Определение № 510 от 06.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 469/2010 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на пълномощника на Б. П. Н. ЕГН:********** срещу определение № 622 от 30.03.2010 г. по в. ч.гр.дело № 74/2010г. на Благоевградски окръжен съд, с което се потвърждава определение №13/04.03.2010г. на Съдия по вписванията при РС-гр. Разлог, с което е постановен отказ да се впише искова молба за обявяване на нищожност на сделка с предмет недвижим имот и отмяна на нотариалния акт, инкорпориращ самата сделка. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение. Допускането на касационно обжалване на съдебния акт е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в законния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, ГПК. За да постанови обжалваното определение, с което се потвърждава определение №13/04.03.2010г. на Съдия по вписванията при РС-гр. Разлог постановяващ отказ да се впише искова молба за обявяване на нищожност на сделка с предмет недвижим имот и отмяна на нотариалния акт по нея, въззивният съд е приел, че не са налице изискванията на чл.6 от Правилника за вписванията / ПВ/ и по-точно, че ищецът-заявител не е посочил и удостоверил материалния интерес от исковете, с оглед определяне и внасяне на съответната държавна такса за вписване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В случая релевантният за спора въпрос, според формулировката от страна на жалбоподателя в изложението на основанията за допускане да касация е, бил ли е длъжен съдът, пред който са предявени исковете да приложи разпоредбата на чл.69 ал.2 от ГПК и сам да определи цената на исковете, преди да изпрати ИМ за вписване от съдията по вписванията. Касаторът твърди, че този въпрос, който е от значение за спора, е от значение и за точното прилагане на закона и за развитие на правото, доколкото по него липсва съдебна практика. Съгласно изричната и недвусмислена законова разпоредба на чл.69 ал.1 т.4 предл.2 във връзка с т.2 ГПК размерът на цената на иска с предмет съществуването /т.е. действителността/ на договори за собственост и други вещни права върху имот е данъчната оценка. Върху тази база се изчислява и държавната такса за вписване на ИМ по ПВ. При липса на данъчна оценка се взема за основа на определяне пазарната цена. Следователно в случая няма място за приложение на разпоредбата на чл.69 ал.2 ГПК, която се отнася за случаи извън изрично уредените в ал.1. При наличието на ясна разпоредба на закона, не е налице необходимост от тълкуване, с оглед на което и този въпрос не е от категорията от значение за точното прилагане на закона. Ето защо и при положение, че основанието за допускане до касация в чл.280 ал.1, т.3 от ГПК обхваща кумулативно и двете изисквания: въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, то така формулираният от касатора правен въпрос не осъществява фактическия състав на цитираната процесуалноправна разпоредба и няма основание за допускане до касация. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение