Решение № 16187 от 21.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 9252/2017 г.

Решение № 16187 от 21.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 9252/2017 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Общински съвет – Харманли, чрез председателя на общинския съвет, срещу Решение № 342 от 12.06.2017 г., постановено по адм. д. № 263 по описа на Административен съд – Хасково (АС – Хасково) за 2017 г. С обжалваното съдебно решение по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – Хасково са отменени разпоредбите на чл. 4, ал. 1, т. 4 и т. 5 от Наредба № 6 за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Харманли (Наредба/та), а разпоредбата на чл. 51 от Наредбата е обявена за нищожна. Наред с това, Общински съвет – Харманли е осъден да заплати на Окръжна прокуратура – Хасково сума в размер на 20, 00 лв. за сторените по делото разноски. В касационната жалба се твърди постановяване на обжалваното съдебно решение при наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не съобразил, че отменените текстове от Наредбата не са в противоречие с общите принципи по чл. 4, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от същата. Касае се за принципи с местно значение, които не влизат в противоречие със законови разпоредби и не се нарушава Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Не е налице, според касационния жалбоподател, законова забрана, при спазване на принципи по чл. 8, ал. 1 ЗМДТ всяка община да ги допълни, отчитайки своите специфики. Неправилно и твърде широко също така съдът тълкувал разпоредбата на чл. 51 от Наредбата. С нея Общинският съвет – Харманли не е приел санкционна норма, касаеща "налагане на наказания за извършени нарушения във връзка с местните данъци и такси", тъй като Наредбата не касае местните данъци и такси въобще, а има строго определен предмет. По тези причини в касационната жалба се поддържа становище, че чл. 51 не е приет извън кръга на правомощия на общинския съвет. По така изложените съображения се иска отмяната на обжалваното съдебно решение. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се представлява. По делото е постъпило заявление от Общински съвет – Харманли, с което се иска даване ход на делото и уважаване на касационната жалба. Ответникът – прокурор при Окръжна прокуратура – Хасково не представя писмен отговор на касационната жалба и не изразява становище по нея. В съдебното заседание не се представлява. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество е неоснователна. Първоинстанционното производство е образувано по протест на прокурор от Окръжна прокуратура – Хасково срещу разпоредби от Наредба № 6 за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Харманли – отменените чл. 4, ал. 1, т. 4 и т. 5 и обявената за нищожна – чл. 51 от същата. Въз основа на установеното по делото от фактическа страна, по което спор между страните няма, съдът приел протестът за процесуално допустим, а по същество за основателен. Като се позовал на чл. 21, ал. 1, т. 7 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), във вр. с ал. 2 от същия, чл. 8 от Закона за нормативните актове (ЗНА) и чл. 76, ал. 3 АПК, съдът приел, че общинският съвет е компетентен да приема подзаконови актове от местно значение, с които да определя местните такси и цени на услуги, каквато се явява Наредбата. Посочил, че нормотворческите правомощия на общинския съвет произтичат от Конституцията или закона и се ограничават до обществени отношения с местно значение, които нямат своя регулация от нормативни актове от по – висока степен. Съдът приел за основателно направеното в протеста твърдение, че протестираните разпоредби на чл. 4, ал. 1, т. 4 и т. 5 от Наредбата противоречат на чл. 8 ЗМДТ, съгласно който общинският съвет определя размера на таксите при спазване на принципите по т. 1, 2 и 3 от посочения законов текст. Тези принципи, според съда, са изчерпателно посочени, поради което не могат да се предвиждат нови, невключени в посочената законова разпоредба. Като съобразил, че принципите по чл. 4, ал. 1, т. 4 и т. 5 от Наредбата не са измежду изброените по чл. 8 ЗМДТ, съставът на първоинстанционния съд направил извод, че са били приети в нарушение на чл. 8 ЗНА, както и че противоречат на чл. 8 ЗМДТ. За основателен съдът намерил и протеста, в частта му относно разпоредбата на чл. 51 от Наредбата. Съобразил, че Наредбата е издадена на основание чл. 9 ЗМДТ, който предоставя, но и ограничава правомощията на общинския съвет да приема наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги. Правомощията му в тази насока, според съда, не включват и правомощия за общинския съвет да определя наказания за неизпълнение на задължения във връзка с такси макар, той като орган на местното самоуправление, да е компетентен да приема норми на поведение, задължителни за физическите и юридическите лица на територията на съответната община по въпроси, които не са от изключителната компетентност на други органи, но само в сферите съгласно чл. 17, ал. 1 ЗМСМА. Като се позовал на чл. 3, т. 1 от Европейската харта за местно самоуправление и чл. 17 ЗМСМА, и като взел предвид, че Наредбата е издадена на основание чл. 9 ЗМДТ, първоинстанционният съд направил извод, че компетентността на общинския съвет следва да се съсредоточи в предвидените в този текст рамки по определяне и администриране на местните такси и цени на услуги. Изложил съображения, че предвид приетото по чл. 51 от Наредбата общинският съвет е излезнал от рамката на чл. 9 ЗМДТ и навлезнал в сферата на налагане на административни наказания за нарушения, свързани с местни такси, с каквато компетентност не разполага. Правоотношенията, свързани с налагане на наказания за извършени нарушения във връзка с местните такси намират своята регламентация в разпоредбите на чл. 123 и сл. от ЗМДТ. В допълнение съдът посочил, че оспорената разпоредба на чл. 51 от Наредбата противоречи на чл. 123, ал. 3 и чл. 127 ЗМДТ. Въз основа на всичко изложено, съдът обобщил, че въпреки предоставената му компетентност с Наредбата да определя и администрира местните такси и цени на услуги на територията на Община Харманли, като приел чл. 51 от същата, Общински съвет – Харманли е излезнал извън законово предвидената такава. По тези причини счел, че разпоредбата на чл. 51 е нищожна като приета извън кръга от правомощия на общинския съвет, предоставени му с чл. 9 ЗМДТ. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са направените от подателя на касационната жалба оплаквания за постановяване на решението при наличие на касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изложените от съда съображения, с които е обоснована незаконосъобразността на чл. 4, ал. 1, т. 4 и т. 5 и нищожността на чл. 51 от Наредбата се споделят от настоящия състав. Пред административния съд са протестирани разпоредбите на чл. 4, ал. 1, т. 4 и т. 5 от Наредбата, които гласят: "чл. 4, ал. 1 Размерът на местните такси и цени на услуги се определя при спазване на следните принципи:... т. 4. ефективно разпределение на общинските ресурси чрез определяне на такси и цени на услуги; т. 5 насърчаване на частния сектор в предоставянето на регламентираните в Наредбата услуги. " Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от Наредбата в първите три точки възпроизвежда принципите, регламентирани по чл. 8, ал. 1 ЗМДТ – т. 1. възстановяване на пълните разходи на общината по предоставяне на услугата; т. 2. създаване на условия за разширяване на предлаганите услуги и повишаване на тяхното качество; т. 3. постигане на по-голяма справедливост при определяне и заплащане на местните такси. Касае се за първична материя, уредена със закон. С разпоредбите на чл. 4, ал. 1, т. 4 и т. 5 от Наредбата се въвеждат допълнителни принципи, извън уредените по чл. 8, ал. 1 ЗМДТ - т. 4. ефективно разпределение на общинските ресурси чрез определяне на такси и цени на услуги; т. 5 насърчаване на частния сектор в предоставянето на регламентираните в Наредбата услуги. Доколкото в закона не са регламентирани принципите, разписани в чл. 4, ал. 1, т. 4 и т. 5 от Наредбата, следва да се приеме, че оспорената подзаконова разпоредба не съответства на съдържанието на законовата такава, което както правилно е приел това и първоинстанционният съд, я прави незаконосъобразна. В допълнение следва да се посочи, че въведените с оспорените разпоредби принципи не са прецизни, тъй като не е ясно как ефективното разпределение на общински ресурси зависи от таксите и цените на услуги, нито е изяснен механизмът на насърчаване на частния сектор. Съгласно спорната разпоредба на чл. 51 от Наредбата "На основание чл. 22, ал. 4 от ЗМСМА и чл. 13 ЗАНН на нарушителите на наредбата се налага едно от следните наказания: глоба в размер от 50 лв. до 5000 лв.; имуществена санкция от 200 до 50 000 лв. – за еднолични търговци и юридически лица; временно лишаване от правото да се упражнява определена професия или дейност от 1 месец до 2 години – при повторно нарушение." Неоснователни са касационните оплаквания срещу възприетата от първоинстанционния съд нищожност на цитираната разпоредба. Обосновани и в съответствие със закона са изводите на съда, че общинският съвет е излезнал извън кръга от правомощия, с които разполага съгласно делегацията по чл. 9 ЗМДТ, като е приел чл. 51 от Наредбата. Общинският съвет е ограничен в нормотворческите си правомощия от поставените рамки в по – високите по степен актове и доколкото в случая тази рамка не е съобразена, приетата разпоредба на чл. 51 от Наредбата правилно е обявена за нищожна. Компетентност на общинския съвет за приемането на такава разпоредба не се извежда нито от Конституцията на Република България, нито следва от разпоредбата на чл. 21, ал. 1, т. 7 ЗМСМА. Член 22, ал. 4 ЗМСМА в случая също не предоставя компетентност на общинския съвет да регулира материя, свързана с административните наказания в Наредбата, доколкото тя е издадена на основание чл. 9 ЗМДТ, а тази материя изрично е уредена в този закон. При съобразяване на това, направеният извод за нищожност на спорната разпоредба не се променя и предвид общата делегация по чл. 2, ал. 3 ЗАНН. По изложените съображения, обжалваното решение се явява правилно и следва да бъде оставено в сила. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение