Решение № 11702 от 31.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4693/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационна жалба на М. О. Л. от гр. София чрез адв. И. Кишкова от САК, срещу Решение 2014/27.03.2024 г. по адм. дело 9675/2023 г. на Административен съд София - град, в частта в която е отхвърлен предявеният от него иск против Агенцията за държавна финансова инспекция (АДФИ) с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за обезщетяване на имуществени вреди, претърпени в резултат на постановено срещу ищеца Наказателно постановление 11-01-200/ 20.11.2017 г., издадено от директора на Агенцията за държавна финансова инспекция в качеството му на административнонаказващ орган, което решение е било отменено като незаконосъобразно с решение от 04.12.2018 г., постановено по НАХД 3938/2018 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 5-ти състав, оставено в сила с Решение 1737 от 14.03.2019 г. по КНАХД 447/2019 г., по описа на АССГ, над уважения размер от 800.00 лв. (осемстотин лева) до пълния предявен размер от 2500,00 лв. (две хиляди и петстотин лева), както и в частта, в която е отхвърлен предявеният от Л. иск против Агенцията за държавна финансова инспекция (АДФИ), с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени като резултат от същото наказателно постановление (НП), над уважения размер от 200.00 лв. (двеста лева) до пълния предявен размер от 3125 лв. (три хиляди сто двадесет и пет лева) и е осъден касаторът да заплати на АДФИ юрисконсултско възнаграждение от 100.00 лв. Касаторът, чрез процесуалния си представител, твърди, че решението е неправилно в обжалваната част поради необоснованост и нарушение на материалния закон, касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. По същество сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че заплатеното от него адвокатско възнаграждение в размер на 2500.00 лв. за правна защита е прекомерно. Навежда довод за това, че съдът не е съобразил и не е изложил аргументи относно обстоятелството, че размерът на възнаграждението е общо за две съдебни инстанции, както и обстоятелството, че не е съобразил и не е коментирал фактическата и правна сложност на случая, за защитата по който е заплатено адвокатското възнаграждение. Обяснява , че пред АССГ е изложил съображения, касаещи вида, обема и сложността на обществената поръчка, предмет на отмененото НП, прекараното време за подготовка от страна на упълномощения от него адвокат, както и многобройните съдебни заседания пред първоинстанционния съд. Що се отнася до размера на уважената част от претендираните неимуществени вреди, касаторът изразява недоволството си, че въпреки ангажираните и необорени от ответната страна доказателства относно наличието, интензитета и продължителността на причинените му вредни последици, сред които унижение, притеснение, несигурност, стрес, гняв, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в АДФИ, което дефинитивно се отразило негативно на качеството му на живот, е било определено обезщетение в размер на 200.00 лв., който размер според касатора може да бъде преценен като необосновано нисък и не може да постигне компенсаторните цели, възложени му от разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Изразено е мнение, че в продължителността и интензитета на неимуществените вреди място следва да намери и периода от съставяне на Акта за установяване на административното нарушение до постановяването на Наказателното постановление, което първоинстанционният съд не е сторил. Оспорва позоваването от страна на първоинстанционния съд на делото Райчинов срещу България, жалба 47579/99, като счита, че не се касае за допустима при всяко положение критика от страна на граждани спрямо работата му, а за незаконосъобразни действия на държавен орган, реализирани спрямо него. Разяснява причинната връзка между узнаването от страна на служителите на Софийския районен съд за издадените АУАН и НП и размера на причинените неимуществени вреди, който според касатора бива обоснован от поставения под съмнение чрез тези актове авторитет на административен ръководител. Прави оплакване, че съдът не е разбрал, че при него водещи са били не толкова опасенията дали ще е в състояние да заплати глоба в размер на 500.00 лева, които първоинстанционният съд е признал за доказани, а искането да получи обезщетение за унижението, че е бил посочен от АДФИ като нарушител, какъвто не е, да потърси сметка за разколебаното доверие в държавния орган, който неправилно е ангажирал живота му през значителен период с това да се брани срещу незаконосъобразно обвинение. Искането на касатора е за отмяна на Решение 2014/ 27.03.2024 г. по адм. дело 9675/ 2023 г. на АССГ в частта, в която са били отхвърлени исковите му претенции и постановяване на друго, с което да бъдат уважени изцяло исковете, ведно със законната лихва на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, считано от 09.10.2020 г. до окончателното изплащане на присъдената сума, като бъде отменено решението и в частта, с която са присъдени на АДФИ разноски в размер на 100.00 лева, а на неговия адвокат бъде присъдено адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции, на основание чл. 38, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата, във връзка с чл. 7, ал. 2 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В съдебно заседание касаторът, редовно призован, не се явява. Не изпраща и процесуалния си представител. От последната е постъпило писмено становище, с което е посочена липсата на възражения по хода на делото, поддържа се касационната жалба и се изразява становище по съществото на спора, като се претендира адвокатско възнаграждение в условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата. Ответната страна АДФИ, чрез процесуалния си представител, юрисконсулт Казаков, с писмен отговор и в съдебно заседание оспорва касационната жалба. Претендира разноски в касационното производство в размер на 360,00 лева и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на касатора. Представителят на Върховна прокуратура на Република България дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Представя и писмено становище в този смисъл. Върховният административен съд, Трето отделение след като извърши служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, чиято правна претенция не е била уважена в цялост, видно от диспозитива на оспорения съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна. Съображенията за това са следните: С обжалваното решение първоинстанционният съд е осъдил АДФИ да заплати на М. О. Л., сумата от 800 лв. (осемстотин лева), представляваща обезщетение за причинените му имуществени вреди и сумата от 200.00 лв. (двеста лева), представляваща обезщетение за претърпените от същия неимуществени вреди на основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ, явяващи се пряк и непосредствен резултат от постановеното и отменено по-късно като незаконосъобразно Наказателно постановление 11-01-200/ 20.11.2017 г., с решение от 04.12.2018 г. по АНД 3938/ 2018 г. на Софийски Районен съд Съд, потвърдено с Решение 1737/14.03.2019г. по КАНД 1737/14.03.2019г., влязло в сила на същата дата, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.03.2019 г. и до окончателното ѝ изплащане, ведно с дължимите на процесуалния му представител разноски за първата инстанция, от които 10.00 лв. за държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер, определен по реда на чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата, като за претендираната горница над уважения размер исковете са отхвърлени като неоснователни, поради което касаторът е бил осъден да заплати на АДФИ юрисконсултско възнаграждение от 100.00 лв. От фактическа страна липсват спорове свързани с вредоносния характер на незаконосъобразно проведеното административнонаказателно производство, вредоносния му резултат и пряката и непосредствена причинна връзка между приетите за доказани имуществени и неимуществени вреди и отмененото Наказателно постановление. Касае се за Наказателно постановление (НП) 11.01-200/ 20.11.2017 г., издадено от Директора на АДФИ, за нарушение по чл. 101а, ал.2, вр.ал.1, вр. чл.14, ал.4, т.2 от Закона за обществените поръчки (обн. ДВ, бр. 28 от 06.04.2004 г., редакция ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г., отм. ДВ, бр. 13/ 16.02.2016 г.) на ищеца е била наложена глоба в размер на 500.00 лв. (петстотин лева). Така разглежданото НП се явява краен резултат на проведено административнонаказателно производство пред АДФИ, в което НП е било отменено от въззивната инстанция изцяло, а решението на първонстанционния съд е потвърдено с решение по КАНД 447/ 2019 г. на Административен съд София - град. По делото пред въззивната инстанция се установява като представен в оригинал договор за правна защита и съдействие, в който е отразено обстоятелството по заплащане на възнаграждение в брой към момента на сключването му, с предмет процесуално представителство и защита съответно пред въззивната инстанция. Аналогичен договор е бил представен и пред касационната съдебна инстанция от страна на ищеца в настоящото производство, след възползване на административнонаказващия орган от правото на касационно обжалване. Първият договор е на стойност 1500,00 лева, а вторият с цена на услугата 1000,00 лева. При такаустановените факти първоинстанционният съд е достигнал до извод, че както искът за имуществените вреди, така и този за неимуществените, с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е доказан по основание, тъй като е установено наличието на трите кумулативно изискуеми предпоставки за присъждане на обезщетение в полза на ищеца. Що се отнася до размера на исковите претенции, същият е изложил мотиви касаещи частичното удовлетворение и на двата вида претенции. По отношение на имуществени вреди касаторът излага възражение, че изложените от съдебния състав мотиви, съвпадат с мотиви, изложени по-рано от друг съдебен състав на АССГ по дело със същото правно основание и между същите страни, което счита за съществено процесуално нарушение. В тази връзка настоящият състав държи да припомни, че съдебните актове не се ползват от защитата на авторското право, поради което трудно може да бъде установено кога и от кого даден израз, изречение или пасаж са били създадени за пръв път. Съществена е относимостта на използваната мотивна част към фактите установени в хода на съдебното дирене. В конкретния случай е налице такава относимост. В тази връзка правилно първоинстанционният съд е обосновал решението си с постановената в ТР 1/ 15.03.2017 г. по т.д. 2/ 2016 г. на ВАС, правна възможност за редуциране размера на адвокатското възнаграждение след своевременно направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на платения адвокатски хонорар и несъответствие с действителната фактическа и правна сложност на делото. По конкретния казус съдебният състав е преценил, че следва да съобрази направеното от ответника възражение за прекомерност на хонорара, платен в производството по обжалване на НП, тъй като институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не може да бъде средство за неоснователно обогатяване. Позовал се е на настоящата редакция на Наредба 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата), за да определи действителнодължимия според него минимален размер на адвокатския хонорар в изпълнение на предвиденото в чл. 18, ал. 2 от Наредбата. Предвид размера на глобата - 500.00 лв., е преценил като достатъчен минимален размер на адвокатско възнаграждение от 400лв. за съдебна инстанция, т.е. 800,00 лв. общо, който размер според първоинстанционният съд бил обоснован с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата. Съдебният състав не е изложил други доводи за намаляване размера на претендираното обезщетение освен минималния размер на наложената в тежест на ищеца санкция. По отношение неимуществените вреди отново са изложени възражение от страна на касатора за частичното им съвпадение с мотиви, изложени по-рано по друго дело между същите страни и със същото правно основание. Както бе посочено и по-горе, съдът намира същите за относими към фактите по конкретното дело, което обстоятелство е единствено от значение при преценка обосноваността на съдебния акт. Посредством изложените мотиви съдът е направил заключение за невисокия им интензитет, като е обосновал извода си с обстоятелството, че заеманата от ищеца позиция на Председател на СРС предпоставя както по-засилен и строг контрол на дейността предвид нейната значимост за обществото, така и по-висока търпимост към всяка проява на критика, независимо от конкретното ѝ изражение. Коментирал е по-натам и обстоятелството, че узнаването от колегите му за провежданото спрямо него административнонаказателно производство, поради професионалната компетентност на последните и знанията им за това кога едно НП влиза в сила, не се е отразило на репутацията му. Позовал се е на практика на ЕСПЧ - решението по делото Райчинов срещу България, жалба 47579/99 за да обоснове разбирането си, че границите на засилен контрол и приемлива критика срещу високопоставен държавен служител са винаги по-широки от тези прилагани спрямо обикновените граждани. Счел е за ирелевантна в тази връзка неговата емоционалност и очакванията усилията му да получат положителна оценка от околните. Въпреки така възприетата теза, съдебният състав е счел, че на обезвреда подлежи вредата, изразяваща се в тревогата от възможен допълнителен разход в случай, че НП бъде потвърдено, която според съдебния състав е била преживяна в периода от връчване на процесното НП до неговата отмяна с влязло в сила решение, чиято продължителност съдебният състав е определил на една година и десет месеца - от връчването на НП. Като справедлив за вида, интензитета и продължителността на преживените негативни емоции е посочил размер на обезщетение от 200.00 лв. и е отхвърлил иска за горницата. Предвид акцесорния ѝ характер съдът е приел за основателна претенцията за законна лихва в съответствие с т.4 от ТР 3/ 22.04.2005 г. по т.гр.д. 3/ 2004 г., ОСГК на ВКС, считано от 14.03.2019г., когато е влязло в сила решението на АССГ съд за отмяна на НП. След комплексна преценка на събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е достигнал до правилни правни изводи за наличие на трите кумулативни предпоставки обосноваващи основателност на исковите претенции по основание поведение на орган на власт, обективирано в административно-санкционен акт, какъвто е наказателното постановление по естеството си, отмяната му като незаконосъобразно с влязъл в сила съдебен акт и настъпили имуществени и неимуществени вреди за адресата, намиращи се в пряка причинноследствена връзка с отмененото наказателно постановление. Оспореното решение, според настоящия съдебен състав, е неправилно и необосновано по отношение възприетата за недоказана искова претенция по размер над уважената част на обезщетението за имуществени вреди, както и частично касателно неимуществените. В тази връзка, настоящият съдебен състав изразява частично несъгласие с изложените в оспореното решение мотиви. От една страна правилни са изводите на състава, базирани на Тълкувателно решение 1/ 15.03.2017 г. на ВАС, че размерът на обезщетението за сторените съдебноделоводни разноски при защитата на ищеца в производството по оспорване на отмененото НП следва да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - да е обоснован и справедлив", като не води до неоснователно обогатяване. В тази връзка съдебният състав не е изложил отделни мотиви за всеки един от двата договора за правна защита и съдействие, нито е изложил мотиви за продължителността на производството пред всяка от двете инстанции, както и правната сложност на поставения за разглеждане пред тях казус. Обосновал е размерът на присъденото за всяка от двете инстанции възнаграждение единствено с минималния размер на наложената санкция. Действително, това е съществен критерий при определяне на адвокатското възнаграждение, който бива използван и при определяне минималните размери на адвокатските възнаграждения в Наредба 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но при индивидуализиране окончателния размер на хонорара страните вземат предвид и останалите, изложени по-горе критерии. В конкретния случай съдебният състав намира, че степента на сложност на казуса е висока поради две причини обстоятелството, че подобен казус, касаещ дейността на орган на съдебна власт бива за пръв път подведен под диспозицията на материалната норма на чл.101а, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.14, ал.4, т.2, вр. Чл.7, ал.1 от Закона за обществените поръчки (ЗОП) /ред.ДВ, бр.79 от 13.05.2015г., отм./, както и това, че се касае за материя от изключителна сложност, правнорегламентирана не само от националното законодателство, но и на ниво Европейски съюз (Директива 2014/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 година за обществените поръчки и за отмяна на Директива 2004/18/ЕО текст от значение за ЕИП) . Доказателство за високата сложност е и продължителността на производството, което не е приключило по обичайния ред след първото по делото заседание. Производството пред районен съд е приключило в две заседания след даден ход на делото. Последвало е производство пред Административен съд София-град, като цялото обжалване е приключило с крайния постановен съдебен акт едва на 14.03.2019 г. По-голямата продължителност е предпоставка и за повече по обем свършена работа, свързана с извършвани проверки, участие в съдебни заседания, заявяване на доказателствени претенции. В конкретния случай адвокатът се е явявал всеки път след първата дата на откритото съдебно заседание и е участвал активно. Следвайки логиката на първоинстанционния съд, настоящият състав счита, че размерите на двете възнаграждения не надхвърлят значително двукратния размер на минималното нормативноустановено възнаграждение. Този критерий, обаче, не може да бъде меродавен предвид правното действие на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Според изложените мотиви приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което действие е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, защитаващ свободата на конкуренция и имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В този смисъл, според указанието на СЕС по дело С-438/22 съдът следва да преценява във всеки конкретен случай релевантните обстоятелства, характеризиращи случая, както и икономическият и правен контекст, в който той се вписва. В конкретният случай е необосновано заключението на първоинстанционния съд, че присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед минималния размер на ангажираната глоба. Подобна преценка следва да бъде обвързана и с фактическата и правна сложност на спорното производство и произхождащите от това обстоятелство продължителност на делото и действително участие на процесуалния представител, обсъдени по-горе. В конкретния случай договорените и заплатени възнаграждения за всяка от двете инстанции не надхвърлят обичайно присъжданите на процесуалните представители разноски по дела с подобен характер. Настоящият състав намира, че определеният и заплатен размер от 1500,00 лева за процесуално представителство пред първоинстанционното производство и 1000,00 лева за касационното, отговарят на реално осъществената процесуална защита и съдействие. Установява се от приложените по делото писмени доказателства, че процесуалният представител на Л. активно и компетентно е осъществил правната защита и съдействие по делото. Логично и житейски обосновано е именно поради липсата на идентични предишни казуси и широкото разгласяване на инициираното административнонаказателно производство, както и с оглед позицията на публична дискреция, заемана от административнонаказващия орган, ищецът да е бил заинтересован да наеме висококвалифициран, компетентен и съответно оценен адвокат. Поради всичко изложено, съдът намира за разумна сумата, заплатена от жалбоподателя за адвокатско възнаграждение пред всяка от двете инстанции. Във връзка с изложените по-горе критерии, които съдебният състав взема предвид, на последно място следва да бъде отбелязано и това, че институтът на намаляване на сторените разноски е изключение, а не правило, като прекомерността подлежи на общо доказване от страна на възразяващия. Същият институт следва да се използва само при наистина безспорни и обосновани хипотези и не следва да бъде препятствие за установяване и утвърждаване на принципа за свобода на конкуренцията. В тази връзка съдът намира, че договорения размер на адвокатско възнаграждение по двата процесни договора не е прекомерен и следва да бъде удовлетворен в пълния му размер съответно от 1500,00 лева и 1000,00 лева като отговарящ на изискванията на закона и на ТР 1/ 15.03.2017 г. на ВАС. С оглед на това решението в отхвърлителната по отношение на имуществените вреди част следва да бъде отменено, като исковата претенция бъде уважена изцяло, ведно с акцесорната претенция за законна лихва върху тази сума, считано от 14.03.2019г. до окончателното издължаване. По отношение определения размер на неимуществени вреди В първоинстанционното производство са събрани оскъдни но непротиворечащи на останалия доказателствен материал свидетелски показания, от които може да бъде направен извод, че наред с признатото за доказано пред първоинстанционния съд чувство на несигурност от очакването на резултата от оспорването на спорното НП, Л. е изпитал силни емоции на гняв , стрес и унижение, разочарование и недоверие в АДФИ, които са влошили качеството му на живот, тъй като са ангажирали негово допълнително, извънслужебно време предназначено за семейството му, тъй като съдебните институции и техните ръководители през този период не са разполагали с възможност да се ползват от юрисконсултски услуги и професионална подкрепа. Доказаните емоции са резултирали и върху отношенията му със съпругата и най-близкото обкръжение. Безпротиворечивите показания за претърпените болки и страдания доказват категорично вредите не само по вид, но са в подкрепа и на по-висок от претендирания размер обезщетение, тъй като сочат на претърпени от ищеца негативни емоции в по голяма степен от признатите пред АССГ. Засягането на служебната и личната сфери на живот е продължило както сочи това първоинстанционния съд, година и десет месеца. Негативната емоция се е засилила от обстоятелството, че през част от този период ищецът е продължил да изпълнява функциите на председател, като подобна случка е логично да афектира в негативен план по-нататъшните му служебни действия. Тези обстоятелства, както бе посочено и по-горе не са били взети предвид от съдебния състав, макар да се сочат в исковата молба и да се доказват по надлежния за това ред, а те обуславят основателност на претенцията в по голям размер от присъдения. След комплексно отчитане на всички изложени по горе обстоятелства по вид, интензитет и продължителност на въздействие върху личността на ищеца като цяло, включително върху психическото му състояние, здравния статус, неговата самооценка т.е. засягането на честта, както и липсата на категорични доказателства за засягане достойнството на ищеца, касаещо промяна в обществената оценка за тази личност, настоящият състав намира, че определеният от съда размер е значително занижен, като удовлетворителна от гледна точка на пълна компенсация на причинените неимуществени вреди при съобразяване критериите по чл.52 ЗЗД, установени в съдебната практика би била сума в размер на 1000,00 лева, като за разликата над нея искът правилно е бил отхвърлен. Предвид частичното уважаване на касационната жалба, посредством пълното уважаване на иска за имуществени вреди и частичното уважаване, на отхвърлената претенция за неимуществени вреди, настоящият състав следва да се произнесе и по разноските за процесуално представителство пред двете инстанции, както и за заплатената държавна такса за касационно обжалване. При този изход от спора на процесуалния представител на касатора на основание чл. 38, ал. 2, във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата се полага адвокатско възнаграждение за процесуално представителство за двете инстанции в размера на уважената част от иска при отчитане на присъдените разноски за уважения размер пред първата инстанция, при което предвид присъдения размер на разноски за адвокатско възнаграждение от 420.00 лв. пред първата инстанция, то за нея следва да бъдат присъдени разноски в допълнителен размер от 230.00 лв. За касационната инстанция следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 650.00 лв. и 5.00 лв. държавна такса за касационното обжалване. Предвид този изход от спора и изрично стореното в тази насока искане от процесуалния представител на ответника по касация съобразно чл. 24 от Наредбата за заплащането на праната помощ, издадена на основание чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, на последния се дължат разноски, съобразно отхвърлената част на исковете, в размер на 40.00 лв. за всяка от двете инстанции. Воден от горните съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,