Определение № 85 от 27.01.2011 г. на ВКС по д. № 1273/2010 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на И. М. срещу въззивното решение на Окръжен съд Сливен /ОС/ по гр.д. №200/10 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касатора срещу Ц. Т. по чл.240 от ЗЗД, вр. с чл.422 и чл.415 от ГПК – за установяване на вземане от 3 630 лв., по договор за заем между страните. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 от ГПК. Намира, че по процесуалния въпрос: какво следва да съдържат мотивите на въззивното решение, обжалваното противоречи на ППВС №1/53 г. и на Р №752/88 г. и №129/86 г. на състави на ВС. Декларативно изведеният извод, че не е налице договор за паричен заем, не съставлява мотиви, според последното от посочените решения. ОС не се е произнесъл и по въпроса за дължимата лихва в противоречие с Р №1819/95 г. и №645/95 г. на ВКС, пето г.о. Недостатъчната обоснованост на решението на ОС и липсата на мотиви са съществено нарушение на съдопроизводствени правила и налагат допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК, като въпросът за това има значение за развитието на правото. Основанията по чл.280, ал.1 от ГПК са специфични по цел и предпоставки и не съвпадат с тези по чл.281 от ГПК – ТР №1/10 г. на ОСГТК. Затова необосноваността и същественото нарушение на съдопроизводствените правила не обосновават допускане на обжалването, вкл. в хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 от ГПК, според посоченото в ТР. Въззивният съд е изложил мотиви по спора, които отговарят на указаното в ППВС №1/53 г. – указание на спора и на приетото от първоинст. съд, доводите в жалбата и изводите на въззивния съд, като инстанция по същество на спора, съобразно действащия сега ГПК. Изводът, че не се установява заемен договор между страните не е декларативен, а е формиран след подробна преценка на събраните, назовани и обсъдени в мотивите доказателства и на твърденията и доводите на страните. Ясно е какво е приел съдът и как е формирана преценката му – Р №752/88 г. Изложените мотиви по делото дават отговор на спорните въпроси, след обсъждане на събраните доказателства – Р №129/86 г. Затова въззивното решение не противоречи на цитираната практика на ВКС / задължителна и без такъв характер – чл.280, ал.1,т.1 и 2 от ГПК/ по процесуалния въпрос за наличието на мотиви и съдържанието им. Според р. №1829/95 г. и №645/95 г. на ВС при дължимост на главницата се дължи и законна лихва от деня на забавата. Вземането за законна лихва при забава е акцесорно /несамостоятелно/ и се присъжда, а в случая – установява, ако е установено главното вземане. Неустановеността на последното обуславя по подразбиране същото и за акцесорните му последици, претендирани от ищеца. Затова не е налице противоречие между обжалваното решение и посочените решения на ВС, по см. на чл.280, ал.1,т.2 от ГПК – в случаите там е прието, че съдът се произнася и за законната лихва върху парично вземане и такава се дължи, но при уважени искове за главницата. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.