Решение № 219 от 5.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 557/2009 г.

Решение № 219 от 5.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 557/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Бранислава Павлова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. В. И. Ч. е обжалвала въззивното решение на Смолянския окръжен съд № 640 от 10.01.2009 г. по гр. д. № 466/2008 г. по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. Ответниците не са подали отговор по реда на чл. 287 ГПК. По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение намира следното: С обжалваното решение, постановено при условията на чл. 208, ал. 1 ГПК е отхвърлен иска на В. И. Ч. по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ за признаване правото на възстановяване като наследник на С. П. Б. на иглолистна гора от 19.6 дка м. "К" и иглолистна гора от 17.5 дка в. м. "Х" и двете в землището на с. С., Смолянска област. Съдът е приел, че списъкът на горопритежателите, който е представен като документ, установяващ собствеността на наследодателя не е достатъчен за възстановяването й, тъй като липсват данни към 1949 г. - най-близкият момент до отнемането на собствеността момент те да са били декларирани в изпълнение на задължението по § 3 от У. № 573/1949 г. за пререгистриране на непокритите земеделски имоти. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса дали декларирането на одържавените гори през 1949 г. е задължително условие за признаване на правото на възстановяване, когато ищците представят писмени доказателства за установяване на собствеността от по-ранна дата. В представеното от касаторката в производството по чл. 288 ГПК решение на Смолянския районен съд № 115 от 19.04.2007 г. по гр. д. № 680/2006 г. е прието, че разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ сочи емлячния регистър като годно доказателствено средство, без да съдържа изискване това да е последното деклариране на недвижимите имоти и настоящият състав на ВКС намира, че това становище е правилно. Чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ съдържа неизчерпателно изброяване на документите, с които може да се установява собствеността при възстановяване на г. пред административния орган - Общинската с. по земеделие, тя е приложима и в производството пред съда по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. Разпоредбата признава еднаква доказателствена сила на документите с пряко вещнопрехвърлително действие и представляващи самостоятелен титул за собственост - нотариални и крепостни актове, делбени протоколи и др. и на тези със свидетелстващо значение /официални и частни/, които са съставени по определен предвиден в закона ред - емлячни и данъчни регистри, удостоверения за дялово участие в кооперации, стопански карти и списъците към тях и други. Законът не обвързва доказателствената сила на документите с момента на съставянето им, от което следва, че не може да се отрече собствеността в производството по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ единствено поради факта, че г., за които има документи от кръга на изброените в чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ не са били декларирани по-късно по У. № 573/1949 г. за задължително пререгистриране на непокритите земеделски имоти. При липса на твърдения от ответника и каквито и да било данни по делото за извършено отчуждаване, представеният титул за собственост следва да бъде зачетен, независимо, че в емлячните регистри тези гори не фигурират. При това тълкуване на разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ по реда на чл. 291, ал. 1, т. 2 ГПК се налага изводът, че обжалваното решение е постановено в нарушение на процесуалните правила - чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ във връзка с чл. 143 и чл. 144 ГПК като е прието, че представените документи не са годно доказателство за установяване собствеността на наследодателя на ищцата като предпоставка да й се признае правото на възстановяване на г.. Допуснато е и друго нарушение на процесуалните правила, свързано с проверката за допустимост на производството. При констатацията на вещото лице, че в местността "К" вече са възстановени гори на С. Б., съдът е следвало да укаже на ищцата да конкретизира площите на г. в отделните местности, уточнени в последното съдебно заседание, за да може да се прецени има ли идентичност между възстановените и претендираните за възстановяване по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ гори. За разрешаване на въпроса за допустимостта на производството във връзка с изискването на чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ да е пропуснат срока за заявяване на г. за възстановяване по административен ред пред Общинската с. по земеделие следва също така да се преразпита вещото лице, което да посочи изрично дали съществува емлячен регистър от 1949 г. или се касае за техническа грешка в заключението му, както е приел съда без да са налице достатъчно данни за такъв извод, и ако има такъв регистър кои са заявените в него имоти по местности и декари. След разрешаването на въпросите за допустимостта на производството въззивният съд следва да премине към разглеждане на спора по същество като обсъди данните от представените списъци на горопритежателите във връзка с предмета на доказване по конкретния правен спор.