Определение № 131 от 28.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4440/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 265260/06.08.2021 г. по в. гр. д. № 8714/2020 г. Софийският градски съд, II Е въззивен състав, е потвърдил решение № 127895/22.06.2020 г. по гр. д. № 88590/2017 г. на Софийския районен съд в частта, с която Столична община е осъдена на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на С. С. А. сумата 4 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - увреждания на здравето, преживени болки страдания, сткрес и неудобство, и сумата 127.50 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди- разходи за медицински прегледи, закупуване на медикаменти и консумативи, причинени от ухапване от безстопанствено куче на 18.10.2017 г. в [населено място], ведно със законната лихва от 05.12.2017 г. до окончателното изплащане на сумите.

Касационна жалба срещу въззивното решение в частта относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди е подадена от ответника по исковете, който иска то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответника по касация - ищец по делото, е подаден отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол предвид размера на предявения иск - 5 732.50 лева, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

От представените по делото медицински документи, заключението на съдебно-медицинската експертиза и показанията на свидетелите В. М., възприела непосредствено инцидента като участник в същия, Б. Ц., възприел непосредствено нападението над пострадалия, и М. И., служител на ОП „Екоравновесие“, изпратен на мястото на инцидента след постъпване на сигнал на тел. 112 за залавяне на кучето, въззивният съд приел за установено по безспорен начин, че на 18.10.2017 г. около 19.30 часа в [населено място], на ъгъла на [улица]и [улица], ищецът е бил нападнат и ухапан от безстопанствено куче. Показанията на свидетелката М. са преценени по реда на чл. 172 ГПК с оглед обстоятелството, че се намира във фактическо съжителство с пострадалия, като същевременно е отчетен и фактът, че показанията ѝ се основават на личните ѝ възприятия и непосредствени впечатления за инцидента, в който е участвала лично, доколкото е установено, че тя също е била нападната от кучето, както и че показанията ѝ относно механизма на инцидента се подкрепят от останалите ангажирани по делото доказателства. С оглед изложеното съдът приел за неоснователно възражението на ответника по иска, че от страна на ищеца не е проведено пълно и главно доказване на механизма на инцидента.

За неоснователно въззивният съд намерил и възражението, че не е установено кучето да е било безстопанствено. От показанията на свидетелката М., които съдът кредитирал като логични и последователни, основаващи се на непосредствено възприетите от нея обстоятелства, е установено, че същата е възприела кучето, което описва като голямо и бяло; че около него не е имало никой, който да го води или да го вика; че не е видяла същото да има нашийник. Посочил, че показанията ѝ се потвърждават от тези на свидетеля Ц., станал очевидец на инцидента, който заявява, че покрай кучето не е имало собственик. От показанията на свидетеля И. е установено, че при пристигането му на мястото на инцидента кучето му е било показано от намиращите се там полицаи. Свидетелят го описва като породисто, без да може да посочи конкретна порода. С оглед обстоятелството, че същият е получил обаждане да се отзове на мястото около 21.30-22.00 часа и че при пристигането му вече е било тъмно, заявената несигурност относно цвета на кучето не внася съмнение в достоверността на показанията му. Относно показанията му в частта, с която свидетелят е заявил, че се познава, че кучето е домашно, съдът посочил, че те са израз на негова лична оценка и становище, а не на непосредствено възприети обстоятелства, поради което в тази част не следва да бъдат кредитирани. Изводите на съда не са разколебани от заявеното от свидетеля, че кучето е имало верижка, доколкото от показанията му е установено, че се касае за верижка до такава степен враснала във врата на кучето, покрита с козина, кожа и кръв, че се е наложило оперативното ѝ отстраняване, поради което наличието ѝ само по себе си не обуславя извод към момента на инцидента кучето да е било домашно. Наред с това врастването във врата на животното по описания начин кореспондира с обстоятелството, че верижката не е била забелязана от свидетелката М., възприела кучето, което е нападнало първо нея, а после - и ищеца. Съдът посочил, че изводи в различен смисъл не се налагат и от показанията на свидетеля И., че на мястото на инцидента са пристигнали двама души с джип, които обяснили, че са видели кучето в интернет, харесали са го и искат да го осиновят. Заявеното от свидетеля, че тези хора са познавали кучето, търсели са го и че то е било тяхно, е израз на лично мнение и почива изцяло на предположение, доколкото не се установява лицата да са се легитимирали като собственици на кучето, напротив - същите са заявили, че са разбрали за него от интернет, били са напътени към процедура за осиновяване, след което не са се появили повече, а кучето е било настанено в приюта в Горни Б., каквито данни се съдържат в писмо изх. № ПЕР17-1101/29.11.2017 г. на директора на ОП „Екоравновесие“. Последното се явява частен свидетелстващ документ, който, преценен наред с останалите ангажирани по делото доказателства, не е наложил изводи в различен смисъл от изложените. Съдът посочил и това, че съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, при твърдения за наличие на собственик общината следва да докаже този положителен факт, за да бъде освободена от отговорност, какъвто извод не следва от доказателствата по делото.

За неоснователно въззивният съд намерил и възражението, че претърпените вреди не са настъпили в причинна връзка с противоправно бездействие на служители на ответника. При формиране на този извод съдът съобразил разпоредбите на Глава пета „Безстопанствени животни“ от Закона за защита на животните /ЗЗЖ/. Посочил, че съгласно чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ безстопанствените животни се настаняват от органите и организациите по чл. 40, ал. 4 и 6 в приюти, регистрирани по чл. 137, ал. 1 от Закона за ветеринарномедицинската дейност. По силата на чл. 41, ал. 2 ЗЗЖ органите на местната власт изграждат приюти за безстопанствени животни, за чиято дейност съгласно чл. 41, ал. 3 ЗЗЖ отговарят кметовете на населените места. Според разпоредбата на чл. 47, ал. 3 кучетата, за които не се явят лица, желаещи да ги отглеждат като компаньони, се маркират и се настаняват във временни приюти, определени от съответния общински съвет, или се връщат по местата, от които са взети. Кучетата са под надзора и грижите на общините, организациите за защита на животните или други лица, които са подписали декларация за спазване изискванията на чл. 49 и 50. Оттук съдът заключил, че в случаите, когато се касае за безстопанствени кучета, задължението за осъществяване на надзора и грижите за тях е на съответната община, като това задължение съществува не само в случаите, когато безстопанствените кучета са настанени в приют, но и в случаите, когато след предприемане на действията по чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ те са върнати на местата, от които са взети. Нормата на чл. 50, т. 2 ЗЗЖ вменява изрично задължение на лицата по чл. 49 ЗЗЖ да вземат мерки за предотвратяване на агресивно поведение на кучетата към хора или животни.

Въззивният съд е обсъдил представената по делото програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на Столична община 2012 г. - 2016 г. и посочил, че сред проблемите, свързани с безстопанствените кучета, като риск за хората е посочено, че те създават риск от ухапване и застрашават живота и здравето на хората /р. III, т. 1.1/. Сред целите на програмата са предвидени постоянен и строг контрол върху размножаването на безстопанствените кучета и намаляване на популацията им до края на 2014 г. с 50%, а до края на 2016 г. с 95% /р. IV, т.т. 1 и 2/, като са предвидени и очаквани резултати от изпълнение на задачите за постигане на целите, сред които - повишаване безопасността на градската среда /р. VII, т. 1.1/.

Съобразно с изложеното въззивният съд приел за установено, че в причинна връзка с нападение на безстопанствено куче, проявило агресия, ищецът е понесъл вреди, тъй като общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения за надзор по ЗЗЖ. Възраженията на ответника в обратен смисъл са неоснователни, тъй като не следват от ангажираните от негова страна писмени доказателства /в този смисъл според настоящият състав на ВКС следва да се разбира непрецизно формулираното изречение: „Такъв извод не следва от ангажираните от страна на жалбоподателя-ответник писмени доказателства, а възраженията му в обратен смисъл са неоснователни“/. С оглед изложеното съдът приел, че е налице противоправно бездействие от страна на служители на ответника, на които е възложено извършване на конкретни дейности по ЗЗЖ и тъй като от страна на ответника не е оборена презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, заключил, че в полза на ищеца е възникнало вземане към ответника за обезщетение за претърпените от него вреди.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

1. Изпълнение на законовите задължения от общината предполага ли постигане на конкретен законовоизискуем резултат, а именно липсата на инциденти с безстопанствени кучета и наличието на такъв инцидент обосновава ли извод за противоправно бездействие на ответника; кои обстоятелства обуславят ангажиране на отговорността на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД и станалият инцидент и настъпилите вреди сами по себе си могат ли да обосноват извод за противоправно неизпълнение на законови задължения; реализираното изпълнение на заложените в програмата мерки, без значение дали е пълно, точно и адекватно, може ли да обуслови ангажиране отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД и чия е доказателствената тежест за установяването му - по този въпрос касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяно противоречие на въззивното решение с Постановление № 7/29.12.1958 г. на Пленума на ВС, Постановление № 9/28.12.1966 г. на Пленума на ВС, решение № 488/07.02.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение № 368/18.11.2015 г. по гр. д. № 2045/2015 г. на ВКС, IV-то г. о.; позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

2. За задължението на въззивния съд да обсъди задълбочено всички възражения и доводи на страните по делото, да обсъди своевременно наведените правозащитни и правоизключващи възражения - по този въпрос касаторът не обосновава наличие на някое от специалните основания за допускане на касационно обжалване, но твърди, че въпросът е решен в противоречие със закона.

Първият поставен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС, обективирана в Постановление № 7/29.12.1958 г. на Пленума, разясняващо предпоставките за възникване на отговорността по чл. 49 ЗЗД и нейната обезпечително - гаранционна функция, и в Постановление № 9/28.12.1966 г. на Пленума, разясняващо въпросите кога вредите са причинени при изпълнение на възложената работа и кога - по повод на него, и в кои случаи не възниква отговорност по чл. 49 ЗЗД, макар и да съществува някаква връзка между възлагането на работата и причинените вреди. Не се разкрива противоречие и с представените от касатора решения на състави на ВКС, IV-то г. о. С решение № 488/07.02.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г. е прието, че при деликта когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Държавните органи, в т. ч. общините, са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта на закона - добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа, и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение. Така даденото разрешение е възприето в решение № 368/18.11.2015 г. по гр. д. № 2045/2015 г.

В разглеждания случай въззивният съд е приел, че ищецът е понесъл вреди, не защото дължимите по закон предприети от общината действия не са дали резултат, а защото общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения, възложени ѝ със Закона за защита на животните, за надзор над безстопанствените кучета. Казано с други думи, предприетото изпълнение не е точно, т. е. не е положена дължимата грижа. Следователно решаващият мотив на въззивния съд за ангажиране отговорността на ответника не е формиран в противоречие със съдебната практика, а дали в конкретния случай предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа е въпрос, чието разрешаване зависи от конкретните данни по конкретното дело. Този въпрос обаче не е предмет на производството по селекция на касационните жалби, а касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо по първия въпрос касационното обжалване не може да бъде допуснато. А след като по поставения въпрос е налице съдебна практика, на която обжалваното решение съответства, и касаторът не е изложил мотиви за необходимостта от промяна на съществуващата практика съобразно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, то и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по втория поставен въпрос. Макар касаторът да не е посочил при кое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК е разрешен този въпрос, явно се има предвид основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвид изложеното, че въпросът е решен в противоречие със закона. По въпроса, който в обобщен вид се свежда до приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, трайната и безпротиворечива практика на ВКС приема, че за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства за всички правнорелевантни факти и посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните. В случая представените от ответника /сега касатор/ писмени доказателства: програма за овладяване на популацията на безстопанствените кучета на територията на Столична община 2012-2016 г.; справка за дейността на приют за безстопанствени кучета в[жк]към ОП „Екоравновесие“ и приют за безстопанствени кучета в [населено място] за периода 01.09.2006 г. - 31.03.2011 г.; справка за дейността на приют за безстопанствени кучета в[жк]към ОП „Екоравновесие“ за периода 24.04.2008 г. - 31.03.2011 г.; справки за дейността на ОП „Екоравновесие“ за 2013 г., 2014 г., 2015 г., 2016 г.; отчет за изпълнение на мерките по т. VI от програмата за овладяване на популацията на безстопанствените кучета на територията на Столична община 2012-2016 г., са описани в мотивите, и макар да са обсъдени лаконично, въззивният съд е приел, че въз основа на тях не може да бъде формиран извод в подкрепа на противопоставените от ответника възражения. Ето защо не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2ГПК.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 800 лева, чието договаряне и заплащане в брой е доказано от записа в пълномощното от 27.10.2021 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.