Определение № 1079 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1380/2010 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по искане на Д. С. Д. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 26.11.2009 г. по гр.д.№ 3970/ 2009 г. С посоченото решение е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 18303/ 2007 г., като по този начин е отхвърлен предявения от жалбоподателката против А. Х. В. иск за заплащане на сумата 1 300 евро – продажна цена на недвижим имот – апартамент находящ се в гр.София, кв.Бояна, ул.”Кумата” № 79 бл.1 вх.1 ет.1 ап.1. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката твърди, че обжалваното решение е постановено в нарушение на чл.236 ал.2 от ГПК, тъй като в мотивите не било направено обсъждане на събраните по делото доказателства. Твърди се също, че при постановяване на решението съдът не съобразил правилото на чл.20 от ЗЗД. Претендира се за допускане на касационно обжалване, без обаче да е посочен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да попада в приложното поле на чл.280 от ГПК. Ответникът по касация – А. Х. В. – не взема становище по жалбата. Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима. Искането за допускане на касационно обжалване на решението обаче е неоснователно. За да се уважи това искане следва да е формулиран въпрос, който да стои в основата на правните изводи на въззивния съд и който да е решаван противоречиво от съдилищата или да има значението по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Съдът не може да формулира този въпрос служебно (ТР № 1 от 2010 г. на ОСГТК на ВКС), а същият трябва да е изведен от касатора в изложението по чл.280 от ГПК. В конкретния случай, въпреки дадената възможност за отстраняване на нередовности в касационната жалба на ищцата Д. Д., не е формулиран правен въпрос, който да е от значение за делото. Доводите на касатора са за неправилно приложение на материалния закон (чл.20 от ЗЗД) и за допуснати съществени процесуалния нарушения (чл.236 ал.2 от ГПК). Касае се за нарушения на закона, които могат да са основания по чл.281 т.3 от ГПК – т.е. ако има такива, въззивното решение би било порочно. Преди обаче да изследва касационните основания съдът трябва да е допуснал обжалването, а самото допускане не може да стане по съображения, че са налице предпоставките по чл.281 т.3 от ГПК. В производството по чл.288 от ГПК не подлежи на обсъждане налице ли са касационни основания, а подлежи на обсъждане само дали обжалването да бъде допуснато. Решението по допустимостта зависи от това, доколко в решението си въззивният съд е отговорил на правен въпрос, от който зависи изхода на спора и по който има противоречива практика, или е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, или е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС. В тежест на касатора е да формулира такъв въпрос, като „Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това” (ТР № 1 от 2010 г. на ОСГТК на ВКС). Понеже въпреки дадената й възможност ищцата не е изложила правен въпрос, то искането й за допускане на обжалването не може да бъде уважено. По изложените съображения Върховният касационен съд