Определение по допустимост от 11.11.1998 г. на КС по к. д. № 31/1998 г.

Делото е образувано на 26 октомври 1998 г. по искане на главния прокурор за установяване на противоконституционност и несъответствие с международен договор, по който България е страна, на разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от Закона за застраховането (ЗЗ), създадена с параграф 22 от Закона за изменение и допълнение на Закона за застраховането (ЗИДЗЗ), обнародван в Държавен вестник, брой 58 от 22 юли 1997 г. Основанието на искането е чл. 149, ал. 1, т. 2 и 4 от Конституцията на Република България. В искането се поддържа, че разпоредбата на чл. 34, ал. 1, съгласно която отказът за издаване на разрешение за извършване на застрахователна дейност не подлежи на обжалване, противоречи на чл. 120, ал. 2 от Конституцията и на чл. 6, т. 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). В подкрепа на тезата си главният прокурор е изложил подробни съображения. Според него чл. 34, ал. 1 ЗЗ противоречи на разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията, защото тази разпоредба прогласява принципа за обжалваемост на всички актове и действия на административните органи, "а необжалваемостта е изключение, което трябва да бъде обосновано със защита на приоритетни за обществото и страната права и интереси". В случая разпоредбата на чл. 34, ал. 1 ЗЗ засяга основни конституционни начала - правото на собственост по чл.17, ал. 1 и 3 и правото на еднакви правни условия за стопанска дейност по чл. 19, ал. 2 от Конституцията (в искането погрешно отбелязано чл. 18, ал. 2). Що се отнася до несъответствието на чл. 34, ал. 1 ЗЗ с чл. 6, т. 1 ЕКЗПЧОС, главният прокурор подчертава, че понятието "граждански права и задължения", записано в този текст на Конвенцията, трябва да се тълкува много широко, особено ако това са права залегнали в Конституцията на дадена страна. Съдебната защита на такива права задължително трябва да бъде осигурена. Изключването на правото на обжалване с разпоредбата на чл. 34, ал. 1 ЗЗ и осуетяването по този начин на възможността за справедливо гледане на делото от независим и безпристрастен съд е в несъответствие с посочения международен договор, по който България е страна. Вносителят на искането се позовава и на практика на Конституционния съд и на европейския съд за правата на човека, която според него подкрепя становището му. Конституционният съд е сезиран от оправомощен съгласно чл. 150, ал. 1 от Конституцията субект. Предметът на искането (установяване на противоконституционност и несъответствие с международен договор, по който България е страна на законова разпоредба) е в правомощията на съда - чл. 149, ал. 1, т. 2 и 4 от Конституцията. Искането отговоря на изискванията на чл. 17, ал. 1 от Закона за Конституционния съд (ЗКС) и чл. 18 от правилника за организацията на дейността на Конституционния съд (ПОДКС). С оглед на тези констатации то трябва да бъде допуснато за разглеждане по същество. Като взе предвид предмета на искането и уредената с атакуваната законова разпоредба материя, съдът намира, че като заинтересувани страни по делото трябва да бъдат конституирани: Народното събрание, Министерският съвет, министърът на финансите, Върховният административен съд, Националният съвет по застраховане, Дирекцията за застрахователен надзор и Асоциацията на българските застрахователи, на които да се даде срок за представяне на писмени становища. По тези съображения и на основание чл. 19, ал. 1 и чл. 18, ал. 2 ЗКС, Конституционният съд