Определение № 50307 от 01.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2400/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Зоофарм инженеринг“ ЕООД със седалище в [населено място] срещу решение № 190 от 23.07.2021 г., постановено по в. т. д. № 156/2021 г. на Апелативен съд - Велико Търново. С посоченото решение е потвърдено решение № 260007 от 17.02.2021 г. по т. д. № 119/2019 г. на Окръжен съд - Габрово, с което са отхвърлени предявените от „Зоофарм инженеринг“ ЕООД против „Димас“ АД иск за заплащане на сумата 64 559.06 лв. с ДДС - неиздължен остатък по фактура № 48/07.11.2019 г., поради съдебно прихващане със сумата 82 995.82 лв., формирана като сбор от насрещни вземания на „Димас“ АД към „Зоофарм инженеринг“ ЕООД, от които 12 155.82 лв. - дължими по договор за търговска продажба по издадени в периода 17.06.2019 г. - 15.11.2019 г. 5 бр. фактури, и 77 840 лв. - предоставени авансово суми по РКО от 2019 г., и иск за заплащане на сумата 5 253.65 лв. с ДДС, претендирана като дължима по фактура № 2/14.11.2019 г. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно и за разрешаване на спора по същество с уважаване на предявените искове и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Касаторът поддържа оплаквания, че вследствие неправилна преценка на фактите и доказателствата и допуснато нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест въззивният съд е достигнал до необоснован извод, че сумите по всички представени от ответника разходни касови ордери, носещи подпис на И. Д., са авансово платени по договор за изработка между страните; че съдът неправилно е приел за несвоевременно оспорването по реда на чл.301 ТЗ на фактурите, на които ответникът е основал част от противопоставените за съдебно прихващане вземания, и не е съобразил липсата на приложени към тях документи, доказващи получаване на стоките, предмет на твърдяната търговска продажба; че съдът се произнесъл по няколко възражения за прихващане, които не са достатъчно конкретизирани от ответника чрез посочване точно с кое вземане се погасяват по-малките по размер вземания на ищеца и кое вземане с кои насрещни вземания се погасява; че неправилно съдът е приел за недоказано вземането по фактура № 2/14.11.2019 г., тъй като с оглед редовните счетоводни книги на „Зоофарм инженеринг“ ЕООД е налице доказателство по смисъла на чл.182 ГПК. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поддържано по отношение на следните определени като значими за изхода на делото въпроси: „ 1. При предявени с исковата молба повече от един обективно съединени осъдителни иска за заплащане на парични задължения съдебно предявеното от ответника възражение за прихващане с повече от едно насрещни парични вземания към ищеца може ли да доведе до целения компенсационен погасителен ефект от прихващането, след като ответникът с възражението си не е посочил изрично кое вземане на ищеца с кои точно негови насрещни вземания се погасява и до какъв размер; 2. Длъжна ли е страната по делото да доказва отрицателни факти, когато те не са в нейна полза; 3. Може ли да се приеме, че лицето, подписало частен документ, в който впоследствие трето лице е дописало текст, е автор на изявленията, които се съдържат в допълнително дописания текст в този частен документ“. Според касатора, въззивният съд се е произнесъл по въпрос № 1 и въпрос № 2 в противоречие със задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - т.6, и в Тълкувателно решение № 1/2014 по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с практиката на ВКС в решение № 1229/15.05.1970 г. по гр. д. № 577/1970 г. на ВС, І г. о., решение № 149/30.10.2009 г. по т. д. № 79/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 113/09.07.2013 г. по гр. д. № 1274/2013 г. на ВКС, ІІ г. о. - по въпрос № 1, и с практиката на ВКС в решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 748/17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на ВКС, ІV г. о. - по въпрос № 3. За въпроса по т.1 е заявено бланкетно и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, с препращане към „пороците на въззивния съдебен акт по чл.281, т.3 ГПК“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Димас“ АД със седалище в [населено място], който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба и претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК и е допустима в частта, с която е обжалвано решението на Апелативен съд - Велико Търново за потвърждаване на решението на Окръжен съд - Габрово в частта за отхвърляне на предявения от „Зоофарм инженеринг“ ЕООД против „Димас“ ООД иск за сумата 64 559.06 лв. /с ДДС/. В частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от „Зоофарм инженеринг“ ЕООД против „Димас“ АД иск за сумата 5 253.65 лв., решението на въззивния съд не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на иска е под предвидения в чл.280, ал.3, т.1 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела /20 000 лв./. Частичната необжалваемост на въззивното решение обуславя частична недопустимост на касационната жалба, която следва да бъде оставена без разглеждане в частта, с която е обжалвано решението в посочената неподлежаща на касационно обжалване част. За да потвърди решението на Окръжен съд - Габрово в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Зоофарм инженеринг“ ЕООД против „Димас“ АД иск за заплащане на сумата 64 559.06 лв., претендирана като неплатен остатък по фактура № 48/01.11.2019 г., издадена във връзка със сключен между страните договор от 01.04.2019 г. за предоставяне на услуга по преработка на взривена скална маса с цел производство на фракция, Апелативен съд - Велико Търново е приел, че претендираното от ищеца вземане е възникнало и е съществувало в посочения размер, но е погасено по силата на противопоставеното от ответника възражение за прихващане с насрещни вземания с общ размер 89 995.82 лв., от които 12 155.82 лв. - неплатена цена по 5 бр. фактури за продажба на строителни материали, и 77 840 лв. - авансово платени суми по 16 бр. РКО във връзка с организиране и осъществяване на дейността по производство на фракции. Преди да се произнесе по съществото на спора, въззивният съд е разгледал оплакването във въззивната жалба на ищеца за произнасяне от страна на първоинстанционния съд по „нередовно възражение за прихващане“. След преценка на съдържанието на отговора на исковата молба, с който е релевирано възражението за прихващане, въззивният съд е направил извод, че възражението е въведено надлежно в предмета на спора със съдържание, което отговаря напълно на изискванията на чл.127, ал.1 ГПК за редовност на искова молба. Изложил е съображения, че в отговора на исковата молба ответникът е посочил всички обстоятелства, релевантни за правоотношенията между страните и за възникването на заявените за прихващане вземания, посочил е размера на всяко отделно вземане и е конкретизирал документите, които го материализират. По същество въззивният съд е установил, че приетите по делото и оспорени от ищеца 16 бр. РКО са издадени от ответника с вписано основание за предаване на парични суми „аванс за производство на фракции“. Всички 16 бр. РКО са надлежно осчетоводени в счетоводството на „Димас“ АД по сметка 403 „Доставчик по аванси“ и сметка 501 „Каса“, но в счетоводството на „Зоофарм инженеринг“ АД не е открита партида „Димас“ АД към сметка 412 „Клиенти аванси“. В хода на първоинстанционното производство е прието заключение на съдебнографологична експертиза, според което ордерите са подписани за получател от И. Д. и в тях е вписано, че същият действа като пълномощник на „Зоофарм инженеринг“ ЕООД. При изготвяне на заключението е констатирано, че в ордерите се наблюдават четири различни почерка и използване на различни химикални пасти, а в 6 бр. ордери след името на Д. е изписано с различен почерк „пълн.“, но според експертното мнение няма признаци за дописване на текстовете, тъй като не са нарушени разстоянията между редовете и липсва противоречие в смислово отношение. От фактическа страна по делото не е имало спор, че към момента на подписване на ордерите И. Д. се е намирал в трудово правоотношение със „Зоофарм инженеринг“ ЕООД и е заемал длъжността „изпълнителен директор“, като същевременно е бил упълномощен от управителя на дружеството да сключва и прекратява от името на дружеството всякакви договори, да подписва документи, да извършва и получава плащания от името и за сметка на дружеството. След преценка на ордерите въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че дружеството - ищец е получило сумите по тях на вписаното в съдържанието им основание - аванс във връзка с организиране и осъществяване на дейност по производство на фракции. За неоснователни въззивният съд е счел доводите на ищеца, че получаването на сумите е извършено от лице без представителна власт спрямо дружеството. Като е съобразил категоричните доказателства по делото за надлежно учредена от управителя на „Зоофарм инженеринг“ ЕООД представителна власт в полза на И. Д. и заключението на експертизата за подписване на ордерите от Д., въззивният съд се е произнесъл, че полагайки подписа си в качеството на пълномощник на „Зоофарм инженеринг“ ЕООД, Д. е удостоверил получаването на сумите от името на представляваното дружество. Предвид броя на ордерите съдът е заключил, че не се касае за инцидентни действия от името на представляваното дружество, а за действия в рамките на трайно правоотношение между „Зоофарм инженеринг“ ЕООД и „Димас“ АД по авансово предоставяне на парични средства с цел производство на фракции - дейността, по повод на която страните са сключили на 01.04.2019 г. договор за предоставяне на услуга. Въз основа на експертното заключение въззивният съд е направил извод, че използването на различен почерк и на различна химикална паста при изписване на текста на някои от ордерите не лишава същите от доказателствена стойност и не води до извод, че съдържанието им е подправено, а добавката „пълн.“ след името на Д. е ирелевантна за спора с оглед установения по делото факт, че Д. е бил упълномощен да сключва договори и да подписва документи от името и за сметка на „Зоофарм инженеринг“ ЕООД. В съответствие с изложеното въззивният съд е приел, че ответникът „Димас“ АД има вземания към ищеца „Зоофарм инженеринг“ АД за авансово платените суми по обсъжданите 16 бр. РКО - общо 77 840 лв., която сума надвишава претендираното от ищеца вземане с доказан размер 64 559.06 лв. и е достатъчна за погасяване на насрещните вземания на двете страни до размер на по-малкото от тях. Въззивният съд е счел за доказано и вземането на ответника за сумата 12 155.82 лв., формирано като сбор от дължими суми по 5 бр. фактури за продажба на строителни материали. Доводите на ищеца, че фактурите не установяват реална продажба на строителни материали, са преценени от въззивния съд като неоснователни по съображения, че по делото са представени доказателства - двустранно подписани преносителни бележки и транспортни документи, които водят до извод, че стоките по фактурите са доставени на ищеца и че той е ползвал транспортни услуги, без да заплати дължимата срещу това цена. След като е установил, че е настъпила изискуемостта на вземанията по всяка една от фактурите, въззивният съд е направил извод, че противопоставеното от ответника възражение за прихващане с тези вземания /както и с вземанията по 16-те бр. РКО/ е породило целения погасителен ефект и искът на „Зоофарм инженеринг“ ЕООД правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Велико Търново въззивно решение. Касаторът се е позовал на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, но формулираните във връзка с тях въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд, а оттук - и за изхода по конкретното дело. Във въпросите се съдържат наведените в касационната жалба оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради произнасяне по „нередовно“, т. е. неконкретизирано, възражение за прихващане /въпрос № 1/, нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с разпределението на доказателствената тежест /въпрос № 2/ и признаване авторство на изявление в частен документ, в текста на който са извършени добавки от трето лице /въпрос № 3/. По начина, по който са зададени обаче, въпросите не кореспондират с мотивите към обжалваното решение и с отразените в тях решаващи изводи на въззивния съд поради следното: Относно редовността на възражението за прихващане въззивният съд е преценил, че възражението е въведено в предмета на спора със съдържание, което отговаря на изискванията за редовност на искова молба и позволява произнасяне по същество от страна на сезирания с него съд. Отсъствието на конкретизация „кое вземане на ищеца с кои точно насрещни вземания /на ответника/ се погасява и до какъв размер“ не е преценено от въззивния съд като процесуална пречка за разглеждане на възражението за прихващане, което означава, че първият поставен от касатора въпрос е лишен от значение за изхода на спора по повод на прихващането. Произнасянето по възражението за прихващане не е обусловено от разрешаване на втория въпрос, тъй като въззивният съд не е възлагал в тежест на ищеца да доказва отрицателен факт - че спорните 16 бр. РКО, с които ответникът се домогва да докаже заявените за прихващане вземания, нямат връзка със сключения между страните договор от 01.04.2019 г. за предоставяне на услуга. След съвкупна преценка на относимите доказателства съдът е направил извод, че е доказана връзката между ордерите и договора и по-точно - че авансово предоставените с ордерите суми са били предназначени да послужат за организиране и осъществяване на дейността по производство на фракции, за целите на която е сключен договорът. При така направения извод от страна на въззивния съд вторият въпрос не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Третият въпрос е зададен некоректно, тъй като въззивният съд, аргументирайки се със заключението на съдебнографологичната експертиза, е приел, че добавките в текста на част от ордерите не ги лишава от доказателствена стойност и не разколебава категоричния извод, че съдържащите се в тях изявления за получаване на сумата са направени от вписания автор И. Д., действал като пълномощник на „Зоофарм инженеринг“ ЕООД. Направената от касатора интерпретация на въпроса не кореспондира с изводите, до които е достигнал съдът след преценка на съдържанието на ордерите, и поради това поставеният въпрос не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационното обжалване съгласно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това следва да се отбележи, че с оглед мотивите на въззивния съд не е налице твърдяното от касатора противоречие на обжалваното решение с посочената в изложението задължителна практика на ВКС и с цитираната практика на ВКС, което да предпоставя допускане на решението до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Що се отнася до основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, то е заявено бланкетно и касационната инстанция е лишена от възможността да извърши преценка доколко поставените от касатора въпроси имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения решението по в. т. д. № 156/2021 г. на Апелативен съд - Велико Търново не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е прието, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Касаторът е аргументирал очевидната неправилност с препращане към поддържаните в касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение, без да твърди, че е налице някоя от изброените проявни форми на очевидната неправилност. Поради това и доколкото въз основа на мотивите съставът на ВКС не преценява обжалваното решение като очевидно неправилно, не намира за необходимо да го допуска до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Разноски на ответника по касация не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършено по банков път плащане на претендираното като разноски адвокатско възнаграждение в размер на 1 970 лв., уговорено в договор за правна защита и съдействие от 04.11.2021 г., а в договора не е удостоверено, че възнаграждението е платено в брой /т.1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2012 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,