Определение № 437 от 16.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1757/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 4747/11.02.2020 г., подадена от В. Л. С., чрез адвокат Н. С., срещу решение № 1506 от 13.12.2019 г. по гр. д. № 1431/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 961 от 11.03.2019 г. по гр. д. № 3161/2018 г. на Районен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение е уважен искът по чл. 134, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от „Мото-Пфое“ ЕООД, действащо в качеството си на процесуален субституент на „Агройокон-92“ ООД, срещу В. Л. С. и Л. Я. С., като е признато за установено, че „Агройокон-92“ ООД притежава правото на собственост върху: производствен обект - цех за безалкохолни напитки, с идентификатор *; производствен обект - котелно, с идентификатор * промишлен обект - сондажен кладенец, с идентификатор *; друг нежилищен имот - администрация, с идентификатор *, построени в имот с идентификатор **, за който са образувани УПИ *, *, * в кв. 601 по изм. на кадастралния план и ПУП-ПР на [населено място], ЕКАТТЕ: 62075, община Раковски, одобрен със заповед № АБ-20/17.03.2008 г. на кмета на Община Раковски, с площ на имот от 13 485 кв. м, отредени за обществено застрояване, който имот има следните съседи: поземлен имот на „КОНПАКС“, производствен терен на Община Раковски производствен терен на Община Раковски, производствен терен ** на „ИП-ХАКО“ ЕООД и др. и [улица] на Община Раковски отменен е на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт от 10.04.2014 г. за собственост върху недвижими имоти по обстоятелствена проверка № 79, том 1, peг. № 1682, дело № 78 от 2014 г., вписан в СВ като акт № 100, том 25, вх. peг. № 9335 от 10.04.2014 г.

В. съд, пред когото първоинстанционното решение е било обжалвано от В. С., е взел предвид изложените в исковата молба обстоятелства, а именно, че „Агройокон-92“ ООД е длъжник на „Мото-Пфое“ ЕООД по договор за отдаване на автомобили при условията на финансов лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост от 3.04.2006 г., поръчка № 1/3.04.2006 г. с реф. № 25551 и поръчка № 3/3.04.2006 г. с реф. № 2553 към него, като за вземанията на лизингодателя били образувани заповедни производства, продължили по общия исков ред по чл. 422 ГПК. Въз основа на постановените решения по гр. д. № 2779/2012 г. и гр. д. № 3374/2012 г., на 6.03.2014 г. били издадени изпълнителни листа и образувано срещу длъжника „Агройкон-92“ ООД изпълнително дело № 296/2014 г. по описа на ЧСИ М. Ц., peг. № *, с район на действие СГС, впоследствие изпратено по компетентност на ЧСИ П. И., с peг. № * КЧСИ, с район на действие ОС - Пловдив, образувано под № 443/2015 г. Съгласно твърденията на ищеца, „Агройокон-92“ ООД не разполага с достатъчно имущество, към което да бъде насочено принудителното изпълнение, поради което вземанията на „Мото-Пфое“ ЕООД още не са удовлетворени. На 10.04.2014 г., с нотариален акт за собственост върху недвижими имоти по обстоятелствена проверка № 79 от 2014 г., вписан в СВ като акт № 100, том 25, вх. peг. № 9335 от 10.04.2014 г., В. Л. С. и Л. Я. С. били признати за собственици в режим на съпружеска имуществена общност по давностно владение повече от 10 години върху процесните имоти. В исковата молба е изложено и че единствен собственик на тези имоти е „Агройокон-92“ ООД, чийто управител е Любен Яков Самуилов, като същите били придобити на основание покупко-продажба - нотариален акт № 21, том VII, peг. № 9713, дело № 1170 от 2005 г. по описа на нотариус С. З., peг. № * на НК, вписан в СВ като акт № 140, том 99, дв. вх. peг. № 29075 от 27.10.2005 г. По този начин имуществото на длъжника било намалено до такава степен, че не било налично друго имущество, от което да се удовлетворят вземанията на кредитора. Към датата на подаване на исковата молба неизплатената част от дълга по изпълнителното дело била в размер на 28 832.56 лв. „Агройкон-92“ ООД бездействало, което било разбираемо с оглед свързаността на лицата, и не предявявало иск по чл. 124 ГПК, което заплашвало интересите на кредитора „Мото-Пфое“ ЕООД и увреждало правата му.

Като е обсъдил горните обстоятелства, Окръжен съд – Пловдив е направил извод, че в случая са налице всички предпоставки за допустимост на иска по чл. 134 ЗЗД - процесуалният субституент твърди, че има качеството на кредитор по отношение на длъжника „Агройокон-92“ ООД, произтичащо от сключен между тях договор за отдаване на автомобили при условията на финансов лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост от 3.04.2006 г.; твърди, че длъжникът е титуляр на правата, които се защитават с иска и същият бездейства, което заплашва удовлетворяването на кредитора; претенцията е за признаване правата на длъжника по отношение на ответниците.

В. съд е обсъдил събраните писмени и гласни доказателства, като въз основа на тях е приел, че „Агройокон-92“ ООД, представлявано от Любен Яков Самуилов, се легитимира с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 21, том VII, peг. № 9713, дело № 1170/27.10.2005 г. на процесните имоти. Същевременно е споделил решаващите изводи на първоинстанционния съд, че В. Л. С. и Л. Я. С. не са установили при условията на главно и пълно доказване възникването на фактическия състав на придобивната давност, въз основа на която се легитимират като собственици на процесните имоти по отношение на „Агройокон-92“ ООД, респ. по отношение на „Мото-Пфое“ ЕООД.

За да обоснове становището си, че не е доказано придобиването на процесните имоти от В. С. и Л. С. по силата на давностно владение, окръжният съд е посочил, на първо място, че по делото не се установява как е била придобита фактическата власт по отношение на процесните сгради от В. С., налице ли е било правно основание за установяването й или не, като в тази връзка е визирал, че в показанията на разпитаните свидетели не се съдържа информация, че В. С. е ползвала сградите лично като физическо лице. Съдът е съобразил, че самата ответница в писмения си отговор по чл. 131 ГПК е твърдяла, че всички работници, които наела, работели в тези сгради от 2001 г., което според него сочи, че сградите са били ползвани за осъществяване стопанската дейност на дружеството „Снеп груп“ ООД, чийто собственик е Вера Самуилова. Позовал се е на противоречията в показанията на свидетелите, предвид изложеното от тях, че цехът за безалкохолно е празен и не се използвал, а административната сграда е порутена и също не се ползвала. Намерил е за недоказано твърдението в отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК на В. С., че спорните сгради са функционално свързани с цеха за сладолед, като е посочил, че от писмените доказателства се установява, че тези сгради са част от цех за безалкохолни напитки, актуван като частна държавна собственост. Изложил е, че не е установено кога и какви ремонти е правила В. С. по отношение на сградите, предвид липсата на конкретност на свидетелските показания по този въпрос. Ето защо, въззивният съд е приел, че по делото не се установява по безспорен начин от кой момент и в продължение на десетгодишен давностен срок В. Л. С. да е владяла процесните имоти явно, необезпокоявано и непрекъснато, с намерение да ги свои лично за себе си. Посочил е, че такъв извод не може да се направи и по отношение на Л. Я. С. по изложените от районния съд съображения: Л. С. е управител на „Агройокон-92“ ООД, поради което не би могъл да завладее и придобие по давност имущество на дружеството, тъй като субективният елемент на владението - своенето, се концентрира в едно физическо лице; дори същият да е владял процесните имоти, то субективната страна на владението е компроментирана, респ. давност не тече между лица, чието имущество по закон е под управление, срещу управителя, докато трае управлението - арг. от чл. 115, ал. 1, б. „г“ ЗЗД.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно и незаконосъобразно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, В. С. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: собственикът, който се позовава на придобивна давност за чужда вещ, намерението му за своене предполага ли се на основание чл. 69 ЗС и достатъчно ли е да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху имота в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС при спор за собственост.

Твърди, че по така формулирания въпрос атакуваното от нея решение противоречи на задължителната практика на ВКС и практиката на ВКС, обективирани в: ТР № 1/2012 г., ОСГК, решение № 2/11.04.2019 г. по гр. д. № 1117/2018 г., ІІ г. о., решение № 23/20.05.2016 г. по гр. д. № 5162/2015 г., ІІ г. о.

Постъпил е отговор на касационната жалба от „Мото-Пфое“ ЕООД, в който е изразено становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Останалите страни по делото - Л. Я. С. и „Агройокон-92“ ООД, не вземат становище в производството пред ВКС.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване.

Въз основа на така изложеното, съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд, с които последният е потвърдил първоинстанционното решение. За да намери за недоказано придобиването на имотите от С., и в частност от В. С., въз основа на давностно владение, Окръжен съд – Пловдив е приел, че от събраните доказателства не се установява жалбоподателката да е владяла имотите в качеството си на физическо лице за период от 10 години. Тоест, не липсата на намерение за своене, а на упражнявана фактическа власт по чл. 68 ЗС и в срока по чл.79, ал. 1 ЗС стои в основата на изводите на съда.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

„Мото-Пфое“ ЕООД има право на 1 500 лв. разноски за адвокат, направени в производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,