Определение № 373 от 16.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 309/2009 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Постъпила е частна жалба от Д. Д. Ч. чрез пълномощника му адвокат Т, против определение № 111 от 14.01.2009 г., постановено по ч.гр.д. № 34 по описа за 2009 г. на Окръжен съд П., с което е потвърдено решение от 24.04.2008 г. по гр.д. № 3829/2006 г. на Районен съд П. в частта, имаща характер на определение за прекратяване на производството по претенцията на Д. Д. Ч. против Н. Д. К. за заплащане обезщетение за лишаване от ползване на делбения имот за периода 26.09.2007 г. – 28.02.2008 г. Ответникът по частната жалба Н. Д. К. не е изразила становище по същата. За да постанови атакуваното определение Пловдивския окръжен съд е приел, че на 26.09.2007 г. Д. Ч. е предявила по реда на чл.286 от ГПК /отм./ иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на делбения имот в размер на 2700 лв. за периода 6.04.2006 г. – септември 2007 г. С молба от 5.03.2008 г. е направено и допуснато изменение на иска по отношение размера, който да се счита 3907.50 лв. и по отношение на периода, който е от 6.04.2006 г. до 28.02.2008 г. Изложени са съображения, че от една страна е бил изменен не само петитума по размер, но и основанието на иска, което е недопустимо, а от друга страна след първото по делото съдебно заседание след допускане на делбата е недопустимо приемането за разглеждане на нови по основание и петитум претенции. Жалбоподателката се позовава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като счита, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на ВКС по приложението на чл.116, ал.3 от ГПК /отм./, израз на която е решение № 221 от 8.06.1999 г. на ВКС, 5-членен състав. В случая твърдяното основание за допускане на касационно обжалване не е налице. Тълкуването в решението на ВКС, на което се позовава жалбаподателката, е свързано с разпоредбата на чл.116, ал.3 от ГПК /отм./, регламентираща възможност да се претендират изтекли лихви или събрани добиви от вещта след предявяване на иска, без да се спазват изискванията на ал.1 и 2 от същия законов текст, но е неотносимо в настоящия случай. Предмет на предявения в преклузивния срок по чл.286 от ГПК /отм./ иск е присъждане обезщетение за лишаване от ползването на съсобствен имот. Претенцията се индивидуализира с обстоятелствата, от които произтича – твърдение за наличие на съсобственост, за лично ползване на вещта от ответника през конкретен период от време и чрез петитума си, определящ размера на претендираното обезщетение. Изменението на всеки от индивидуализиращите белези на спорното право съставлява изменение на иска и може да бъде допуснато само при условията на чл.116, ал.1 от ГПК /отм./, тъй като не се касае за акцесорни вземания, следващи главното вземане, за които е приложима разпоредбата на чл.116, ал.3 от ГПК /отм./. В обобщение не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното определение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение