване на жалбата до съда, поради което и съща е възприета като процесуално недопустима, оставане е без разглеждане и е прекратено производството по делото. Така постановеното определение е правилно. В разпоредбата на чл. 155, ал. 1 от ДОПК е регламентиран срокът за произнасяне на административния орган, в тази на чл. 155, ал. 4 от ДОПК - последиците от непроизнасянето му, респ. в чл. 155, ал. 1 и ал. 5 от ДОПК - възможността за обжалване по съдебен ред. Законодателят е предвидил като задължителна процесуална предпоставка обжалването по административен ред и съответно произнасяне с изричен акт от страна на горестоящия административен орган или непроизнасяне от същия в 60-дневния срок по по чл. 155, ал. 1 от ДОПК, за възникване правото на съдебно оспорване. Съгласно посочените текстове, административният орган разглежда жалбата по същество и се произнася с мотивирано решение в 60-дневен срок от изтичане на срока по чл. 146, съответно от отстраняване на нередовностите по чл. 145 или от одобряване на споразумението по чл. 154, като непроизнасянето в този срок се счита за мълчаливо потвърждаване на акта. В този случай, жалбата против акта може да се подаде в 30-дневен срок от изтичането на срока за произнасяне /чл. 156, ал. 5 от ДОПК/. Правилен и съотвестващ на закона е изводът на първостепенния съд досежно ненадлежното връчване на АУЗ по реда на чл. 32, ал. 6 от ДОПК. Разпоредбата гласи, че връчване чрез прилагане към досието се извършва в случаите, когато лицето, неговият представител или пълномощник, член на орган на управление или служител, определен да получава съобщения или книжа, не е намерен на адреса за кореспонденция, след най-малко две посещения през 7 дни, като тези обстоятелства се удостоверяват с протокол за всяко посещение на адреса за кореспонденция, каквито доказателства не се съдържат в административната преписка. Ненадлежното връчване на АУЗ обаче е относимо към спазване на срока за обжалване по административен ред и е ирелевантно за преценката по чл. 156, ал. 1, респ. ал. 5 от ДОПК. След узнаването на издадения неблагоприятен за него административен акт, с депозирането на жалбата от 31.01.2024г. жалбоподателят Т. е инициирал оспорването му по административен ред, което, предвид изложеното, правилно е прието от първостепенния съд за процесуално допустимо. При съобразяване на разпоредбата на чл. 22, ал. 6 от ДОПК, 60-дневният срок по чл. 155, ал.1 от ДОПК вр. чл. 146 от ДОПК за произнасянето на Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна правилно е прието, че е изтекъл на 08.04.2024 г., като в посочения срок решаващият орган не се е произнесъл, поради което приложение намира разпоредбата на чл. 156, ал. 4 от ДОПК. Следователно от 09.04.2024 г. за жалбоподателя е възникнала правна възможност и започнал да тече 30-дневният срок за оспорване по съдебен ред на АУЗ по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, вече мълчаливо потвърден в хода на задължителния му административен контрол, чрез горестоящия в йерархията/решаващия орган /чл. 156, ал. 5 ДОПК/, който е изтекъл на 08.05.2024г., поради което депозираната на 20.05.2024 г. жалба вх. № 7690 от Б. Д. Т. по описа на Административен съд-Варна, се явява просрочена. Не могат да се споделят съображенията, изложени от частния жалбоподател, че в този случай административният орган е следвало да се произнесе с нарочен акт по чл. 147, ал. 1 от ДОПК, което междувпрочем влиза в противоречие и с разрешението, дадено с Тълкувателно решение № 7 от 11.12.2008 г. на ВАС по тълкувателно дело № 3/2008 г. Като е съобразил изложеното и е формирал извод за подаването на жалбата извън срока по чл. 156, ал. 5 от ДОПК, съставът на Административен съд - Варна е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила, тъй като не страда от релевираните с частната жалба пороци. С оглед изхода на спора неоснователна е заявената претенция на касатора за присъждане на разноски. При своевременно сторено искане за разноски пред настоящата инстанция от страна на ответника, Б. Д. Т. следва да бъде осъден да заплати сумата от 100 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение, дължими на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 236 вр. с чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,