Определение № 2112 от 12.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3927/2022 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Т. Л., представлявана от адв. К. С., срещу въззивно решение № 261893 от 06.06.2022 г. по в. гр. д. № 868/ 2021 г. на Софийски градски съд, в частта, в която е потвърдено решение № 178225 от 17.08.2020 г. по гр. д. № 33674/ 2019 г. на Софийски районен съд, с което била допусната съдебна делба на следния недвижим имот: ателие № 1А, находящо се в [населено място], Столична община, район „Витоша“, в седеметажна жилищна сграда на [улица], разположено на първи етаж /партер/ в гореописаната жилищна сграда, със застроена площ от 44,92 кв.м. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са изведени следните въпроси: 1. „лична собственост ли е придобития по време на брака, но при настъпила фактическа раздяла, недвижим имот“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 35 от 14.06.1971 г. на ОСГК на ВС; 2. „новопридобитият недвижим имот дали е закупен за задоволяване на семейните нужди“; 3. „следва ли съдът при постановяване на решението си да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК, включително в тяхната съвкупност“– за които се сочи, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с ТР № 35/14.06.1971 г. на ОСГК на ВС; решение № 31 от 17.02.1999 г. по гр. д. № 616/1998 г. на ВКС; решение № 43/05.042013 г. по гр. д. № 802/2012 г. на ВКС, второ г. о. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба Й. А. Л., представляван от адв. А. Д., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: По делото е прието за безспорно, че страните били бивши съпрузи, чийто брак, сключен на 22.09.2006 г., бил прекратен на основание чл. 49, ал. 1 СК с влязло в сила решение на 12.04.2016 г. Съдът приел за установено, въз основа на показанията на свидетелката Н. В. и от извънсъдебното признание, направено от Й. Л. в исковата молба му молба за развод, че страните се намирали във фактическа раздяла, която датирала от есента на 2008 г. Констатирано е, че процесният недвижим имот, предмет на дeлбеното производство, бил придобит от М. Л. по време на брака й, видно от представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 070, том III, рег. № 4373, дело № 261/2008 г., на 15.08.2008 г., срещу сумата от 45 947 лв., която е отразено, че продавачът е получил от купувача напълно преди подписване на договора. По делото било установено, въз основан на удостоверение за липса на задължения по кредитно отношение, издадено от „Юробанк България“ АД, че жалбоподателката била кредитополучател по договор за жилищен кредит от 2007 г. с размер от 40 000 лв., окончателно погасен на 05.03.2012 г. Въз основа на представените по делото платежни нареждания от 16.12.2013 г. и от 17.04.2014 г. е установено, че М. Л. превела на Н. В. сума в общ размер от 8 130 лв., с основание „връщане на заем“. С оглед това, било прието, че част от средствата за закупуването на имота били от предоставения кредит, а останалата част от предоставения от Н. В. заем. За установяване произхода на средствата, вложени за изплащане на заема били обсъдени и събраните по делото свидетелски показания. Свидетелката Н. В. заявила, че ищецът напуснал семейството си началото на 2008 г. След фактическата раздяла грижи за детето и семейството полагала само М. Л., като тя й помагала с пари. Свидетелката посочила, че предоставила лично на Л. пари за закупуването на апартамент, които й били върнати от жалбоподателката. Не й било известно каква уговорка е съществувала за издържането на семейството, докато Л. бил в Брюксел. Майката и детето са го посещавали. Свидетелят К. Е. заявил, че съпрузите участвали съвместно в семейния бюджет. След заминаването на Й. Л. в Брюксел /около 2010 г./ му съдействал за транспортиране на покупки от Брюксел до България, които той изпращал на семейството си. Свидетелят посочил, че Л. е изпращал и парични средства. Имали планове и М. с детето да отиде там, но не знае дали са се осъществили. Съдействал е на ищеца за транспортиране на покупки до България. Знаел, че Л. е изпращал и пари. Въззивният съд приел, за спорен въпросът дали делбеният имот е съсобствен, с оглед наведените от жалбоподателката твърдения за наличието на пълна трансформация поради влагане на лични средства за заплащане на задълженията по заемите за придобиване на имота. За да постанови обжалвания акт, съдът приел, че направеното възражение по чл. 23, ал. 2 СК е неоснователно, тъй като съгласно дадените в т. 4 на ТР № 5 от 29.12.2014 год. по т. д. № 5/2013 год. на ОСГТК на ВКС указания погасяването с лични средства от единия съпруг на задълженията, поети във връзка с изплащането на цената на придобит по време на брака имот, не влияе върху правата на страните, които те имат в съсобствеността на този имот към момента на неговото придобиване. Предвид това съдът счел, че дори изплащането на взетите заеми да е станало изцяло с лични средства от ответницата, то не водело до наличието на претендираната от жалбоподателката вещна трансформация. Прието е още, че по делото останало недоказано каква била договорката между бившите съпрузи за издръжката на семейството, доколкото фактическата раздяла не била достатъчна за оборване на презумпцията за съвместен принос, а и от събраните по делото гласни доказателства не се установявало това обстоятелство. Посочено е, че съгласно тълкувателно решение № 35/14.06.1971 г., ОСГК на ВС, недвижимите и движимите вещи и правата върху вещи, придобити през време на брака до прекратяването му, стават общи на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити и в случаите, когато те са придобити през време на фактическата раздяла на съпрузите. С тези мотиви първоинстанционното решение било потвърдено. По наличието на основания за допускане до касационно обжалване: Първият поставен въпрос, касаещ това дали е лична собственост придобития по време на брака, но при настъпила фактическа раздяла, недвижим имот, е обуславящ за изхода на спора, но не се установява твърдяното от касатора противоречие със съдебната практика. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е констатирал, че имотът е бил придобит по време на брака, но при настъпила фактическа раздяла, като били съобразени дадените с тълкувателно решение № 35/14.06.1971 г., ОСГК на ВС указания, съгласно които придобити по време на брака вещни права върху недвижими имоти стават СИО, независимо дали същите са придобити през време на фактическата раздяла на съпрузите, освен ако между тях не били прекъснати всякакви духовни, физически и икономически връзки. С оглед изложеното, постановеното решение е съобразено с практиката на ВКС и не е налице твърдяното от касатора противоречие. В цитираното решение № 43/05.042013 г. по гр. д. № 802/2012 г. на ВКС, второ г. о., е прието, че недвижим имот, придобит от единия от съпрузите по време на трайна фактическа раздяла, която е довела до прекъсване на всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите е негова лична собственост, а не съпружеска имуществена общност. По всяко конкретно дело съдът преценява дали спорното имущество е придобито при условията на фактическа раздяла, при съвкупна преценка на доказателствата по делото. Случаите са различни и не може да се изведе едно общо правило, а разрешението зависи от съвкупната преценка на доказателствата по делото. В настоящата хипотеза не е установена настъпила трайна и окончателна фактическа раздяла между съпрузите, която да е изключила всякакви икономически и духовни връзки между тях. При извършването на тази преценка съдът е взел предвид именно фактите и обстоятелствата, които имат значение за наличието на емоционални, духовни и икономически отношения между съпрузите. Основал е тази преценка на свидетелските показания относно отношенията между съпрузите през изследвания период, свързани със семейството. Поставеният втори въпрос, отнасящ се до това дали процесния имот бил закупен за задоволяване на семейни нужди не е правен, а фактически такъв - за факт с правно значение, на който не може да бъде отговорено в настоящото производство. Съгласно указанията, дадени в т. 1-ва от ТР № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материално-правният или процесуално-правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретно дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед изложеното този въпрос не представлява основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният трети въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните е обуславящ, но не се установява соченото от касатора противоречие с практиката в ВКС. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. Наведените от касатора доводи, обосноваващи поставения въпрос, че неправилно било прието за доказано, че Л. е полагал грижи за семейството по време на фактическата раздяла не може да обоснове допускането на касация, доколкото се отнася до направени от съда фактически изводи, които, както беше изяснено, не подлежат на контрол за правилност в производството по чл. 288 ГПК. С оглед липсата на конкретно изложени твърдения от страна на жалбоподателката кои нейни доводи и възражения и кои събрани по делото доказателства не били обсъдени от въззивния съд, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по този въпрос. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане на касация. С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 2500 лв. – разноски /за адвокатско възнаграждение/ в касационното производство. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение