Определение № 550 от 24.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Община Девин, представлявана от кмета З. И., чрез адв. П. М., против решение № 13 от 13 януари 2020 г., постановено по в.гр.д. № 392/2019 г., по описа на окръжния съд в гр. Смолян, с което се потвърждава решение № 195 от 2 август 2019 г., постановено по гр.д. № 19/2019 г. по описа на районния съд в гр. Девин, с което общината е осъдена да заплати на М. М. Я., с адрес в [населено място], сумата от 10000 лева, представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди в резултат от пътно транспортно произшествие, настъпило на 13.02.2018 г. около 07:30 ч. в [населено място], ведно със законната лихва от същата дата, и разноски, и в тежест на касатора са присъдени разноски по чл. 38 от Закона за адвокатурата. В касационната жалба се заявява наличието на всички пороци на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на въззивния съд, че ищцата е карала бавно, без да е ясно на база на какви доказателства се приема това обстоятелство; не е съобразено, че ищцата е била млад шофьор и нямала опит в зимни условия, както и че колата не е минала през технически преглед, което означава, че ищцата е имала неадекватно поведение като водач на моторното превозно средство, и сумирано с недоказаната техническа изправност на колата, са причините за настъпилото произшествие, защото от доказателствата по делото станало ясно, че пътят е бил опесъчен; фактът, че гумите на колата са били завити наляво, при положение, че подхлъзването е било в посока надясно, е пряко доказателство, че водачът не е реагирал адекватно и това е реално причината за падането на колата в дерето. Не е ясно защо се приема, че пътят е бил заснежен и неопесъчен. Не са взети под внимание показанията на редица свидетели и на представени доказателства, които опровергават показанията на свидетели на страна на ищцата. Невярно е прието, че няма спор ищцата да е била бременна в шестия месец с жив плод. Няма противоречия относно това с какви материали пътят е бил опесъчен, доказано е, че не е имало заледяване на пътното платно и то е било поддържано надлежно според изискванията на Инструкция за зимно поддържане на АПИ, в рамките на допустимия времеви период. Сочи се, че според вещото лице не са налице съществени отклонения в развитието на плода, което означава, че все пак отклонения е имало в неговото развитие, и няма категоричност в заключението на вещото лице, че плодът е загинал точно в следствие на претърпяното пътно транспортно произшествие, и то при липсата на аутопсионен протокол и цялостен анализ на адекватното изследване, което би дало обоснован отговор на въпроса за причините за загиването на плода, поради което касаторът твърди, че не е доказана причинно следствената връзка касаеща почиването на плода в следствие на произшествието, за което се установило, че касаторът няма вина, още повече, че плодът е починал на 08.03.2018 г. – повече от двадесет дена след инцидента, през които дни реално е могло да настъпят всякакви и различни увредителни обстоятелства, които да доведат до почиването на плода; по делото липсват данни, че в деня на инцидента ищцата е отишла на преглед в болницата, което показва, че тя не е проявила своевременно загриженост за себе си и за плода, който е носила. Подчертано е, че след като вещото лице не може да посочи категорично причината, поради която е настъпила смърт на плода, не може и не следва да се приема, че причината е именно претърпяното пътно транспортно произшествие; аутопсия не е извършена по искане на родителите и така реалната причина за смъртта на плода е презумпция и предположение; почиването на плода няколко седмици след произшествието е доказателство, че няма причинно следствена връзка и такава не може да се установи от вещото лице, а съдът не трябва да формира своите вътрешни убеждения по предположение и вероятности, в каквато връзка следва да се съобрази и отказът на прокуратурата да образува досъдебно производство. Акцентирано е върху липсата на данни за преминаване на автомобила през технически преглед, като в тежест на ищцата е било да докаже, че автомобилът е бил технически изправен. Неясно защо съдът приел, че е извършено пътно транспортно произшествие и при какъв механизъм. Поддържа се заинтересованост на свидетели на ищцата. Съдът не е взел под внимание свидетелските показания за течаща вода по пътното платно, която е идвала от резервоар на ВиК; наличието на вода по улицата не е проблем на общината, а на ВиК дружеството; този въпрос не е изследван от съда. Оспорва се заключение на вещо лице, че автомобилът към съответната дата бил технически изправен – въздушната възглавница на колата не била разтворена; неправилна била разработената схема за движение на колата преди падането й в реката; единственото обяснение за инцидента е движението на колата с несъобразена скорост, съчетано с неадекватната реакция на водача. Съдът не е взел предвид, че първата инстанция използва думите „който може би“, „най-вероятно“; колата е извадена бързо от дерето, без снимки. Изтъква се, че съдът се е произнесъл по доказателствени искания на ищцата, без касаторът да има възможност да вземе становище по исканията; неправилно съдът не допуснал да се изиска от ВиК дружеството информация за собствеността на резервоара за вода. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответницата М. М. Я., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Ж. Ч., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на допълнителните основания за допускане на касационното обжалване. За да приеме въззивната жалба на общината за неоснователна, въззивният съд приема, че от събраните многобройни писмени и гласни доказателства по категоричен начин се установява, че на 13.02.2018 г. около 07:30 ч. при управление от ищцата на лек автомобил, с пътуващо на задната седалка дете, и двамата с поставени предпазни колани, при заскрежен и заледен път и при бавно движение на колата, върху заледен и неопесъчен участък на цялото пътно платно (установено със свидетелски показания), колата поднесла, излязла извън пътя и се преобърнала в дерето под пътното платно; липсвало спор, че към съответния момент ищцата била бременна в шестия месец с жив плод; на 08.03.2018 г. било извършено секцио на мъртъв плод. Изцяло са кредитирани показанията на свидетелите М., К. и К., еднопосочни за обстоятелството, че мястото, където се случил инцидентът, е било заледено и не е било опесъчено, като имало течаща вода, която образувала допълнителен слой лед, освен леда, който образува мократа настилка, не можело да се види хвърляне на пясък или други инертни материали, наклоните нагоре светели от леда, който е на платното, дори трудно се ходело пеш, вечерта бил валял дъжд, вследствие на което било заледено и от студ, било мокро и хлъзгаво, целият път бил заледен. Констатирани са противоречия относно материалите за опесъчаване: само с пясък, или с пясък и сол; не са приети за обективни показанията на свидетеля Ч., че на пътя нямало лед, защото те противоречали на всички останали доказателства; свидетелят С. сочел, че пътят бил заскрежен и имало остатъци от пясък, като свидетелката Г. заявила, че имало пясък от предния ден и сутринта било заскрежено, или от рано сутринта имало следи от пясъка – пясъкът бил по средата, на ленти, на разстояние имало пясък, но дали от предния ден или от по-предния свидетелката не можела да каже, и тези твърдения не разколебават показанията на другите свидетели. Посочено е, че според § 7, т. 4 ПЗР на Закона за местното самоуправление и местната администрация, общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване са станали общинска собственост, която по общо правило се стопанисва от собственика си; по силата на чл. 3, ал. 1 от Закона за движението по пътищата, общината е длъжна да поддържа пътя така, че да осигури условия за бързо и сигурно придвижване, и така общината е собственик на вещта, от която са настъпили вредите и тя носи отговорност да я поддържа в безопасно състояние, особено в зимните месеци на годината, като не следва да допуска да има течове на вода по пътното платно и своевременно следва да контролира почистването на отводнителните шахти; възлагането на това задължение на трето лице не изключва отговорността на общината по реда на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД; поддържането на общинските пътища според чл. 31 ЗП с още по-голяма сила важи за зимните месеци от годината, в които поддържането в изправно състояние включва и дейностите по снегопочистване, разпръскване на противообледенителни материали и снегоизвозване; грижа на собственика през този период е да предприеме необходимите мерки за отстраняването на заледени участъци и тяхното обезопасяване, каквато грижа в случая не е положена; от значение в случая е не дали е сключен договор за поддържане, приемане на графици, инструкции и правила, а дали същите са изпълнени от лицата, на които работата е възложена. Тъй като се установява, че на процесната дата пътното платно не е било почистено и са били налице заледени участъци, то поведението на възложителя на работата е счетено за противоправно, несъобразено с вменените от закона задължения. Съобразено е заключението на медицинската експертиза, според което не е изключена възможността за връзка между инцидента и вътреутробната смърт на плода – последният не е загинал в момента на инцидента, като преживяната травма (физическа и психическа – продължителен стрес) би могла да доведе до дискретни увреди в микроциркулацията и функционирането на плацентата, както и във функциите на майчиния организъм, които, прогресирайки във времето, да доведат в последствие до фаталното нарушение, причинявайки вътреутробна асфиксия и загиване на плода; заключението на вещото лице е кредитирано, при което са приети за доказани твърденията на ищцата за механизма, по който е настъпил процесният травматизъм, и е налична пряка причинно следствена връзка между инцидента и вътреутробната смърт на плода; не е прието като съпричиняване поставянето на предпазен колан от майката (ищцата твърди, че по време на падането на колата в дерето предпазният колан я притиснал силно в корема, в резултат на което почувствала силни болки в корема, което вероятно е допринесло за вредоносния резултат), независимо от липсата на проверка по надлежния ред на медицинските версии за причината за смъртта на плода, защото не се установява ищцата да е нарушила правилата за движение или да е извършила друго действие или бездействие, с което да е допринесла за настъпване на деянието и на вредоносния резултат – свидетелят М., пряк очевидец на инцидента, категорично заявява, че ищцата е управлявала лекия автомобил с много ниска скорост, липсват данни автомобилът да е преминал годишен технически преглед, но не се установява към момента на инцидента автомобилът да е бил технически неизправен и това да е допринесло за настъпването на произшествието. Подчертано е, че в срока не е направено изрично възражение за съпричиняване от страна на пострадалата. При тези данни е прието, че претендираното от ищцата обезщетение за неимуществени вреди съответства на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. На основание чл. 272 ГПК е препратено и към мотивите на първата инстанция. Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. На първо място се твърди, не са съобразени ТР № 28 по н.д. № 10/1984 г., ОСНК, решение № 185 по гр.д. № 889/2012 г., IV г.о., решение № 111 по н.д. № 2/2000 г., I н.о., решение № 493 по н.д. № 364/1999 г., I н.о. Правен въпрос по критериите, обвързващо дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, не се поставя, което е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. И това е така, тъй като не е ясно кое разрешение на въззивния съд следва да се съпостави с тълкуването на ВС и ВКС в посочените съдебни актове. Не е ясно и какво следва да се подложи на преценка – липсата на съобразена скорост, значението на съобразяването на скоростта, задължението на водача да съобрази скоростта с възникнала опасност за движението, значението на опита на водача за предвиждането на възможността да възникне опасност за движението, значението на метеорологичните условия за определяне скоростта на движението на автомобила, в кои случаи на усложнени метрологични условия водачът следва да предприеме спиране на пътното превозно средство, и пр. – все хипотези, които са обхванати от сочената от касатора съдебна практика. Ето защо, липсата на общото основание за допускане на касационното обжалване прави невъзможно произнасянето на ВКС в процедурата по чл. 288 ГПК. Въпросът как съдът трябва да третира, анализира и възприема обстоятелството, че моторно превозно средство не е минало годишен технически преглед преди извършеното със същото пътно транспортно нарушение, когато няма нито едно пряко или косвено доказателство за неговата техническа изправност и състояние преди настъпилото пътно транспортно произшествие, не води до допускане на касационното обжалване. От една страна, решаващият извод на съда е друг – липсват данни автомобилът да е бил технически неизправен и това да е довело до настъпването на произшествието, поради което въпросът не е обусловил изхода на спора; от друга, подобно питане може да се отправи само в контекста на сторено възражение за съпричиняване от страна на пострадалия водач на превозното средство на вредоносния резултат, каквото в случая не е сторено по надлежния ред. Не се обосновава допускането на касационното обжалване по въпроса когато се приема от съда обстоятелство, че пътно платно е неопесъчено, следва ли съдът преди да приеме това и преди да формира вътрешното си убеждение да съобрази дали реакцията на снегопочистващото дружество, свързана с опесъчаване на пътното платно, е била съобразена и предоставена от последната във времевата часова граница за реакция, предвидена и посочена в поднормативен акт, каквато се явява инструкция на АПИ и към нея изготвени правила, свързана/и с пътното поддържане (в която е посочено при каква настилка сняг и лед каква е часовата граница за опесъчаване и борба със зимната хлъзгавост и поледяване), или това обстоятелство съдът може да си го изясни само на база субективните преценки на различни хора, разпитани по делото като свидетели. В процесният случай съдът е приел като обективно установен факт липсата на опесъчаване и заледени участъци на пътното платно. При това положение излагането на съображения относно спазването на указаната в съответните нормативни документи времева граница за реакция не би имало отношение към опровергаване на твърдението за противоправност на съответното деяние, и правилно съдът е приел, че от значение в случая е не дали е сключен договор за поддържане, приемане на графици, инструкции и правила, а дали същите са изпълнени от лицата, на които работата е възложена. Искането на касатора по въпроса може ли и допустимо ли е съдът да формира вътрешното си убеждение на предположения относно причините за загиването на плода в утробата на майката, претърпяла пътно транспортно произшествие, предвид казаното от вещото лице, че не може да се отговори каква точно е причината за смъртта на плода, още повече, че смъртта на плода е станала повече от десет дни след претърпяното пътно транспортно произшествие, е поставено в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но на настоящия съдебен състав е известна практика на касационния съд по този проблем. Например в решение № 219 по гр.д. № 1896/2015 г., III г.о., ВКС приема, че ако вещите лица посочат релевантна за отговорността причина като най-вероятна, от това не следва пряко извод за липса на пълно и главно доказване; от решаващо значение е дали останалите причини следва да бъдат изключени като вероятност поради обстоятелства, установени по делото, извън предмета на заключението или на основание констатации в него, съобразно приетите доказателства, включително свидетелски показания; затова и преценката на всички доказателства по делото, в това число при извод за изграждане на причинно-следствена връзка, е задължение на съда. Това разрешение не се отклонява от основния принцип за изграждане на заключението на вещото лице върху обективни данни, събрани по съответния ред – по аргумент от чл. 201 ГПК заключението на вещото лице трябва да бъде пълно, ясно и мотивирано, като експертът следва да посочи не само изводите, които прави във връзка с поставената му от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи, и това е така, защото целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Тъй като даденото от въззивния съд тълкуване е съответно на практиката на ВКС, която настоящият съдебен състав не намира причина да бъде изменена или изоставена, касационното обжалване по този въпрос не се допуска. По същата причина не води до допускане на касационното обжалване и въпросът какво може да направи въззивният съд след като констатира, че решението на районния съд е издадено на база предположения и вероятности. Както и при предходните два въпроса, по въпроса задължен ли е окръжният съд Смолян да следи служебно за изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото и дали правилно последният е разпределил доказателствената тежест между страните с ясно посочване в доклада по делото и ясно индивидуализиране на конкретните обстоятелства, които следва да се доказват от всяка от страните, е установено трайно разбиране в съдебната практика, закрепено и със задължителни разяснения, дадени от ВКС в т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК – за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно (чл. 269, изр. 2 ГПК). ВКС изрично сочи, че когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, ако въззивният съд прецени оплакването за основателно, дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В първото открито съдебно заседание по делото касаторът чрез процесуалния си представител е заявил, че няма възражения по доклада. В крайно подробната въззивна жалба касаторът е сторил оплакване за нарушение на процесуалните правила във връзка с приемане на доказателствени искания на ищцата без връчване на молбата на противната страна, но оплаквания във връзка с доклада по делото не са излагани. Ето защо въпросът не е обусловил изхода на спора, освен че не се разкрива допълнителното основание за допускане на касационното обжалване. Въпросът следва ли да се приеме като нарушение на чл. 10 и чл. 9 ГПК немотивираният отказ на първоинстанционния съд и на въззивния съд да събере доказателства за важно пряко относимо към установяване на истината обстоятелство по предмета на делото, при положение, че доказателственото искане на ответника е направено своевременно и целящо именно да разкрие истината, се поставя в контекста на твърдението на касатора, че пред двете инстанции е направено искане да се изиска информация от ВиК дружеството в гр. Девин относно собствеността на резервоара за вода, който се намира на съответното място на произшествието, имали ли са проблеми с този резервоар, какъв, и дали проблемът е отстранен, имало ли е на съответните дати преливане на вода от този резервоар, когато има преливане на вода тя излива ли се на улицата, и дали са предприемани някакви мерки от дружеството за ограничаване разливането на вода вследствие на неговото преливане. След преглед на осъществените от първата инстанция процесуални действия, касационният съд не установи подобно искане да е направено пред районния съд в надлежната форма. Довод за необходимостта от установяване на съответното обстоятелство, както и отправяне на съответното искане, се навежда едва във въззивната жалба, и то във връзка с показания на свидетел пред първата инстанция, при липса на предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК. Ищцата е възразила срещу събирането на доказателството поради настъпила преклузия. По същата причина и съдът е оставил искането без уважение. Ето защо не се установява поставеното във въпроса условие – искането за събиране на доказателства да бъде заявено своевременно, и така въпросът не е обуславящ изхода на спора. Накрая се пита следва ли да се приеме като нарушение на принципа, заложен в чл. 9 ГПК, предприетите действия от страна на съда на база подадена от ищеца молба, съдържаща доказателствени искания, преди съдът да е докладвал тази молба и преди да предостави възможност на ответника да вземе становище и изрази позиция по тази молба и по така направените с нея доказателствени искания. Касационният съд приема, че и този последен въпрос не води до допускане на касационното обжалване. В случая, след доклада по делото ищцата е отправила молба до съда да се изиска от районния съд образувано н.а.х.д. във връзка с приложени по него писмени доказателства, както и да се призоват служебно от съда двама свидетели – служители на полицията по същата административнонаказателна преписка. Действително, съдът не е изпратил молбата за становище на насрещната страна и направо е разпоредил преписката да се изиска и свидетелите да се призоват; преписката е представена и приета като доказателство по делото и свидетелите са призовани и разпитани в открито съдебно заседание, в което е присъствал и участвал процесуалният представител на касатора, без да се изложат каквито и да е възражения по тези процесуални действия на съда. Правото на страните да имат равна възможност да упражняват предоставените им права не е накърнена до степен те да са били възпрепятствани да участват в процеса и да представят доказателства в подкрепа на твърденията си, при което, дори и формално да е налице допуснато процесуално нарушение, то не е от естество, налагащо да се приеме, че е накърнено основното начало на чл. 9 ГПК. При този изход на спора е основателно искането за присъждане на разноски на процесуалния представител на ответницата, осъществил правна защита и съдействие за касационната инстанция при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата, които се определят на 600 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,