Определение № 362 от 19.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 219/2010 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на В. С. Л., подадена чрез пълномощника му адв. Л, срещу определение № 28/19.02.2010 г., по гр.д. № 1353/2009 г., по описа на ВКС, I гражданско отделение, с което е оставена без разглеждане касационната му жалба против въззивното решение на В. окръжен съд № 187/11.05.2009 г., по гр.д. № 210/2009 г. и производството по гр.д. № 1353/2009 г. е прекратено. С частната жалба се поддържа, че определението е неправилно и незаконосъобразно, по изложените в нея съображения. Ответникът по частната жалба – Ц. Т. М. не е депозирал писмен отговор по чл. 276, ал. 1 от ГПК. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, преграждащо развитието на делото, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение, тричленният състав на ВКС, I-во гражданско отделение, е приел, че касационната жалба е недопустима, с оглед нормата на чл. 280, ал. 2 от ГПК – тъй като обжалваемият интерес по делото е под 1 000 лева. Настоящият съдебен състав намира, че тричленният състав на ВКС, I-во гражданско отделение, правилно и законосъобразно е приел с обжалваното определение, че подадената от частния жалбоподател касационна жалба е недопустима, доколкото в случая е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, изключваща възможността за касационен контрол по дела, по които обжалваемият интерес е до 1 000 лева. Установява се от доказателствата по делото, че предмет на същото е ревандикационен иск с правно основание чл. 108 от ЗС, за предаване владението върху 223/375 ид.ч. от описания в исковата молба недвижим имот, т.е. същият е оценяем, като цената му се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК - в размер на данъчната оценка. От ангажираните пред първоинстанционния съд (лист 45) и пред въззивната инстанция (лист 9 по гр.д. № 210/2009 г.) доказателства по делото се установява, че данъчната оценка на ид.ч. от недвижимия имот, предмет на ревандикационния иск е 348.42 лева, респ. 243.46 лева, като частният жалбоподател, включително и с частната си жалба, не е представил никакви доказателства за това, че обжалваемият интерес по делото е над 1 000 лева, което да обоснове допустимостта на касационното обжалване. Следва да се отбележи, че с исковата си молба частният жалбоподател е поискал от съда да осъди ответника да възстанови развалената от него лятна кухня в процесното дворно място или по оценка на вещо лице да заплати равностойността на необходимите суми за възстановяването й, като в с.з. на 13.03.2007 г., в ход по същество, пълномощникът на ищеца е поискал от съда да уважи първия от двата иска, а за втория не е посочил абсолютно нищо, т.е. дали го поддържа или прави отказ или оттеглане на същия, поради което настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд е бил сезиран с три обективно съединени иска. Нито една от съдебните инстанции, които са разглеждали делото по същество, не е дала правна квалификация на така предявените искове, като очевидно първият е такъв с правно основание чл. 109 от ЗС, а вторият – иск за заплащане на обезщетение за претърпени вреди с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. От една страна, исковата молба в тази й част е била нередовна, доколкото не е уточнено в какво съотношение са предявени тези искове в алтернативни или (което е по-вероятно с оглед на формулировката в исковата молба) в евентуално, а освен това, вторият иск не е уточнен и по размер, т.е. не е посочено каква е сумата, която ищецът претендира като обезщетение. Нито една от нередовностите обаче не е била отстранена, а и указания в тази насока не са били давани. От друга страна, първоинстанционният съд не е обсъждал посочените два иска нито в мотивите на постановеното от него решение, нито се е произнесъл по тях с диспозитива на същото. Т.е. налице е било едно непълно решение, като ищецът е разполагал с възможността да поиска неговото допълване по реда и в срока на чл. 193, ал. 1 от ГПК (отм.), което не е направил. С изтичането на едномесечния срок по чл. 193, ал. 1 от ГПК (отм.), висящността по вторите два обективно съединени иска се е прекратила, поради което ищецът може предяви, ако желае, същите, с нова искова молба в новия давностен срок, който започва да тече от изтичането на срока по чл. 193, ал. 1 от ГПК (отм.). С други думи, вторите два иска не са били предмет на производството пред въззивната инстанция, поради което те не формират „обжалваемият интерес”, по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК, който в конкретната хипотеза се формира единствено на базата на иска с правно основание чл. 108 от ЗС, обсъден по-горе. За пълнота, и предвид визираното, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че въззивната инстанция (и при първоначалното и при повторното разглеждане на делото) е обсъдила единствено в мотивите на постановените от нея решения искът с правно основание чл. 109 от ЗС (без да дава правна кваификация на същия, както бе посочено вече), като е приела неправилно и незаконосъобразно, че същият е евентуален на иска с правно основание чл. 108 от ЗС, поради което не дължи произнасяне по него в диспозитива на съдебното решение. От една страна, В. ОС не се е съобразил с изложеното по-горе, че е била налице нередовна искова молба, както и че първоинстанционният съд е постановил едно непълно решение, а с изтичането на срока по чл. 193, ал. 1 от ГПК (отм.), висящността по иска с правно основание чл. 109 от ЗС се е прекратила и той вече не е бил предмет на разглеждане. От друга страна, обективното съединявана между иска с правно основание чл. 108 и тези с правно основание чл. 109 от ЗС и чл. 45, ал. 1 от ЗЗД не е евентуално (то е такова, както бе посочено по-горе между вторите два иска), а кумулативно. Т.е. съдът е дължал произнасяне както по ревандикационния иск, така и по негаторния такъв, а в зависимост от неговия изход и по този с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Критерият за извършване на преценка дали съединяването е кумулативно или евентуално, е преценката дали основанията на отделните искове се изключват или могат да са налице едновременно, каквато е конкретната хипотези на ревандикационния и негаторния иск. Още повече, че и в самата искова молба (като се абстрахираме от нейните нередовности) разглеждането на иска по чл. 109 от ЗС не е предпоставено от изхода на делото по иска с правно основание чл. 108 от ЗС, а напротив – поискано е разглеждането и произнасянето на съда е по двата иска. С оглед на всичко гореизложено обжалваното определение за оставяне без разглеждане на касационната жалба е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение