Определение № 79 от 04.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3628/2019 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. А. Д., К. А. Х., Е. Д. П., К. Д. С. и Г. Д. С. срещу определение № 1314 от 19.03.2019 г. по гр. д. № 884/2018 г. на Благоевградския окръжен съд. К. Д. С. е починала в хода на процеса на 24.10.2019г. и е заместена от своите наследници по закон Е. Д. П. и Г. Д. С.. Жалбоподателите поддържат становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска отмяната му. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК са подадени отговори от ответните страни по частната касационна жалба “Ренови - ВГ” ЕООД и третото лице - помагач “Профилактика, рехабилитация и отдих”, ЕАД, в които са изразени становища, че касационно обжалване на обжалваното определение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение окръжният съд е отменил определение № 3963 от 19.07.2018г., постановено по гр. д. № 151/2016 г. на Разложкия районен съд, с което е отхвърлено искането на “Ренови – ВГ” ЕООД за допълване на решение № 2347 от 25.04.2018г. по гр.д. № 151/2016г. на Разложкия районен съд в частта за разноските, за разликата над присъдената сума от 537,50 лв. до претендирания размер на разноските от 2150 лв., и вместо него е допълнил решението в частта за разноските като е осъдил Е. А. Д., К. А. Х., Е. Д. П., К. Д. С. и Г. Д. С. да заплатят на “Ренови – ВГ” ЕООД още 1612,50 лв., представляваща разноски за производството пред първата инстанция. Със същото определение въззивният съд е оставил без уважение частната жалба на Е. А. Д., К. А. Х., Е. Д. П., К. Д. С. и Г. Д. С. против посоченото определение на Разложкия районен съд, с което е допълнено решението от 25.04.2018г. в частта за разноските, и частните жалбоподатели са осъдени да заплатят на посоченото дружество сумата 537,50 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице. За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че след като в случая производството по предявения от Е. А. Д., К. А. Х., Е. Д. П., К. Д. С. и Г. Д. С. против “Ренови – ВГ” ЕООД главен иск за установяване правото им на собственост върху спорното дюкянско помещение на основание наследствено правоприемство и реституция по чл.1 ЗВСОНИ е прекратено поради недопустимост, ответникът има право на направените от него разноски по този иск съгласно разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК. Д. на частните жалбоподатели, че не дължат разноски, тъй като с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото, е приет за неоснователен по съображения, че в случая разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК не може да се приложи по аргумент на обратното и че ответникът винаги има право на разноски при прекратяване на делото поради недопустимост на иска, независимо дали е оспорил правата на ищците преди завеждането на иска. Изложени са и съображения, че по делото са представени от ответника два договора за правна защита и съдействие, в които е разграничено заплатеното адвокатско възнаграждение във връзка със защитата му по главния иск в размер на 1950 лв. и по насрещната искова молба в размер на 600 лв., поради което същият има право на разноските по главния иск в пълен размер с оглед прекратеното производство по него, както и внесени 200 лв. за депозит на вещо лице. Предвид фактическата и правна сложност на делото възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е счетено за неоснователно. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл.274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК. Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение жалбоподателите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. При прекратяване на производството поради наличие на формирана сила на пресъдено нещо има ли право на разноски ответникът, който извънсъдебно и съдебно оспорва признатото със сила на пресъдено нещо право; 2. При прекратяване на производството ответникът винаги ли има право на разноски; 3. Как се изчисляват разноските, които следва да бъдат присъдени на ответника, ако първоначалният иск е заявен на две основания, като по заявеното като главно основание производството е прекратено поради наличие на сила на пресъдено нещо, а по въведеното евентуално основание искът е бил уважен и 4. В какви случаи и в какъв размер се възлагат разноските върху третото лице – помагач. Поддържа се, че по първите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, по третия въпрос определението на съда е очевидно неправилно, а четвъртият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В случая първите два поставени от касаторите въпроса не са решени в противоречие с посоченото от тях определение № 843 по гр.д. № 6176/2014г. на ВКС, ІV г.о., с което е прието, че при прекратяване на производството по делото поради направен отказ от иска, ответникът има право на разноски съгласно чл.78, ал.4 ГПК, освен ако отказът е породен от факти, настъпили след неговото предявяване /в разгледания случай удовлетворяване на претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на ПТП, от неговия застраховател/ и ако с поведението си ответникът е станал причина за предявяването на иска, тъй като настоящият случай е друг – производството по предявения от жалбоподателите главен иск е прекратено от първоинстанционния съд поради неговата недопустимост въз основа на факти, осъществили се преди това, а ответникът с поведението си принципно не би могъл да е стане причина за предявяването на изначално недопустими искове. Неотносима към настоящия случай е и останалата сочена практика на ВКС – опр. № 703 по ч.т.д.№ 2472/14г., І т.о. и опр. № 142 по ч.т.д.№ 643/2012г., ІІ т.о. По третия поставен въпрос във въззивното определение липсва произнасяне, тъй като в случая присъдените на ответника разноски са направени само във връзка с първоначалния главен иск – адвокатското възнаграждение в размер на 1950 лв. е платено на 10.10.2016г., а евентуалният иск е предявен в с.з. на 12.10.2017г., поради което не би могло тези разноски да са били направени и за защита по този иск, респ. обжалваното определение да е очевидно неправилно по този въпрос, нито направените от касаторите оплаквания могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Последният поставен въпрос - в какви случаи и в какъв размер се възлагат разноските върху третото лице – помагач също не е бил предмет на разглеждане в обжалвания съдебен акт, поради което и този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, нито по отношение на него са налице визираните в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, във връзка с които релевантни доводи не са изложени. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението на въззивния съд. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.,