Решение № 11489 от 22.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 4089/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Напоителни системи ЕАД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр. София, [улица], подадена чрез процесуалния му представител юрк. Петков, против Решение 907/13.02.2023 г., постановено по административно дело 686/2022 г., на Административен съд София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 1/10.01.2022 г., издаден от директора на Басейнова Дирекция "Източнобеломорски район" (БД ИБР). С доводи за неправилност на решението поради неправилно приложение на материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК, касаторът претендира отмяна на оспореното първоинстанционно решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което актът да се отмени. Ответникът - директор на БД ИБР - гр. Пловдив оспорва касационната жалба чрез пълномощника си юрк. Кисьов. Иска да бъде оставено в сила решението на АССГ и да му се присъди юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК по пощата и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, а разгледана по същество, неоснователна, поради следните съображения: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АССГ е АУПДВ 1/10.01.2022 г., издаден от директора на БД ИБР. Със същия на Напоителни системи ЕАД на основание чл. 195б, ал. 1 и ал. 2 и чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "а" вр. чл. 194б от Закона за водите (ЗВ) е установено задължение за такса за разрешеното право на водовземане от повърхностни води по Разрешително 3169/21.02.2007 г., продължено с Решение 39/15.02.2012 г., издадени от Министъра на околната среда и водите, за периода 01.01.2020 г. - 31.12.2020 г. в размер на 1 600.72 лв. и лихва в размер на 146.30 лв. към датата на акта. АССГ е отхвърлил жалбата на дружеството против оспорения АУПДВ. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорването е допустимо, актът е издаден от компетентен орган съгласно чл. 195б, ал. 1 във вр. с чл. 195а, ал. 1 ЗВ, в предвидената от закона писмена форма и при спазване на процесуалните правила. Мотивирал е заключение, че актът съдържа всички задължителни реквизити, включително фактическите и правните основания, послужили за издаването му. Обосновал е извод за съответствие на акта с приложимите материалноправни норми. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са твърденията на касатора, че АССГ е постановил решението си в противоречие с приложимия материален закон. Съгласно чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК, публични са държавните и общинските вземания за такси, установени по основание със закон. Основанието за дължимост на такси за водоползване е регламентирано в ЗВ. Според чл. 194, ал. 1, т. 1, б. а) ЗВ за правото на използване на водите се заплаща такса за водовземане от повърхностни води, а размерът й се определя с Тарифа на МС (ал. 6). В случая това е Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, приета с ПМС 383/29.12.2016 г. Чл. 194б, ал. 1 и ал. 2 ЗВ задължават титулярите на разрешителни ежегодно към 31 януари на следващата година да определят и декларират дължимата такса и да внесат задължението по декларацията си, така както са го изчислили, в срок до 15 февруари. Редът за заплащането на таксата е регламентиран в чл. 195а. Според чл. 195б, ал. 1 и ал. 2 ЗВ, вземанията за незаплатените по реда на чл. 195а, ал. 1 такси по този закон се определят с акт за установяване на публично държавно вземане от директорите на басейнови дирекции, издаден по реда на чл. 166 от Данъчно-осигурително процесуалния кодекс. Актът се съставя въз основа на писмени доказателства, включващи: 1 извлечения от сметките, по които постъпват таксите; 2 платежни и други счетоводни документи, издадени от лицата, използващи водите; 3 покана към лицето за доброволно изпълнение и 4. констативни протоколи от извършения контрол за изпълнение на задължението. Като титуляр на разрешително за водовземане от повърхностни води жалбоподателят е подал декларация по образец и коригираща декларация заедно със справка за пропуснато водно количество. Не се оспорва от негова страна, че изчислената в декларацията такса за периода 01.01.2020 г. 31.12.2020 г. не е внесена в срока по чл. 194б, ал. 2 ЗВ, а и към датата на АУПДВ. С оглед изложеното правилно административният съд е приел, че са налице материалноправните основания за издаването на оспорения акт, посочени в него. АУПДВ е издаден въз основа на констативен протокол, обективиращ извършена проверка по документи на данните в декларацията при спазване на административнопроизводствените правила. Същият е мотивиран и съдържа както фактическите, така и правните основания за дължимост на установеното публично държавно вземане. Неоснователно касаторът поддържа, че извършената от длъжностно лице проверка и съставянето на констативен протокол за резултатите от нея в отсъствието на представител на дружеството съставлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила, с което е нарушено правото му на защита. Както беше посочено, проверката е само по документи и констативният протокол му е връчен. С писмото от 09.07.2021 г. му е предоставена възможност да се запознае с административната преписка и всички документи, съдържащи се в нея в съответствие с чл. 34 АПК. Актът не е издаден на основание чл. 194б, ал. 4 ЗВ при констатирано несъответствие между данните в декларацията с информацията по ал. 3. Поради това е неоснователно заявеното от жалбоподателя в жалбата му до АССГ искане да получи информация за резултатите от собствения на административния орган мониторинг и резултатите от извършения през годината контрол чрез съдебно счетоводна експертиза (ССЕ). Изготвянето на такава правилно не е допуснато от съда. По аргумент на чл. 219, ал. 1 АПК това доказателствено е искане е недопустимо в настоящото касационно производство. По изложените съображения оспореното в настоящото касационно производство решение на АССГ следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3, изречение първо във вр. с чл. 228 АПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размера по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, приета на основание чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ.