Определение № 5265 от 17.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 429/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. В. Л., чрез пълномощник адв. В. Т., срещу въззивно решение № 247 от 17.10.2024 г. по в. гр. д. № 318/2024 г. на Окръжен съд - Кюстендил. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3 ГПК, от процесуално легитимирана страна и в съответствие с изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което са налице предпоставките за разглеждането ѝ по реда на чл. 288 ГПК. Оплакванията са за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. В изложение към жалбата касаторът поддържа становище за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и ал. 2, предл. 3-то ГПК. Счита, че съображенията на съда в случая разкриват признаците на очевидна неправилност, както и че същият се е произнесъл по съществени правни въпроси от изключително значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно дали съдът може да приеме, че един обект - таванско помещение може да бъде валидно прехвърлен на една от страните по спора като таван, но не може да бъде прехвърлен валидно на другата страна, защото не отговаря на изискванията за жилище; съответно само жилищата ли могат да бъдат обект на валидна прехвърлителна сделка, но не и тавански помещения в етажната собственост, ателиета, складове и т. н., и каква е разликата при различните страни, за да може съдът да приеме, че ищците са придобили валидно процесния имот. Ответниците по касация Т. А. Л. и В. А. Л., заедно представлявани от адв. З. В., оспорват жалбата в писмен отговор. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение съобразно представени списък и договор за правна защита и съдействие. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното решение е потвърдено изцяло решението от 25.03.2024 г. по гр. д. № 1877/2023 г. по описа на Районен съд – Дупница, с което е признато за установено по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК на ищците Т. и В. Л., че техният чичо – ответникът по делото Е. Л. не е собственик на тавански етаж, заснет като самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. Д., находящ се на трети подпокривен етаж на изградената в поземления имот еднофамилна жилищна сграда. Установено е по делото, че сградата е построена в периода 1974 - 1979 г. и е придобита в собственост в режим на СИО от съпрузите В. и Т. Л.. През 2018 год. съпрузите са прехвърлили на сина си Е. Л. находящия се на първи жилищен етаж самостоятелен обект в сградата с прилежащи части - мазе, 1/2 ид. част от общите части в сградата, както и два гаража на минус първи етаж и цялото дворно място, а на ищците е прехвърлен самостоятелният обект на втори жилищен етаж от сградата с прилежаща част - целия таван и съответно 1/2 ид. част от общите части в сградата. Впоследствие, с нотариална сделка от 2023 г. съпрузите Л. са се разпоредили с таванския етаж, описан вече като самостоятелен обект, в полза на ответника Е. Л.. За да разрешат спора между страните относно собствеността на процесния тавански етаж съдилищата са изследвали неговия правния статут. Въз основа на представените по делото писмени доказателства и изслушаното заключение по приетата по делото СТЕ са обосновали извода, че към момента на прехвърлителните сделки от 2018 г. таванският етаж не е удовлетворявал изискванията за самостоятелно жилище по смисъла на чл. 40 ЗУТ, а е представлявал обща част на сградата по своето предназначение. С разпределяне на самостоятелните обекти в сградата по силата на сключената сделка и изричното обозначаване на този тавански етаж като принадлежност към прехвърленото в полза на ищците жилище, същият е преминал в тяхна самостоятелна собственост на основание чл. 98 ЗС. Изрично е посочено, че тази възможност произлиза от разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗС и се възприема за напълно допустима в съдебната практика, като са цитирани постановките на ТР № 34 от 15.08.1983 г. по гр. д. № 11/1983 г. на ОСГК на ВС и решения на ВКС по чл. 290 ГПК по гр. д. № 1720/2009 г., I г. о., гр. д. 1940/2009 г., I г. о., гр. д. № 224/2009 г., I г. о. Оттук е обоснован решаващият за изхода на спора извод, че ответникът Л. не е могъл да придобие права върху таванския етаж по силата на сделката от 2023 г., тъй като към този момент праводателите му не са били негови собственици, тъй като вече са били прехвърлили същия на ищците по силата на договора от 2018 г. При тези съображения за уважаване на предявения отрицателен установителен иск релевираните от касатора оплаквания не разкриват признаците на очевидна неправилност по смисъла чл. 280, ал. 2 ГПК. В практиката си касационната инстанция последователно приема, че при определяне дали даден елемент от сграда в режим на етажна собственост е със статут на обща част или не е и може да се притежава в индивидуална собственост, следва да се има предвид неговото предназначение да служи за задоволяване на общи нужди на етажните собственици с оглед строителните книжа или след извършено преустройство от собственика (съсобствениците) на сградата. Меродавният момент, към който се преценява този статут, е моментът на възникване на етажната собственост /решение № 33 от 02.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2021 г., II г. о./, а тя възниква по право от момента, в който един или няколко отделни обекта в сградата са придобити и са станали собственост на лица, различни от първоначалния собственик на цялата сграда /решение № 27 от 23.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2665/2021 г., II г. о./. Следователно, в този случай водеща за определяне правния статут на подпокривното пространство е волята на първоначалния собственик. Когато в таванския етаж има самостоятелни помещения и той не служи само и единствено за изолация между покрива и последната плоча, няма пречка да бъде придобит в индивидуална собственост като принадлежност към един от самостоятелните обекти в сградата. Този извод следва от дадените разяснения в ТР № 39/23.06.1986 г. на ОСГК на ВС, което намира приложение и при сега действащата нормативна уредба/ решение № 159 от 02.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4622/2017 г., I г. о./. Произнасянето на въззивния съд е в пълно съответствие с така утвърденото тълкуване на закона. Констатацията му за липса на вещнопрехвърлително действие на сделката в полза на ответника от 2023 г. не е обвързана с извод, че таванското помещение може да бъде валидно прехвърлено на една от страните по спора като таван, но не може да бъде прехвърлено валидно на другата страна, защото не отговаря на изискванията за жилище. Изложените от въззивния съд съображения са, че към 2023 г. таванският етаж вече е бил отчужден от праводателите на ответника като принадлежност към прехвърления в полза на ищците самостоятелен обект в сградата. В този контекст конкретно поставените от касатора въпроси се явяват неотносими към решаващите правни изводи на съда, поради което и не могат да обосноват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. С оглед този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответниците по касация следва да се присъдят сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лева. Водим от гореизложеното съдът