Определение № 21 от 09.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 50394/2016 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Р. И. С. срещу решение № 387/27.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 441/2015 г. на Кюстендилския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 283/16.06.2015 г. по гр. дело № 1366/2014 г. на Кюстендилския районен съд (КРС) в частта, с която е признато за установено по отношение на жалбоподателя съществуването на вземане на ищеца [фирма] спрямо него, в качеството му на солидарно отговорен длъжник по споразумение с нотариална заверка на подписите от 21.02.2013 г. за изплащане на задължение по договор за потребителски кредит № 81500КР-АА-8975/25.02.2010 г., сключен между [фирма], като кредитор, Г. Й. В., като кредитополучател, и жалбоподателя и С. Г. Г., като поръчители, вземането по който е било прехвърлено от кредитора на ищеца с договор за цесия от 29.09.2012 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 1759/2013 г. на КРС за следните суми: сумата 17 792.40 лв., представляваща дължима главница; сумата 1 108.20 лв., представляваща дължима договорна лихва за периода 26.03.2012 г. – 29.09.2012 г.; сумата 1 179.74 лв. – лихва по споразумението за периода 26.03.2013 г. – 07.10.2013 г.; сумата 29.32 лв. – лихва за забава по споразумението за периода 26.03.2013 г. – 07.10.2013 г.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.10.2013 г. до изплащане на вземането. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд (относно последното настоящият съдебен състав е обвързан, съгласно чл. 278, ал. 4, във вр. с чл. 274, ал. 2, изреч. 2 от ГПК, от отменителното определение № 547/23.11.2016 г. по частно гр. дело № 4967/2016 г. на друг състав на IV-то гр. отд. на ВКС). В жалбата се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните три правни въпроса: 1) когато по представения в заповедното производство документ по чл. 417 от ГПК не е поето задължение за заплащане на конкретна сума, допустимо ли е издаването на заповед за незабавно изпълнение по този документ и основателен ли е искът, който се основава на друг документ, който не е сред тези по чл. 417 от ГПК; 2) при наличие на няколко страни в споразумението, валидно ли е то по отношение на подписалите го лица, при положение, че не е подписано от участваща в него страна; и 3) когато е уговорено погасяването на главното задължение да става на отделни погасителни вноски с различни падежи, погасяването на всяка от тези вноски представлява ли погасяване на част от главното задължение, и по отношение на всяка една от тях, при непогасяването ѝ след падежа ѝ, започва ли да тече шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, или за началото на този срок е нужно да настъпи и падежът на последната погасителна вноска, респ. – целият дълг да е станал изискуем, включително – предсрочно изискуем, ако последното също е уговорено (последният въпрос е уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Жалбоподателят навежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по тези правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно – с тълкувателно решение (ТР) № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС; както и че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба – ищецът [фирма], в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Въззивният съд е приел за установено по делото, че с договор за потребителски кредит № 81500КР-АА-8975/25.02.2010 г. [фирма] е предоставила на кредитополучателя Г. В. потребителски кредит в размер 19 000 лв., който следва да бъде изплатен на ежемесечни погасителни вноски (месечни анюитети) в срок не по-късно от 26.02.2020 г. (чл. 3, ал. 2), като за обезпечаване изпълнението на задължението на кредитополучателя, ответникът-касатор Р. С. и С. Г. са учредили поръчителство, инкорпорирано в същия договор за потребителски кредит. С договор за цесия от 29.09.2012 г. банката е цедирала всички свои вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит, включително – от процесния такъв, на ищеца [фирма], като главният длъжник В. и поръчителят – ответникът-касатор С. са били уведомени за цесията. С процесното споразумение с нотариална заверка на подписите от 21.02.2013 г. главният длъжник и касаторът-поръчител са признали, че дължат на ищеца описаните в т. II от споразумението суми, като е била уговорена нова схема за погасяване на задълженията, съдържаща се в погасителен план, както и че касаторът-поръчител следва да отговаря при неизпълнение от страна на главния длъжник. Въззивният съд е приел за установено също, че основанието – неизпълнение на процесното споразумение с нотариална заверка на подписите от 21.02.2013 г., сключено във връзка с договора за потребителски кредит (респ. – инкорпорирания в него договор за поръчителство), е едно и също в: заявлението за издаването на заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК, самата заповед за изпълнение, исковата молба по настоящото дело и произнасянето по нея с решението на първоинстанционния съд. С така установеното пълно съответствие на основанието на заповедното и исковото производство, въззивният съд се е произнесъл по изрично направените от жалбоподателя възражения, касаещи допустимостта на разгледания по делото по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК установителен иск. С обжалваното въззивно решение окръжният съд нито се е произнасял по допустимостта на издадената заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК (в този смисъл е и задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 59/16.06.2016 г. по гр. дело № 4364/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), нито пък е уважил установителен иск по чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК, който да се основава на документ, различен от тези по чл. 417 от ГПК. При това положение, първият правен въпрос, изведен в изложението на жалбоподателя, е неотносим към предмета на спора по делото, не е обсъждан и съответно – е не е обуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение, поради което и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Не следва да се допуска касационното обжалване и по втория правен въпрос. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателя за нищожност поради липса на съгласие на процесното споразумение с нотариална заверка на подписите от 21.02.2013 г., доколкото същото не е подписано от другия поръчител С. Г., която е посочена в титулната част на споразумението. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че липсата на положен подпис от страна на последната под споразумението може да се приравни единствено на липса на волеизявление от нейна страна за изменение на вече възникналото поръчителствено правоотношение, по което същата е страна, но не може да обоснове липсата на съгласие между цесионера – дружеството-ищец и жалбоподателя С.. Съдът е приел и че валидността на споразумението между тях не може да се засегне и от въведените по делото твърдения, че е то е подписано от касотора-ответник, само при положение, че бъде подписано и от Г., тъй като пораждането на действие на споразумението само при подпис и на другия поръчител, би могло да се постигне чрез включването на отлагателно условие, какъвто модалитет не може да се извлече от съдържанието на процесното споразумение. Така приетото от въззивния съд не е в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително – с изрично посоченото от касатора ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, нито пък формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Приетото от въззивния съд е именно при точно приложение на материалноправните норми на чл. 26, ал. 2, предл. 2, във вр. с чл. 20а, ал. 2, чл. 21, ал. 1, чл. 99 и чл. 25 от ЗЗД, които са ясни и чието систематично тълкуване в смисъла, възприет в обжалваното решение, е общоприето и не създава затруднения в съдебната практика. Поради това не е необходимо постановяване на решение по реда на чл. 290, във р. с чл. 280, ал. 1, т. 3от ГПК от касационната инстанция по този правен въпрос, който е и изключително широко формулиран от касатора – обхваща множество хипотези извън разгледаната с обжалваното въззивно решение. Касационното обжалване обаче следва да се допусне по третия правен въпрос в изложението на касатора. Предвид приетото в т. 4в от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 213/06.01.2017 г. по гр. дело № 5864/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, този въпрос по тълкуването и приложението на чл. 147, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД е от значение за процесуалната допустимост на разгледания по делото иск по чл. 415 и чл. 422 от ГПК, респ. – касационното обжалване следва да се допусне по този въпрос с оглед проверка процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение (в този смисъл е и т. 1, изр. 4 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателя по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, като е приел, че в случая кредиторът не е обявил с волеизявление до длъжника предсрочна изискуемост на цялото процесно задължение, съгласно приетото в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Окръжният съд е намерил за неоснователна и тезата на касатора-ответник за изтичане на преклузивния срок по чл. 147, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД по отношение на отделни месечни анюитетни вноски, като е приел, че законът свързва прекратяването на поръчителството по чл. 147 ЗЗД с бездействие на кредитора в периода от време след падежа на главното задължение, а не с този на отделните анюитетни вноски; в тази връзка съдът се е позовал на решение № 130/27.10.2009 г. по търг. дело № 139/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС. От друга страна в решение № 139/05.11.2014 г. по търг. дело № 57/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС е прието, че в хипотезата, когато кредиторът не е обявил на длъжника предсрочната изискуемост преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, изискуеми са вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания (неустойки, лихви), които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. Между тези две разрешения е налице противоречие, но то не е пряко по разглеждания въпрос по тълкуването и приложението на чл. 147, ар. 1, изр. 1 от ЗЗД, който не е обсъждан в последното цитирано решение на ВКС. Не е налице и противоречие по смисъла на чл. 292 от ГПК, тъй като разрешението в първото решение на ВКС (на което се е позовал и въззивният съд в обжалваното решение) не е дадено при отговора на правния въпрос, а при обсъждане на оплакванията на касатора и разрешаването на правния спор по същество. Това налага допускането на касационното обжалване по настоящото дело в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като поставеният от касатора правен въпрос не е разрешен противоречиво по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ГПК, но е налице необходимост от произнасяне от касационната инстанция с ново решение по чл. 290 от ГПК с оглед на това да се прецени дали еднакво и точно се прилага от съдилищата материалния закон спрямо главния длъжник и спрямо поръчителя в отношенията им с кредитора, респ. – въпросът е и от значение за развитието на правото (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение – касационното обжалване по делото следва да се допусне с оглед проверка процесуалната допустимост на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по следния материалноправен въпрос: когато е уговорено погасяването на главното задължение да става на отделни погасителни вноски с различни падежи, погасяването на всяка от тези вноски представлява ли погасяване на част от главното задължение, и по отношение на всяка една от тях, при непогасяването ѝ след падежа ѝ, започва ли да тече шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, или за началото на този срок е нужно да настъпи и падежът на последната погасителна вноска, респ. – целият дълг да е станал изискуем, включително – предсрочно изискуем, ако последното също е уговорено. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 430.85 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение