Определение № 50018 от 20.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1347/2022 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД срещу въззивно решение на Великотърновски апелативен съд. Ответникът А. И. оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. По жалба на ответника въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил частично предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземания за главница, договорна лихва, наказателна лихва и такси по договор за банков кредит. Потвърдил е решението по отношение на уважените части от исковете. За да постанови решението си, въззивният съд е намерил за нищожни като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП включената в договора клауза, с които е уговорено право на банката едностранно да изменя условията на договора (размера на базовия лихвен процент, представляващ компонент на приложимия общ лихвен процент) на непредвидено в него основание (поради липса на уговорка относно обективните обстоятелства извън контрола на банката като предпоставки за изменение на базовия процент), както и клаузата, предвиждаща автоматично изменение на размера на погасителните вноски при такова изменение на базовия процент. С това е обосновал извода, че относно задължението на ответника за заплащане на лихва се прилага лихвеният процент в първоначално уговорения фиксиран размер. Намерил е също за нищожни като противоречащи на закона и клаузи в сключените между страните допълнителни споразумения за капитализиране на просрочени лихви към редовната част от непогасената главница. Извода си е мотивирал със съображенията, че възможността за олихвяване на изтекли лихви (анатоцизъм) е налице само в предвидените в закон или в издаден от БНБ подзаконов нормативен акт случаи, какъвто настоящият не е, доколкото не се обхваща от хипотезата на чл. 294, ал. 2 ТЗ (отношения между търговци), нито е издадена и действаща наредба на БНБ по чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Като резултат е приел, че с допълнителните споразумения просрочените лихви не са били трансформирани като част от лихвоносната главница по кредита. Въз основа на горните правни изводи и преизчислявайки съобразно тях и въз основа на експертното заключение размерите на задълженията на ответника, въззивният съд е приел, че се дължат суми в по-нисък размер от предявените и присъдени от първата инстанция, съответно за разликата над този размер предявените искове са неоснователни. Решението се обжалва в частта относно отхвърлените части от исковете. Допускане на касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК конкретен правен въпрос не е формулиран. Изложени са съждения, основани на разграничение между различни видове лихви (възнаградителна, законна) с посочен пример за анатоцизъм начисляването на лихва върху лихва, като е въведено твърдение за противоречие с практиката на ВКС по гр. д. № 357/1999 г. на V г. о. и по ТР № 3/2017 г. на ОСГТК. По т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса „Приравнена ли е възнаградителната лихва по договор за банков кредит към търговската надценка и печалба, която всеки търговец начислява и която е основополагащо за съществуването на пазарна икономика?“. Поддържа се, че въпросът е от значение за изхода на спора и за развитието на правото с аргументи, че при търговска надценка и печалба е допустимо да се начислява лихва, което е едновременна гаранция и санкция за изпълнение на договорни отношения на търговците за възмездяване на вреди и пропуснати ползи, така че при забавено плащане на лихва и капитализиране на същата към главницата е допустимо олихвяване на цялата новоформирана главница, особено при положение, че в такъв случай лихвата е в по-малък размер от наказателната надбавка. Не се установяват условията за допускане на касационно обжалване. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице предвид липсата на конкретен правен въпрос, чието формулиране е задължение на жалбоподателя - т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. Изложените аргументи очевидно са насочени срещу дадената от въззивния съд квалификация на уговорките за капитализиране като анатоцизъм и произтичащия от това извод за тяхната нищожност, т. е. относими са към въпроса за възможността за капитализиране на изтекли лихви по споразумение на страните, но доколкото такъв правен въпрос от жалбоподателя не е поставен, формулирането му е извън правомощията на касационната инстанция съгласно т. 1 от посоченото тълкувателно решение. Независимо от това следва да се отбележи, че по този въпрос не е налице противоречие на правните изводи на въззивния съд с посочената от жалбоподателя задължителна практика по ТР № 3/2017 г., доколкото даденото с последното задължително тълкуване се отнася до други въпроси без връзка с настоящия спор, а именно по приложението на чл. 76 ЗЗД относно реда за погасяване на законна лихва при недостатъчност на плащането и относно дължимостта на възнаградителна лихва върху обявената за предсрочно изискуема главница. Що се отнася до цитираната казуална практика, достатъчно е да се посочи, че изводите на въззивния съд са съобразени с актуалната практика на ВКС, изразена в решение № 66/2019 по т. д. № 1504/2018 г. на II т. о. Липсва и основание за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 въпросът да е обусловил правните изводи на въззивния съд, доколкото в разглеждания случай съдът нито е обсъждал, нито е основал крайния си извод за частична неоснователност на исковете, върху въпроса дали възнаградителната лихва по банковия кредит може да се приравни на търговска надценка и печалба. Липсват и конкретни аргументи за обосноваване на специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно критериите по т. 4 от ТР № 1/2009, а именно не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, нито да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, каквато не е посочена, нито липса на практика с едновременно обосноваване на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на такава практика. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 47, ал. 6 ГПК на назначения особен представител на ответника следва да се определи възнаграждение в размер на 800 лв., като се предостави на жалбоподателя възможност за внасяне на същите, с прилагане на последиците по чл. 77 ГПК при евентуално неизпълнение. С тези мотиви съдът