Определение № 222 от 01.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 290/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца „Стар Пост“ ООД срещу въззивно определение на Софийски градски съд. Ответникът „Български пощи“ ЕАД оспорва жалбата. По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 вр. чл. 274, ал. 3 ГПК съдът прие следното. Първоинстанционното производство е образувано по предявен от частния жалбоподател установителен иск, основан на твърденията, че ответникът едностранно, на основание чл. 87 ЗЗД и позовавайки се на неизпълнение от страна на ищеца, развалил сключения между страните договор от 01.09.2016 г. за достъп до пощенската мрежа на ответника. Оспорвайки да са настъпили последиците на изявлението за разваляне, ищецът е формулирал петитум да се установи, че сключеният договор “...е действащ и възникналото въз основа на него договорно правоотношение между страните е в сила.“. Първоинстанционният съд е прекратил производството по съображение, че за ищеца не е налице правен интерес от иска. За да потвърди определението за прекратяване, въззивният съд, като е посочил, че установителните искове за факти са допустими само по изключение в предвидените от закона случаи, е приел, че спорните права относно изпълнението или неизпълнението на договорни задължения и надлежното упражняване на едностранното потестативно право на разваляне на договора поради неизпълнението му не могат да са предмет на установителен иск, тъй като съдът не разполага с правомощието да отменя прекратяването на договора, упражнено от едната страна, като признае и санира съществуването на облигационна връзка, предвид договорната автономия при сключване на договорите и тяхното действие. Поради това установяването на обстоятелството, че ответникът незаконосъобразно е развалил договора, не може да бъде предмет на установителен иск в нито една от хипотезите по чл. 124 ГПК, като евентуалното неизпълнение на задължение по договора е основание да се търси обезщетение съгласно чл. 82 ЗЗД, при което ще се преценява изправността на страните. Допускане на касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното определение. Извън възпроизвеждането на съдържащите се и в исковата молба твърдения по същество, очевидната неправилност се обосновава с довода, че предявеният иск няма за предмет обстоятелството дали процесният договор е надлежно развален, а самото произтичащо от договора правно отношение съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното определение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Определението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените доводи за неправилно определяне на предмета на иска не обосновават очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК в посочения по-горе смисъл. Освен това следва да се отбележи, че по въпроса за допустимостта на иск за установяване, че даден договор продължава да има действие между страните, респ. че неговото действие не е прекратено, е формирана и практика на ВКС (изразена в цитираните от първоинстанционния и въззивния съд актове по т. д. № 20/2010 г. на I т. о. и ч. т. д. № 2472/2013 г. на I т. о.), съгласно която искове за установяване на валидност на правоотношение при извършено от едната страна изявление за едностранното му прекратяване са недопустими. С така установената практика обжалваното определение е съобразено, което изключва очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. С тези мотиви съдът