Определение № 257 от 21.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3959/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. С. чрез нейния пълномощник адв. И. З. срещу въззивно решение № 66 от 10.06.2019 г. по в.гр.д. № 227/2019 г. на Варненския апелативен съд. В жалбата са изложени доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ Живеенето епизодично на съпружески начала в различни имоти означава ли, че у един от фактическите съпрузи не може да възникне постоянен анумис по отношение на един от всичките имоти, различен от анумиса на другия фактически съпруг. 2/ Представлява ли учредяването на ипотека действие, отблъскващо установеното владение и на заявените претенции за имота. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация П. Д. П. изразява становище, че поставените въпроси са неотносими към изхода на делото, поради което по тях не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 40 от 11.01.2019 г. по гр.д. № 160/2018 г. на Варненския окръжен съд, с което по иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на М. И. С. и В. И. С., че въз основа на договор за покупко - продажба П. Д. П. е собственик на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда, с идентификатор .... по КККР на [населено място], с адрес на имота [населено място], [улица], ет.1, ап.2, и ответниците са осъдени да му предадат владението върху този имот, като е отхвърлена претенцията на М. И. С., заявена чрез възражение, за заплащане на сумата 37 225 лв., представляваща стойността на извършени в имота подобрения, и признаване на право да задържи имота до заплащането й. От фактическа страна по делото е установено, че с договор за покупко - продажба, обективиран в нотариален акт № .... г. П. Д. П. е закупил от СД ”Калива- 05- Милка Калоянова и сие” право на строеж върху апартамент № 4 на първи етаж, със застроена площ 55.18 кв.м, заедно с изба № 6 и съответни идеални части от общите части на сградата, предвидена за изграждане съобразно одобрен архитектурен проект, както и процент от дворното място, находящо се в [населено място], [улица]. Не е спорно по делото, че сградата е построена и се ползва за живеене. Твърдението на ищеца е било, че с ответницата М. С. са били в близки отношения и известно време са живели на съпружески начала. Тъй като тя и дъщеря й имали семейни проблеми, ищецът ги допуснал да живеят в жилището. С отговора на исковата молба ответниците М. С. и В. С. са направили възражение за придобиване на имота по давност. Твърдението на първата ответница е било, че владее имота като собствен от 1997 г., а на втората - от 2003 г. След преценка на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел, че ответниците са установили фактическа власт върху процесния имот най - рано през 2009 г., когато и двете имали семейни проблеми, и до момента на предявяване на ревандикационния иск – 28.12.2017 г., необходимият за придобиване по давност срок съгласно чл. 79, ал.1 ЗС не е изтекъл. Приел е, че дотогава ищецът е осъществявал владение върху имота и е участвал при извършване на ремонтни дейности в него. За да отхвърли възражението за право на задържане на имота до заплащане на направените в него подобрения въззивният съд е приел, че същите са извършени през периода 2015-2017 г., през който ищецът и ответницата С. са живели на съпружески начала, и от събраните по делото доказателства не се установява ищцата да е вложила за извършването им свои парични средства. При така изложените от въззивния съд мотиви настоящият състав намира, че повдигнатите в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси не са от значение за изхода на делото, поради което не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Това е така, тъй като съдът е признал на жалбоподателката качеството на владелец, но е приел, че тя не е придобила имота по давност, защото периодът на владение от 2009 г. до датата на предявяване на ревандикационния иск против нея е по- малък от 10 години и обективно не е достатъчен за осъществяване на фактическия състав на този придобивен способ. Неотносим към изхода на делото е и въпросът дали учредяването на ипотека от собственика представлява действие, отблъскващо владението на владеещия несобственик, тъй като разрешаването му не може да обоснове извод за установяване на владение от жалбоподателката в друг, по - ранен момент от 2009 г., и следователно – не може да промени крайния резултат по делото. Във връзка с възражението на жалбоподателката за право на задържане до заплащане на извършени в имота подобрение в изложението по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК няма формулиран правен въпрос. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С отговора на касационната жалба е направено искане от ответника по касация за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС, но доказателства, че такова е било договорено и заплатено от него, не се представят, поради което и такива не се присъждат. Водим от гореизложеното съдът