Определение № 166 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3790/2019 г.

Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. П. Р. и В. Б. Р., чрез пълномощниците им адв. П. И. и адв. С. Ц., срещу въззивно решение № 217/13.06.2019 г., поправено с решение № 310/10.09.2019 г. по гр. д. № 272/2019 г. на Русенския окръжен съд. С въззивното решение е отменено първоинстанционното решение, като вместо него е постановено ново по същество, с което касаторите на основание чл.109 ЗС са осъдени да осигурят достъп на З. Т. Д. до собствения им имот: апартамент „А“ на трети етаж в жилищен блок „П.“, вх.А, находящ се в [населено място], за извършване на неотложен ремонт на общи части на сградата – подмяна на вертикалните тръби за студена и топла вода и на тръбата за отпадни води. В изложението към подадената касационна жалба жалбоподателите поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като са посочили, че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1. може ли въззивният съд да измени правната квалификация на предявения иск за първи път едва в мотивите на съдебното си решение; 2. длъжен ли е въззивният съд при констатиране на неправилна правна квалификация в доклада на първоинстанционния съд, да извърши изменение на доклада относно правната квалификация и да даде възможност на страните за изразяване на становища; при промяна на правната квалификация длъжен ли е да разпредели доказателствената тежест между страните; по тези въпроси се поддържа противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2; решение № 48/23.04.2015 г. по гр. д. № 3667/2014 г. на трето г. о.; решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на четвърто г. о.; решение № 276/24.02.2015 г. по гр. д. № 519/2014 г. на трето г. о.; 3. ограничен ли е въззивният съд от посоченото в жалбата и допустимо ли е при подадена въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на обжалваното решение, както и когато не е констатирано нарушение на императивна правна норма, да извърши цялостна проверка на правилността на решението; сочи се противоречие с решение № 172/10.04.2017 г. по т. д. № 2312/2015 г. на първо т. о. и решение № 7/23.01.2015 г. по гр. д. № 4351/2014 г. на второ г. о.; 4. по кой ред се осъществява защита на искането за предоставяне на достъп до имот за извършване ремонт на инсталации, представляващи общи части – чрез негаторен иск или по реда на ЗУЕС; разпоредбите на чл.109 ЗС и чл.51 ЗС изключват ли приложението на чл.48 ЗУЕС, когато се касае за ремонт на общи части; 5. може ли да се уважи негаторен иск, без да съществува причинно-следствена връзка между поведението на ответника и създадените пречки за ищцата да упражнява правото си на собственост в пълен обем; твърди се противоречие с ТР № 4/2015 г. от 06.11.2017 г. по тълкувателно дело № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, т.3, решение № 57/26.03.2013 г. по гр. д. № 907/2012 г. на второ г. о. и решение № 430/27.10.2010 г. по гр. д. № 312/2010 г. на второ г. о. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. Ответницата по касация З. Т. Д., чрез процесуалния си представител, счита, че касационно обжалване не следва да се допуска. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. На първо място в обжалваното решение е прието, че първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал исковете по чл.51 ЗС във вр. с чл.6, ал.1, т.12 ЗУЕС. Посочено е че, същите следва да бъдат квалифицирани по чл.109 ЗС. Не е недопустимо произнасянето на районния съд, който в доклада по делото правилно е указал на страните подлежащите на доказване факти, разпределил е доказателствената тежест и е събрал доказателства, разгледал е и се е произнесъл въз основа на твърдените в исковата молба факти, обосноваващи предявените искове. Въззивната инстанция следва да разгледа материалноправния спор по същество, като квалифицира исковете по чл.109 ЗС. От заключенията на съдебно-техническите експертизи се установява, че в санитарното помещение на ищцата има следи от теч и отложен варовик, което е показател за продължителен теч. Констатирани са течове и в санитарното помещение в апартамента на ответниците /намокряне и мухъл/. Пораженията по мазилката са по частта от тавана, разположена в близост до вертикалните щрангове на тръбите и до стената към стълбищната клетка. Тези поражения са вследствие продължително овлажняване при наличие на течове от вертикалните щрангове на ВиК инсталацията, разположена над това жилище. Пораженията по стените и тавана в санитарното помещение на ищцата също са причинени от течове от неизправната инсталация на вертикалните шрангове на ЕС. Вертикалните щрангове на тръбите за студена вода и канализационните тръби са корозирали. Ремонтът на ВиК инсталацията трябва да обхване целия вертикален щранг. Въззивният съд е приел, че спорът по делото е концентриран до това следва ли ответниците в качеството си на етажни собственици да осигурят достъп до собственото си санитарно помещение, за да може ищцата със собствени средства да извърши ремонт на водопроводните и канализационни тръби, явяващи се общи части на ЕС, но само в частта им, преминаваща през нейното санитарно помещение. Обоснован е извод, че са налице задължителните условия за уважаването на иска: неоснователност на действията на ответниците и създаването на пречки за собственика – ищцата да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Необходимо е да бъде осигурен достъп от страна на ответниците за извършването на ремонт в жилището на ищцата, изразяващ се в подмяна на вертикалните тръби за студена и топла вода, както и на тръбата за отпадни води, както и че самите ответници разполагат със същата възможност за защита на своето право на собственост. Не съществуват предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените първи, втори и трети процесуалноправни въпроси. Въззивният съд е длъжен да разреши спора по същество и в съответствие с приетата за правилна правна квалификация на предявения иск, а не да обезсилва обжалваното решение поради неправилна правна квалификация /решение № 73/23.05.2014 г. по гр. д. № 73/2014 г. на второ г. о.; решение № 139/16.06.2016 г. по гр. д. № 3400/2014 г. на първо г. о..; решение № 148/15.07.2014 г. по гр. д. № 952/2014 г. на първо г. о.; решение № 406/14.01.2014 г. по гр. д. № 1585/2013 г. на четвърто г. о./. В тази практика се приема, че определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който съобразява както изложените обстоятелства, формиращи основанието на предявения иск, така и заявения петитум. Спорът следва да се разреши съобразно действителната правна квалификация на предявения иск. Задълженията на въззивния съд относно правилното квалифициране на спорното право са аналогични. При непроменени фактически твърдения на ищеца и петитум на иска, в случай че въззивният съд възприеме различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, той следва да разреши спора по същество и в съответствие с действителното правно основание, а не да обезсилва първоинстанционното решение с връщане на делото за разглеждане въз основа на приетата правна квалификация. Същата е свързана с допустимостта на постановеното решение единствено при произнасяне извън предмета на делото и обхвата на търсената защита. При липса на горното нарушение дадената от съда правна квалификация във всички случаи обуславя правилността на решението и когато въззивният съд е приел за неправилна дадената от първоинстанционния съд квалификация, той следва да реши спора при правилната такава. Касае се за неправилно приложение на материалния закон, съставляващо основание за отмяна на първоинстанционното решение и решаване на спора от въззивния съд по същество с произнасяне по основателността на иска. Именно така е процедирал и въззивният съд, поради което не съществуват предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси за дадената от него различна правна квалификация. Оплакванията във въззивната жалба са съдържали посочени конкретни пороци на обжалваното решение, по които се е произнесъл въззивният съд. Четвъртият въпрос е обоснован с доводи за липса на решение на Общото събрание за извършване на ремонт на общи части. Съгласно практиката на ВКС не съществува законова пречка един етажен собственик да предяви срещу друг етажен собственик иск по чл.109 ЗС и да иска от него да прекрати неоснователните си действия, с които му пречи да упражнява правото си на собственост върху общите части на сградата, без да е нужно съгласие на останалите етажни собственици. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения в изложението пети материалноправен въпрос. Не се разкрива противоречие на обжалваното въззивно решение с установената задължителна практика на ВКС, включително с ТР № 4/2015 г. от 06.11.2017 г. по тълкувателно дело № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, според което двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. В случая същите са налице. Даденото разрешение е в съответствие и с възприетото в приложеното решение № 57/26.03.2013 г. по гр. д. № 907/2012 г. на второ г. о., в което е посочено, че за да бъде ангажирана отговорността на ответника по този иск следва да е налице реално установено негово вредоносно поведение или поддържане на такъв резултат. В решение № 430/27.10.2010 г. по гр. д. 312/2010 г. на второ г. о. също е прието, че интересът от исковата защита по чл.109 от ЗС е налице винаги, когато трето лице извършва въздействия, надхвърлящи законните ограничения на собствеността. Необходимо е претендираната защита да съответства на нарушението, като основателно е искането за преустановяване само на онова действие или състояние, в което се състои неправомерното въздействие върху правото на собственост на ищеца. В настоящата хипотеза действията на ответниците се изразяват в поддържане на създаденото противоправно състояние, което накърнява правото на собственост на ищцата, независимо че същото не е възникнало в резултат на тяхно поведение. С оглед на горното не може да се приеме, че липсва причинна връзка между поддържаното противоправно състояние и създадените пречки за ищцата. В съответствие и с решение № 122/6.06.2014 г. по гр. д. № 6600/2013 г. на първо г. о., защитата по чл.109 ЗС в конкретния случай е ограничена само до обема на правата на ищцата и не навлиза в правната сфера на ответниците извън рамките на нейните засегнати права. Поставените въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по същите е формирана константна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, изр.2 ГПК – очевидна неправилност, установима пряко от съдържанието на обжалваното решение. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Ответницата по касация не е направила искане за разноски, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение