Определение № 548 от 08.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2605/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане“ АД против решение № 54 от 20.02.2023 г., постановено по въззивно търговско дело № 5 по описа за 2023 г. на Варненския апелативен съд, 1-ви състав, в частите, с които е потвърдено решение № 48 от 05.07.2022 г., постановено по гр. д. № 159/2021 г. по описа на Силистренския окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на Ю. И. А. на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ 30 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причинената при ПТП на 15.10.2020 г. смърт на неговата съпруга Г. Р. А., първоинстанционното решение е отменено в частта, с която този иск е отхвърлен над 30 000 лв. до 60 000 лв. и е присъдена разликата от 30 000 лв.

Касаторът счита, че решението на Варненския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Желае да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?

2. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?

3. Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпените морални вреди, или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?

4. Определянето на обезщетение, очевидно несъзразмерно /завишено/ с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването на справедливост?

Според касатора разрешението на въззивния съд по първия и втория въпроси са в противоречие с решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649 от 2010 г. на IV ГО на ВКС, решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366 от 2013 г. на II ТО на ВКС и др. По третия и четвъртия въпроси се поддържа противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795 от 2008 г. на II ТО на ВКС, решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916 от 2011 г. на I ТО на ВКС, решение № 154 от 30.10.2012 г. по т. д. № 807 от 2011 г. на II ТО на ВКС, решение № 142 от 15.10.2015 г. по т. д. № 2766 от 2014 г. на I ТО на ВКС и др.

Ю. И. А. застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Въззивният съд е приел за установено по делото, че на 15.10.2020 г. застрахованият водач Р. Р. А., управлявайки лек автомобил "Форд Ка" с рег. [рег.номер на МПС], в [населено място], на кръстовището между [улица]и [улица]предприел завой наляво, отнел предимството на насрещно движещия се в посока направо по [улица]лек автомобил „Ауди Q7“, рег. [рег.номер на МПС], в резултат на което е настъпил удар между двата автомобила. Две от пътничните в лекия автомобил "Форд Ка" – Г. Р. А. и Х. М. А. починали на място от получените увреждания. Водачът Р. А. е сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с „Дженерали Застраховане“ АД, съдържащ се в застрахователна полица № BG/../..... и валиден към датата на произшествието. С влязлата в сила присъда № 13/22.12.2021 г. по НОХД № 189/20210 г. на Окръжен съд – Силистра Р. А. е осъден за това, че нарушавайки правилата за движение по пътищата, е причинил по непредпазливост смъртта на Г. А. и Х. А.. Установено е, че починалата Г. Р. А. е съпруга на ищеца Ю. И. А..

Съдът е приел, че единственият спорен въпрос касае справедливия размер на дължимото обезщетение. От събраните свидетелски показания е установил, че съпрузите са живели в хармония и разбирателство, грижели се един за друг и за трите си дъщери. Въпреки че са работили в различни държави (Белгия и Холандия), разстоянието между градовете било около 60-70 км. и в края на работната седмица семейството се събирало за почивните дни. Ищецът приел тежко внезапната смърт на съпругата си, имал проблеми със съня, затворил се в себе си, ограничил социалните си контактите и се отдал на работа. Според заключението на назначената съдебно-психиатрична експертиза ищецът възприемал съпругата си като любим човек, приятел и опора в живота. Ищецът преминал през четирите фази на преживяване на загуба, смъртта на съпругата му се отразила сериозно върху състоянието и начина му на живот, като все още тъгувал за съпругата си, но постепенно се възвръщал към своя живот.

Размерът на дължимото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди от смъртта на неговата съпруга е определен на 150 000 лв. За да стигне до този извод, съдът е отчел близката емоционална връзка между съпрузите, възрастта на пострадалия, при която загубата на другаря в живота се възприема по-осезаемо, нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди за процесния период, икономическата конюнктура в страната, както и че вредите не се ограничават само до претърпените в момента на трагичното събитие, а продължават и след това. Взел е предвид изплатеното от ответното дружество на ищеца обезщетение в размер на 90 000 лв., поради което е присъдил претендираната с предявения иск сума от 60 000 лв.

При тези мотиви на въззивния съд първият въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доказателства и възражения на страните е от значение за изхода от спора, но не се констатира противоречие с практиката на ВКС. Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС на РБ, приложимо и при действащия ГПК от 2007 г., мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. При самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната практика на Върховния касационен съд, включително в посочените от касатора решения. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, правните си изводи, в съответствие с предписанията на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК. В случая въззивният състав се е произнесъл по възраженията и доводите на касатора във връзка с доказателствата по делото и приложимия закон, в рамките на въззивното обжалване. Обсъдил е твърдението на застрахователя, че съпрузите не са живели заедно през последните години; счел е, че причинените на ищеца болки и страдания от загубата на майката на неговата съпруга не могат да бъдат основание за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди от загубата на съпругата, в какъвто смисъл е било възражението на ответното дружество; обсъдил е заключението на съдебно-психиатричната експертиза и показанията на разпитаните свидетели. Изложил е мотиви и за неоснователност на доводите на застрахователя, че обезщетението следва да се намали заради родствената връзка на ищеца с делинквента. Въз основа на събраните доказателства съдът е приел, че е налице близка емоционална връзка между ищецът Ю. А. и починалата му съпруга, обосноваваща присъждане на пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди. Отчетена е преживяната травма от внезапната загуба на най-близкия човек на ищеца, който е приемал като любима и опора в живота. Дали е налице неправилно анализиране на събраните в хода на делото доказателства, е въпрос по правилността на въззивното решение, която не може да бъде проверявана във фазата по допускане на касационното обжалване.

Въпроси № 2, 3 и 4 обобщено се свеждат до правилното приложение на принципа за справедливост и критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. В практиката на ВС/ ППВС № 4/1968 г ./ и ВКС са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Трябва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните в конкретния случай обстоятелства. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е анализирал посочените критерии и е взел предвид относимите за определянето на справедливия размер на обезщетението факти и обстоятелства, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Съобразил е установената по делото силна емоционална връзка между ищеца и неговата съпруга, интензитета на претърпените болки и страдания от внезапната загубата, както и икономическата конюнктура в страната. Въз основа на тяхната преценка е присъдил справедливия размер на обезщетението. Eто защо по дадените разрешения на втория и третия въпрос обжалваното решение не противоречи на решения №154 от 30.10.2012 г. по търговско дело № 807/2011 г. на II ТО и № 142 от 15.10.2015 г. по търговско дело № 2766/14 г. на I ТО. Съдът не е пропуснал също нито един обективно съществуващ и доказан по делото факт, който би довел до намаляване на размера на това обезщетение, затова не може да се твърди, че присъдената сума била завишена и несъобразена с икономическата конюнктура/четвърти въпрос/. Следователно няма противоречие по този въпрос между въззивното решение и решения № 83 от 6.7.2009 г. по търговско дело № 795/2008 г. на II ТО и №95 от 24.10.2012 г. по търговско дело № 916/2011 г. на I ТО на ВКС.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора на адвокат И. Р. от АК - Силистра, която е представлявала безплатно Ю. И. А., следва да се присъди съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата възнаграждение в размер на 4 087,50 лв.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение