Определение № 5860 от 16.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4472/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. К. Г. срещу определение № 16760 от 23.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 11740/2024 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено разпореждане № 151764 от 01.12.2023 г. по гр. д. № 57586/2023 г. на Софийски районен съд за оставяне без уважение искането на касатора с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от дължимата държавна такса за първоинстанционното производство за разликата над 200 лв. до размер на 400 лв. Жалбоподателят поддържа, че въззивното определение е незаконосъобразно в обжалваната му част и моли за пълно освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса. Поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следния въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „Към кой момент от времето следва да се преценява имущественото състояние на молителя при разглеждането на молба с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК?”. Поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 41/22.01.2020 г. по ч. т. д. № 53/2020 г. на първо т. о., определение № 171/13.04.2016 г. по ч. т. д. № 208/2016 г. на първо т. о., определение № 274/12.05.2015 г. по ч. гр. д. № 1842/2015 г. на трето г. о. и определение № 612/12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на второ т. о. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебeн акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: С искова молба, въз основа на която е било образувано производството по гр. д. № 57586/2023 г. на Софийски районен съд, Г. К. Г. е предявил срещу „Издателска къща Марица“ ЕООД – гр. Пловдив иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди. Исковата молба е била оставена без движение с разпореждане от 13.11.2023 г., като е дадено указание за внасяне на държавна такса в размер на 400 лв. С молба от 22.11.2023 г. жалбоподателят е поискал да бъде освободен от задължението за внасяне на държавна такса, към която е приложил декларация за материално и гражданско състояние. В същата е посочил, че няма сключен граждански брак, страда от заболяване, което налага допълнителни периодични разходи в размер на 250 лв. месечно, получава заплата в размер на 2 214 лв., няма доходи от рента или аренда, не е ЕТ или участник в търговско дружество, не притежава недвижими имоти, моторни превозни средства и парични влогове; живее под наем, за който заплаща месечно сума в размер на 650 лв. и месечни вноски по три кредита в размер на 277,94 лв., 837,76 лв. и 408,08 лв. При така декларираните обстоятелства, Софийски районен съд е приел, че не са налице предпоставки за уважаване на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е констатирал, че заплащането на такса в пълен размер от 400 лв., макар и същата да не надхвърля получавания от ищеца месечен доход, сравнена с размера на оставащия доход, след приспадането на разходи за жилищни нужди, обслужване на кредити и санитарен минимум за нормален стандарт на живот, би довело до затруднение да покрие месечните си разходи. В резултат на изложеното е обосновал извод, че той следва да бъде освободен частично от заплащане на държавна такса до размер на 200 лв. Възприел е, че не е в невъзможност да заплати остатъка от таксата в размер на 200 лв., като е отчел обстоятелствата, относими към задължението на молителя. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Поставеният въпрос, макар и обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, е разрешен в съответствие с установената съдебна практика по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК, съгласно която съдът следва да извърши преценката си относно материалното състояние на лицето с оглед неговите и на членовете на семейството му доходи, имущество, здравословно състояние, трудова заетост, възраст, както и други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. Не се разкрива противоречие с определение № 171/13.04.2016 г. по ч. т. д. № 208/2016 г. на ВКС, първо т. о., в което се съдържа горното разрешение. В същото е посочено, че въз основа на представените от страната доказателства, съдът следва да прецени, дали същата разполага с достатъчно средства към момента на искането, като съобрази данните от представената декларация за имуществено състояние. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с цената на исковете и пълния размер на държавната такса. Именно такава съпоставка е извършена и от въззивния съд при преценката на разгледаните по-горе обстоятелства. В определение № 274/12.05.2015 г. по ч. гр. д. № 1842/2015 г. на ВКС, трето г. о., е посочено, че въз основа на представените от страната доказателства, съдът преценява дали същата разполага с достатъчно средства към момента на искането, като съобрази данните от представена декларация за имуществено състояние. При тази преценка е недопустимо съдът да откаже освобождаване от внасяне на такса, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска и пълния размер на държавната такса. В случая, като е съобразил декларираните от молителя обстоятелства и представените от него доказателства, съдът е приел, че са налице предпоставки за частично освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса до размер от 200 лв., тъй като имущественото му състояние позволява заплащане на горницата до 400 лв. Именно преценката на това състояние е обусловила извод за неоснователност на искането за освобождаване от държавна такса за тази разлика. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Не се касае и за липса на съдебна практика по поставения правен въпрос или необходимост от промяна на създадената, обосноваващи прилагането на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,