Определение № 924 от 03.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 728/2017 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. С. Ч., чрез адв. Д. З. от АК К., срещу въззивно решение № 277/16.11.2016 г., постановено от Кюстендилския окръжен съд по в.гр.д. № 298/2016 г. Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Иска обжалваното решение да бъде отменено, като моли за присъждане на съдебноделоводните разноски по делото. Насрещната страна [фирма], чрез пълномощника юрисконсулт Л. М., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговаря, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като е отменил решението на първостепенния съд, отхвърлил иска на А. С. Ч. против [фирма] за заплащане на обезщетение, на основание чл. 30, ал. 1 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия от [фирма], за оставяне жилището й без електрическа енергия в продължение на повече от 24 часа, на обща стойност от 13 310 лева, дължима както следва: за периода от 13.09.2012 г. до 14.09.2012 г. обезщетение в размер на 30 лева и за периода от 15.09.2012 г. до 12.08.2013 г. (вкл.) обезщетение в размер на 13 280 лева за 333 денонощия без електрическа енергия, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното заплащане на сумата. За да постанови този резултат, Кюстендилският окръжен съд установил, че А. Ч. е потребител на електроенергия, доставяна в частен имот, находящ се в [населено място]. Между страните съществува договорно правоотношение, по силата на което търговското дружество се задължава да доставя електричество въз основа на предварително установени Общи условия, които влизат в сила и се прилагали по отношение на клиентите на крайния снабдител без изрично тяхно писмено приемане. С влязло в сила на 01.04.2014г. решение на Кюстендилския районен съд е признато за установено по отношение на [фирма], че Ч. не дължала сумата от 398.79 лева, начислена като корекция за потребена електроенергия за периода от 15.04.2012 г. до 13.07.2012 г. по фактури № [ЕГН]:19.04.2013 г. за 260,89 лв., № [ЕГН]/19.07.2012 г. за 73,96 лв. и № [ЕГН]/19.07.2012 г. за 63,94 лв. Въззивният съд намерил, че искът е за обезщетение за имуществени вреди, резултат от прекъсване на ел. енергията, като го квалифицирал по чл. 79 ЗЗД. Първостепенният съд дал квалификация по чл. 92 ЗЗД в мотивите, като е разглеждал отговорността на ответника и основанието за обезщетението според чл. 30, ал. 1 от Общите условия към договора. В диспозитивите няма посочване на правна квалификация. Въззивният съд, от една страна, приел за установено от свидетелски показания, че електрозахранването в имота е било преустановено, от друга, като посочил, че този въпрос е спорен по делото, не дал категорично заключение какво приема, а е направил единствено извод, че дори и да е било преустановено електроснабдяването, то липсват доказателства, че е по причини, свързани с дейността на обществения снабдител. Последното е поради това, че съгласно чл. 123а ЗЕ в редакцията й ДВ бр. 74/2006 г., крайният снабдител не преустановява фактически преноса на електроенергия, а прави съответното искане за това до преносно или разпределително предприятие, а в случая липсва подобно искане (вещото лице не открило необходимите документи при проверка в дружеството – ответник). Съдът, също така, развил съображения за статута на обществения доставчик, притежаващ монополно положение на съответния продуктов пазар и за забраната едностранно да преустановява доставката на електрическа енергия до потребителя, с изключение на изчерпателно уредените в чл. 123, ал. 1 ЗЕ случаи, което следва да става само след уведомление на потребителя, като му предостави разумен срок за изпълнение на своето парично задължение. Посочил, че по делото било установено, че Ч. повече от 10 дни не е изпълнила задължението си да заплати дължими суми за доставена и използвана електроенергия (не е уточнено за коя сума, по коя фактура става реч и дали приема все пак, че има прекъсване и че то е именно поради неплащане от страна на потребителя). Съдът посочил още, че ищецът не е установила нито вида, нито размера на претърпените имуществени вреди. В заключение, искът е отхвърлен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поставил е въпросите - има ли право крайният снабдител – Ч. [фирма], да прекъсва снабдяването с електроенергия, позовавайки се на права по отменения чл. 123а от Закона за енергетиката (ЗЕ), при условие че отмяната на разпоредбата на чл. 123а ЗЕ е в сила от 17.07.2012 г., а прекъсването на ел.енергията в имота на ищцата е осъществено на 13.09.2012 г.; следва ли крайният снабдител Ч. [фирма] да носи отговорност за причинени вреди на потребителите на електрическа енергия вследствие преустановено подаване на електроенергия от обществения доставчик на електрическа енергия; неизпълнение на Договора ли е прекъсване на снабдяването с електроенергия в нарушение на предпоставките, предвидени в чл. 123 ЗЕ и в Общите условия на Ч. [фирма], и може ли да се претендира обезщетение по чл. 30, ал. 1 от Общите условия на [фирма] за неправомерно прекъсване на електроенергия, ако по съдебен ред (с влязло в сила решение по друго дело) е призната недължимостта на сумата по процесните фактури, т.е. отречено е основанието, на което е преустановено електрозахранването; ако прекъсването на електрозахранването е неправомерно, от една страна, поради неспазване на реда по чл. 123, ал. 1 ЗЕ, във вр. ал. 3 ЗЕ и от друга – поради установяване със сила на пресъдено нещо на недължимостта на сумата по издадени от ответното дружество фактури, тоест отричане на основанието, на което е преустановено електрозахранването, следва ли потребителят да доказва (по убедителен за съда начин) размера на претърпените вреди, при условие че исковата претенция е предявена в размерите, посочени в чл. 30, ал. 1 от Общите условия на [фирма]? Въпросът, уточнен от съда, подлежи ли на доказване размерът на претърпените вреди от едностранното прекъсване на електроснабдяването, когато се търси обезщетение съобразно чл. 30, ал. 1 от Общите условия на [фирма], е от значение за постановения резултат, защото от една страна съдът приел,че се търси само обезщетение на имуществени вреди, от друга, че те не били посочени, също и, че не били доказани – по вид и размер. В мотивите на цитираните от касатора решения, без изрично да е даван отговор на поставения правен въпрос, съдът е присъдил обезщетения за вреди от неправомерно прекъсване на електроснабдяването, изчислявайки го на базата на клаузите по Общите условия (без да сочи и индивидуализира вида на вредата – имуществена или неимуществена, съответно какви конкретно имуществени вреди, нито е събирал и обсъждал доказателства относно вида и размера на същите). Налице е противоречие в разрешаването на правния спор по см. чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. По отношение на останалите правни въпроси, поставени в изложението, съдът няма възможност да прецени дали разрешението им във въззивното решение се различава от това, дадено в посочените актове по чл. 290 ГПК. Поради противоречие в мотивите на въззивното решение не е ясно какво е приела въззивната инстанция - прекратена ли е доставката не ел. енергия, съответно кой я е прекратил, има ли нарушение на чл. 123 ЗЕ. В заключение, касационно обжалване следва да се допусне по един от поставените въпроси. Дължимата държавна такса за разглеждане на касационната жалба е в размер на 266, 20 лв. Касаторът Ч. е направила искане за освобождаване от заплащане на държавна такса по делото, като е представила документи, установяващи някои от обстоятелствата по чл. 80, ал. 2 ГПК, но не и декларация за имуществено състояние, което е изискване по чл. 80, ал. 2, т. 2 ГПК. На страната следва да се укаже да представи декларацията, като й се даде срок за това, до изтичането на който и, съответно, произнасяне по искането за освобождаване от заплащане на такси и разноски, не тече срокът за внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба. Мотивиран от горното, съдът