Решение № 188 от 8.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 3721/2012 г.

Решение № 188 от 8.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 3721/2012 г., III о., докладчик съдията Йорданка Костова Производството е по чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 100, ал. 4 и чл. 102, ал. 3 и 4 от Закона за културното наследство /ЗКН/, във вр. с чл. 22, ал. 1, т. 1, вр. с ал. 2 и чл. 23, ал. 1, т. 3, чл. 23, ал. 2 и 3 от Наредба № Н-3 от 03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и водене на Регистъра на движими културни ценности. Образувано е по касационна жалба на министъра на културата срещу решение № 323 от 18.01.2012 г., постановено по адм. д. № 9201/2011 г. на Административен съд София-град, второ отделение с доводи за недопустимост. Алтернативно се поддържат доводи за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и неоснованост. Претендират се разноски за съдебното производство. Ответната страна - Павел Иванов Цветанков изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Не претендира присъждане на разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Счита, че решението е постановено в нарушение на материалноправната норма на чл. 16, ал. 1 от Закона за паметниците на културата и музеите /отм./ и действащата разпоредба на чл. 2а, вр. чл. 146, ал. 1 от Закона за културното наследство/ЗКН/ като не отчита статута на културната ценност като публична държавна собственост. Върховният административен съд, трето отделение като съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон намира за установено от фактическа и правна страна следното: Производството пред Административен съд София - град е образувано по жалба на Павел Иванов Цветанков от гр. София срещу писмо изх. № 94-00-0176 от 18.02.2011 г. на заместник-министър на културата, с което исканията на Павел Иванов Цветанков, обективирани в молба вх. № 94-00-0176 от 07.02.2011 г., са преценени за "незаконосъобразни и недопустими". С цитираната молба, наименована "молба за регистрация на частна колекция", Павел Иванов Цветанков е поискал от министъра на културата: 1/ "Да бъде присвоен статут на частна колекция на Панагюрското златно съкровище, с притежание законните наследници на братя Павел, Петко и Михайл Дейкови; 2/ Да бъдат възстановени материалните и нематериални щети, нанесени на откривателите на Панагюрското златно съкровище и техните наследници през изминалите години и 3/ Неизменно Панагюрското златно съкровище да бъде съпътствано от имената и лицата на откривателите му, както и от точните факти около откриването и предаването на съкровището на всички изложби и издания, в които съкровището участва - представено по подобаващ и достоен начин". В молбата си от 07.02.2011 г. и в депозираните допълнително две "Жалби - Допълнения към жалба по адм. д. № 4349/2011 г.", молителят Павел Иванов Цветанков, претендира да е собственик, наред с Георги Недков Топалов /като собственик на земята, където е намерено съкровището/ и иска регистриране на това обстоятелство в Регистъра на движимите културни ценности, воден при Министерството на културата. С това си твърдение Цветанков оспорва правото на собственост на държавата върху Панагюрското златно съкровище като движима културна ценност - "национално богатство". С обжалваното съдебно решение съдът се е произнесъл относно искането за регистрация на Панагюрското златно съкровище като частна колекция, като приел, че оспореното писмо е издадено от некомпетентен орган и не е в предвидената от закона форма и прогласил нищожност на същото. Приел, че исканата регистрация на колекцията и свързаните с това дейности, съгласно чл. 102, ал. 3, пр. 1 във връзка с ал. 2 и чл. 103 от ЗКН, се извършва от министъра или оправомощено от него лице. Правният си извод за нищожност аргументирал с липса на доказателства за делегиране на правомощия или извършване на правомощия по заместване. Относно претенцията "да бъде присвоен статут на частна колекция на Панагюрското златно съкровище", "да бъдат възстановени материалните и нематериални щети, нанесени на откривателите на Панагюрското златно съкровище и техните наследници през изминалите години" и искането "неизменно Панагюрското златно съкровище да бъде съпътствано от имената и лицата на откривателите му, както и от точните факти около откриването и предаването на съкровището на всички изложби и издания, в които съкровището участва - представено по подобаващ и достоен начин" липсва произнасяне. Решението е валидно, допустимо и правилно. Постановено е в съответствие с относимите материалноправни и процесуални правила и следва да се остави в сила. Правните изводи за нищожност на обжалваното писмо се обосновават от приетите за установени факти, а именно: Панагюрското златно съкровище е открито на 08.12.1949 г., при действието на Закона за старините /ДВ, бр. 37 от 16.02.1911 г./, в близост до гр. Панагюрище при копаене на пръст за нуждите на Тухларна фабрика "Мерул" от работници на тухларната - братята Павел, Петко и Михайл Георгиеви Дейкови. Ответникът по касационната жалба Павел Иванов Цветанков е наследник на Павел Георгиев Дейков. Съкровището е открито на държавно място. На 29.12.1949 г. е регистрирано във фонда на Регионалния археологически музей - Пловдив, като движима културна ценност - "национално богатство". Заведено е в инвентарна книга № 1 на музея с инвентарни номера от № 3196 до № 3204. На основание чл. 31 от ЗПКМ (отм.), през 1974 г. е предадено в Националния исторически музей /НИМ/, където се намира и понастоящем. В НИМ е прието с акт за временно ползване № II 857/10.08.1982 г. и вписано в Книга за временни постъпления под № 4362/1-9. Нормата на чл. 146, ал. 1 от ЗКН определя "археологически обекти" като "движими и недвижими материални следи от човешка дейност от минали епохи, намиращи се в земните пластове, на тяхната повърхност, на сушата и под вода, за които източници на информация са теренните проучвания", а ал. 2 от същия текст ги обявява за публична държавна собственост. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 2а от същия закон. Съгласно чл. 100, ал. 4 от ЗКН министърът на културата, въз основа на експертно заключение по ал. 2, т. 1, издава заповед за предоставяне на статут на национално богатство и разпорежда вписване на културната ценност като национално богатство в регистъра на движимите културни ценности. Панагюрското златно съкровище е вписано в основния фонд на Регионалния археологически музей гр. Пловдив като движима културна ценност - "национално богатство", публична собственост на държавата. В предвид на това и по аргумент на противното исканата промяна на Цветанков на индивидуализиращи данни за собственика или държателя на културната ценност, в регистъра на движимите културни ценности, подлежи на вписване след разпореждане на министъра на културата. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 23, ал. 1, т. 3 и т. 4 от Наредба № Н-3 от 3.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и водене на Регистъра на движими културни ценности. В случая произнасянето по това искане е на заместник-министър, за което липсват доказателства за делегиране на правомощия или основания за извършване на правомощия на министъра в условията на заместване. Законосъобразно Административен съд София-град е приел, че обжалваното писмо е нищожен административен акт, защото е постановен от некомпетентен по материя орган. При новото произнасяне административният орган следва да отчете, че промяна в регистрационно производство на обстоятелства, подлежащи на задължителна регистрация, предполага наличие на основания за това. Законът за културното наследство в разпоредбата си, чл. 102, ал. 4 и чл. 23, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 4 от Наредба № Н-3 от 3.12.2009 г. предвижда отразяване на обстоятелството за промяна на собствеността върху регистрирана културна ценност, в 7-дневен срок от настъпването й. Задължение на новия приобретател или на упълномощено от него лице е да уведоми Министерството на културата или съответния музей за отразяване на това обстоятелство, като установи придобиването на собствеността по надлежния ред, с писмени доказателства, аргумент от разпоредбата на § 119, ал. 2 от ПЗР на ЗКН, която предпоставя вписване на исканата регистрация/промяна след установяване на правото на собственост на молителя, с влязло в сила съдебно решение. При недвусмислено заявено в молбата искане за вписване в регистъра на движимите културни ценности на промяна на собствеността на процесната културна ценност, неоснователен е доводът на процесуалния представител на касатора, че писмото има уведомителен характер и няма белезите на индивидуален административен акт, с които се засягат права на молителя Цветанков. Последният заявява в молбата си претенция да е собственик на процесното съкровище. На това заявено основание и на основание чл. 102, ал. 4 във вр. с чл. 23, ал. 1, т. 3 и чл. 23, ал. 1, т. 4 от Наредба № Н-3 от 03.12.2009 г., претендира вписване на индивидуализиращи данни за собственика на културната ценност в регистъра на културните ценности при Министерството на културата. Ето защо искането е било допустимо за разглеждане и в този смисъл постановеното съдебно решение не е недопустимо, както се поддържа в касационната жалба. Отделен е въпросът, доколко това искане е подкрепено с доказателства, установяващи твърдението за собственост върху вече идентифицирана, вписана 1949 г. в основния фонд на Регионалния археологически музей гр. Пловдив движима културна ценност - "национално богатство", е въпрос на преценка за основателността на искането. За пълнота и прецизност настоящият състав намира за уместно да отбележи следното: В исторически план въпросът относно статута на културните ценности е бил уреден още със Закона за старините /ДВ, бр. 37/16.02.1911 г., приложим към 1949 г., когато Панагюрското златно съкровище е било открито/, който в чл. 14 определя статут на държавна собственост на всички "движими старини", които биха се открили на места собствени на държавата, окръзите, общините, градовете и селата. Относно откритите в частни имоти движими старини чл. 16 от закона определя принадлежност на намервача, ако той е собственик на местото, дето те са намерени. В противен случай те принадлежат по половина на собственика на местото и намервача, но във всички случай държавата си запазва правото да откупи онези от предвидените в чл. 16 старини, които са нужни за сбирките и, като заплати тяхната стойност на правоимащия - чл. 17 от Закона за старините (отм.). За намерените в местата собствени на държавата, окръзите и общините, градовете и селата чл. 17 от закона дава право на възнаграждение на намервача. В изпълнение на тази норма, видно от приложения към делото Протокол № 30 от 22.12.1949 на управата на Градския народен съвет - Пловдив е отпуснато възнаграждение по 300,000 лв. на откривателите, както и на лицата, оказали ценно съдействие при откриване и прибиране на десетте златни антични съдове /л. 107 - 109 от адм. д. № 4349/2001 г. на ВАС, приложено към адм. д. № 9201/2011 г. на АССГ/. За недоволните от определената парична равностойност и възнаграждение законът в разпоредбата на чл. 19 предвижда възможност да отнесат този въпрос до съответния окръжен съд. Законът за паметниците на културата и музеите, в сила от 15.04.1969 г., /отменен със Закона за културното наследство - ДВ, бр. 19/13.03.2009 г., в сила от 10.04.2009 г./ също не предвижда културното наследство да е само държавна собственост. Изключение от този текст е правилото на чл. 16, ал. 1. Това разрешение се дава и в сега действащия Закон за културното наследство в разпоредбата на чл. 2, ал. 3. По силата на закона, чл. 2а културните ценности, археологически обекти по смисъла на чл. 146, ал. 1 /а процесното златно съкровище е именно такъв обект/, произхождащи от територията и акваторията на Република България, са обявени за публична държавна собственост. Тази законодателна уредба, както и чл. 2 от Закона за държавната собственост, чл. 2 от Закона за общинската собственост, чл. 6 и чл. 77 и сл. от Закона за собствеността административният орган следва да анализира в преценката си относно основателността на исканото вписване по молба, вх. № 94-00-0176/07.02.2011 г. на Павел Иванов Цветанков. Решението по изложените съображения ще следва да се остави в сила. При липса на произнасяне относно исковата претенция за установяване право на собственост върху Панагюрското златно съкровище, както и претенциите по т. 2 и т. 3 от молбата делото следва да се върне на Административен съд София-град за постановяване на допълнително решение, след преценка на редовността на жалбата и допустимостта на претенциите. Водим от изложеното, Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав на трето отделение, на основание чл. 221, ал. 2, пр. първо от АПК,