Определение № 185 от 19.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 119/2009 г.

Подадена е частна жалба от Р. Г. А. против определение № 1319 от 03.11.2008 г. по в.гр.д. № 861/2006 г. на Благоевградския окръжен съд, с което въззивният съд се е произнесъл по молбата на Р. А. с правно основание чл. 192, ал.4 ГПК/ отм./ за изменение на постановеното въззивно решение № 424 от 06.08.2008 г. в частта за разноските, като е присъдил сумата 277.50 лв., а до пълния претендиран размер от 1247 лв. е намерил молбата за неоснователна. Жалбоподателят счита, че въззивният съд неправилно е отказал да уважи искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в пълен размер, приемайки, че такова не е било платено изцяло от ищеца, а само договорено, без да съобрази, че при неизпълнение на задължението за плащане на уговорения хонорар за адвоката е предвидена възможност да се снабди с изпълнителен лист и да реализира вземането си. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба, съобрази следното: За да постанови обжалваното определение въззивният съд е направил извод, че жалбоподателят Р. А. е направил разноски по водене на делото в първата и въззивната инстанция общо в размер на 370 лв., от които 220 лв. платени такси и разноски за вещо лице и 150 лв. адвокатско възнаграждение за един адвокат. Изводът за неоснователност на искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение над този размер въззивният съд е мотивирал с това, че в останалите договори за правна помощ и съдействие липсват данни за реално плащане на договореното адвокатско възнаграждение. Определението е правилно. Законосъобразно е становището на въззивния съд, че се присъждат, съобразно уважената част от иска, действително направените разноски, включително и за възнаграждение за един адвокат, а не договореното между страната и нейния представител. Това следва от разпоредбата на чл. 64, ал.1 ГПК/ отм./. Предвидената в чл. 37 от Закона за адвокатурата възможност за неизплатени възнаграждения и разноски адвокатът да поиска издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, не е основание за присъждането им, тъй като се касае само за една правна възможност, за която не е сигурно дали ще бъде упражнена. Съгласно чл. 189 ГПК/ отм./ с решението си съдът се произнася и по въпроса в тежест на кого се възлагат разноските. Това означава, че най- късно до приключване на устните състезания страната следва да представи доказателства за реално направените от нея разноски, а в случая такива доказателства не са били представени пред въззивната инстанция. По тези съображения обжалваното определение следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното съдът