Определение № 920 от 12.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 419/2023 г.

търговско отделение Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството “КАГИП” ЕООД, ЕИК:[ЕИК] против решение № 322 от 14.11.2022 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 399 по описа на съда за 2022 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно такова № 260018 от 07.07.2020 г., постановено по т.д. № 1421/2019 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което по предявен от Р. Б. Р., ЕГН: [ЕГН] иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от Търговския закон /ТЗ/, са отменени решенията, отразени в протокол от общо събрание на съдружниците /ОСС/ на дружеството - касатор, проведено на 20.06.2019 г. от 10.00 до 10.30 часа за изключване на съдружник, освобождаване на управител и поемане на дяловете от оставащ едноличен собственик, взети в нарушение на изискванията на закона по чл. 139, ал. 1 от ТЗ, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за осъществени в случая всички основания за касиране на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК - неправилност на обжалваното решение, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, при наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, и в частност с ТРОСГТКВКС № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2012 г., както и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Оспорват се изводите на съда досежно спазването на срока за предявяване на иска с твърдения относно задължението на ищеца да установи това обстоятелство и недоказването от негова страна на твърдяната по делото дата на узнаване за процесните решения на ОСС в дружеството – касатор. Претендира се постановяването на обжалваното въззивно решение при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото в хода на производството не е констатиран факта на процесуално нарушение, а именно неуказване на ищеца, респ. – въззиваема страна с доклада по делото, че носи доказателствена тежест относно установяване твърдения от него положителен факт – узнаване за процесното решение на дата 23.08.2019 г., в какъвто смисъл се акцентира на разрешенията, дадени в т. 2 и т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2012 г., и в решение № 92 на ВКС, ГК, Четвърто т.о. по гр.д. № 1147/2012 г. Иска се доп ускане на касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му, претендират се разноски в производството по чл. 288 от ГПК. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се възпроизвеждат оплакванията в касационната жалба с твърдения, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, доколкото съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Преповтаря се общо заявеното в касационната жалба оплакване за очевидна неправилност на въззивното решение, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика и процесуални правила. Твърди се, че съдебната практика се формира от всички влезли в сила съдебни решения, поради което всяко противоречие между две съдебни решения съставлява противоречива практика. Заявява се наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие на въззивното решение с т. 2 и т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2012 г., и с решение № 92 на ВКС, ГК, Четвърто т.о. по гр.д. № 1147/2012 г. Възпроизвеждат се изложените в касационната жалба основания за касиране на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, поради твърдяно от касатора нарушаване в случая на разпоредбите на чл. 146 и чл. 154, ал. 1 от ГПК. Поддържа се твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение, по отношение на която, като се излага част от възприетото в практиката на ВКС относно съдържанието на това основание за допускане на касационно обжалване се твърди, че обжалваното решение страда от видимо тежко нарушение на закона, явна необоснованост, грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Излага се, че обжалваното решение страда от пороци, несъвместими с правния мир и може /явно очевидната му неправилност – бел. на докладчика в касационната инстанция/ да бъде констатирана „на пръв поглед“, без задълбочено изследване на делото и представените доказателства, а съдът е допуснал /явно – нарушение на/ основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формирането на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина при зачитане равенство на страните при решаване на правния спор. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба не се формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., съдържанието на която е възпроизведено по-долу в настоящите мотиви - не само зададен във въпросителна форма в стриктно граматически смисъл, но и като правно твърдение, обективиращо принципен въпрос по приложението на правна норма, правен институт и/или правен принцип от действащия обективен правен ред, като общи правила за поведение на правните субекти, годно да бъде квалифицирано като правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК. Единствената формулировка във въпросителна форма в изложението на основания за допускане на касационно обжалване в случая, е възпроизвеждането на съдържанието на въпроса по т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2012 г. с част от обосноваващите дадения му в тълкувателното решение отговор, мотиви на ОСГТКВКС, което не съставлява формулиране на правен въпрос по смисъла на посочената норма от процесуалния закон, разтълкуван по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение, с което процесните решения на ОСС в дружеството – касатор са отменени, въззивният съд е изложил в мотивите си към обжалваното решение, че с постановяване на отменително решение № 85/14.07.2022 г. по т.д. № 968/2021 г. по описа на ВКС, Първо отделение /със същото е касирано предходно постановено по делото въззивно решение, с което първоинстанционното решение по делото е обезсилено и производството е прекратено, поради приемане от съда, че искът по чл. 74, ал. 1 от ТЗ, е предявен след изтичането на срока по ал. 2, предл. 2 от с.з. – бел. на докладчика в касационната инстанция/, е решен окончателно въпросът за допустимостта на предявения иск. По твърдения на ответника процесното ОС е свикано с покана, с дневен ред от две точки: 1. Вземане на решение за погасяване на дружествените кредити и 2. Преразпределение на дружествените дялове. Поканата съдържа още констатации, че съдружникът – ищец и ответник по касация, е допуснал виновно неизпълнение на задълженията си, и при неявяването на насроченото ОС същата следва да счита за предупреждение за изключване по смисъла на чл.126, ал.1 ТЗ. Страните спорят относно редовното връчване на поканата. Въззивният съд излага, че процесното ОС е било проведено на 20.06.2019 г. с обявен дневен ред по т. 1 - Вземане на решение за погасяване на дружествените спорове и по т. 2 - Преразпределение на дружествени дялове между съдружници. Събранието е констатирало, че съдружникът Р. отсъства, поради което не може да вземе решения по обявения дневен ред. Вместо това ОС е приело решения за изключване на отсъстващия съдружник, освобождаването му като управител поемане на дружествените му дялове от оставащия съдружник, трансформиране на дружеството в ЕООД и приемане на нов учредителен акт. Според съда съпоставката между отправената покана до съдружника и съдържанието на приетите решения сочи, че дружеството е допуснало нарушение на чл. 139, ал. 1, изр. 2 ТЗ, тъй като ОС е проведено с дневен ред, различен от обявения. Адресираната до съдружника покана има за предмет свикването на ОС за решаване на оперативни въпроси /погасяване на дружествени кредити/ и на въпроси, свързани с обема и съотношението на членствените права без конкретна индивидуализация на способите за това. Вместо това ОС е приело решения за прекратяване на членственото правоотношение със съдружника Р. поради изключване, прекратяване на функциите му като управител и следващите от това промени в разпределението на дяловете, фирменото наименование и учредителния акт. Въззивният състав приема, че вписването на допълнително условие, че при неявяване на съдружника Р., поканата следва да се счита за предупреждение за изключване, не променя горния правен извод. Предупреждението за изключване е самостоятелно волеизявление на дружеството, изискуемо съобразно чл. 126, ал. 3 ТЗ, което може да бъде отправено преди или едновременно с поканата за ОС. Наличието на отправено предупреждение не замества необходимостта от едновременното или последващо свикване на ОС с ясна и нарочно предвидена компетентност по чл. 137, ал. 1, т. 2 ТЗ. Отправената покана съдържа белезите на условно предупреждение по чл. 126, ал. 3 ТЗ, но от същата не може да се извлече ясен и несъмнен извод, че прекратяването на членственото правоотношение на Р. ще бъде предмет на насроченото за 20.06.2019 г. ОС. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В процесния случай в приложеното към касационната му жалба изложение на основания за допускане на касационно обжалване, както това е видно от възпроизведеното му по-горе в настоящите мотиви, негово главно съдържание, касаторът въобще не формулира правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разтълкуван по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Поради изложеното и при съобразяване на разрешенията, дадени на същото място в задължителния за съдилищата тълкувателен акт на касационната инстанция, обжалване на въззивното решение на претендираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, не може да бъде допуснато. В случая не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, касаторът само е възпроизвел част от цитираните и непосредствено по-горе, и възприети в практиката на касационната съдебна инстанция, белези на тази очевидната неправилност, законоуредена като основание за допускане на касационно обжалване в чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, каквито белези обаче при прочит на обжалваното съдебно решение и в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав не намира да са видни от неговото действително съдържание – диспозитив и мотиви. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ