Решение № 16991 от 12.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 463/2019 г.

Решение № 16991 от 12.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 463/2019 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" /ГДИН/ и на К. Р. против решение № 2135/07.11.2018 г., постановено по адм. д. № 909/2018 г. по описа на Административен съд В., с което ГДИН е осъдена да заплати на К. Р. обезщетение в размер на 1200 лева за претърпени неимуществени вреди вследствие неизпълнение на задълженията на администрацията на затвора за препланиране на изпълнението на присъдата по чл. 156 от ЗИНЗС, вр. чл. 129 от ППЗИНЗС за периода 01.06.2009 г. —18.04.2017 г., ведно със законната лихва от 23.02.2018 г. до окончателното плащане на сумата, а в останалата част до претендирания размер от 7 500 лева, както и по отношение на искането за обезщетение за периодите от 27.06.2007 г. —31.05.2009 г. и от 19.04.2017 г. до 23.02.2018 г. исковете са отхвърлени. Касаторът Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" обжалва решението в осъдителната му част с твърдения за необоснованост и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че действията на администрацията при изпълнение на наказанието доживотен затвор на К. Р. са в съответствие с нормативната уредба, а фактическият състав на чл. 284 ЗИНЗС не е изпълнен. Възразява срещу размера на определеното обезщетение, поради несъобразяване на съда с чл. 52 ЗЗД. По подробни съображения моли за отмяна на решението в обжалваната част. Касаторът К. Р. твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Счита, че след като съдът е установил бездействие на затворническата администрация по задълженията за изпълнение на присъдата, неправилно е определил размер на обезщетението. Изтъква, че е поставен в режим на продължителна изолация, без надежда за промяна, че не му е осигурена работа, културни и спортни мероприятия, квалификация и обучение. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и пълно присъждане на поисканото обезщетение. Всеки от касаторите оспорва съответно касационната жалба на противната страна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба на ГДИН и неоснователност на касационната жалба на К. Р.. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационните жалби са подадени в срок от надлежни страни и са процесуално допустими. Административният съд е бил сезиран с иск от К. Р. за обезщетение в размер на 7500 лв за нанесени неимуществени вреди в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, извършени от длъжностни лица от администрацията на Затвора – В. в периода от 27.06.2007 г. до момента на завеждане на исковата молба и бездействието на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" да прекрати нарушенията. Ищецът е твърдял, че вредите са претърпени от поставянето му в изолация в продължение на 28 години и без възможност за социални контакти с други лишени от свобода, без по отношение на него да е извършвана социална дейност и възпитателна работа, без да е бил включван в корекционни програми за въздействие за намаляване на риска от рецидив и риска от вреди, обучителни и квалификационни курсове за придобиване на професия и без да му е давана възможност да полага доброволен безвъзмезден труд - нечовешко и унизително отношение, довело до чувство на унижение, безсилие, безнадеждност, малоценност, уронване на човешкото му достойнство. От фактическа страна по делото е прието, че К. Р. изтърпява наказание "доживотен затвор" при строг режим, с което е заменено по силата на Указ № 14/25.01.1999 г. на Вицепрезидента на Република България наложеното му с присъда № 340/10.11.1989 г. на Плевенския военен съд смъртно наказание. От 27.06.2007 г. до датата на подаване на иска наказанието се изтърпява в Затвора В. при строг режим, преди това при специален и при усилено строг режим. Въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че К. Р. е изтърпявал наказанието си в съответствие с чл. 71, ал. 3 от ЗИНЗС и отменения чл. 167 г, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за изтърпяване на наказанията, в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана. Не е установено обаче касаторът да е бил изолиран по начин, надхвърлящ изискванията за определения му режим на изтърпяване на наказанието - има условия за контакти в групата на лицата със същия режим, ежедневно му се осигурява престой на открито, ежеседмично – допълнителното време за спорт, и при отделни поводи – беседи със свещенослужители и провеждани групови занимания, при които също може да контактува с други осъдени. Поради това и при подробно обсъждане на приложимата нормативна уредба, съдът е счел, че характерът и режимът на изтърпяваното наказание предполагат ограничения, които са преценени от законодателя като разумни и съответни на целите на наказанието. За неоснователни са счетени и твърденията за нарушения, произтичащи от неосигуряването на възможност за полагане на платен или доброволен труд. Не е установено бездействие на администрацията да осигури работа на касатора. Констатирано е, че в "тежкия" коридор е налице само едно работно място за поддържане и хигиенизиране на помещенията и района на затворническото заведение, което е заето; установено е и че К. Р. е отказал предложена му работа. Съдът е счел за основателен иска във връзка с твърденията за неосигурени възможности за участие в социални и възпитателни дейности и в курсове и дейности с цел образование и квалификация, тъй като липсват данни за планиране на присъдата до 18.04.2017 г. и за извършена оценка на риска, за идентифициране действителното ниво на образование и знания и действителните нужди от възпитателно въздействие, обучение и квалификация, целите, съответстващи на тези нужди и конкретните мероприятия за постигане на целите. Бездействието на затворническата администрация да идентифицира и да актуализира рисковите нужди на Радев, да определи точно съответстващите на тези нужди цели и конкретно да определи трудовите, образователните, обучителните, културно-информационните, спортните и корекционните мероприятия за постигане на целите, което е допуснато през продължителен период от време, е квалифицирано като нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, преустановено на 18.04.2017 г. чрез препланирането на присъдата. Преценявайки тежестта, продължителността и въздействието на нарушението върху Радев, съдът е определил обезщетението в размер на 1200 лв. Решението е валидно и допустимо, но неправилно като краен резултат. Съдът е анализирал подробно събраните по делото доказателства и е изложил подробни мотиви по приложението на материалния закон. Не са допуснати съществени процесуални нарушения, решението е обосновано, но в осъдителната му част противоречи на материалния закон. Изцяло се споделят изводите на съда за липса на нарушения във връзка с доводите за поставяне на касатора в изолация, неосигуряване на работа, лишаване от контакти и възможности за спорт, за което са изложени подробни фактически и правни мотиви в решението. Съгласно чл. 152 ЗИНЗС, социалната дейност и възпитателната работа са основни средства за ресоциализация на лишените от свобода и са насочени към подпомагане на личностната промяна на осъдените и изграждане на умения и способности за законосъобразен начин на живот в обществото. Социалната дейност и възпитателната работа в местата за лишаване от свобода включват диагностична и индивидуална корекционна дейност; програми за въздействие, за намаляване на риска от рецидив и риска от вреди; образование, обучение и квалификация на лишените от свобода; творчески, културни и спортни дейности и религиозна подкрепа. Съгласно алинея трета, с лишените от свобода се осъществява групова и индивидуална социална дейност и възпитателна работа. Съгласно чл. 163 ЗИНЗС, в местата за лишаване от свобода се създават условия за творчески и културни дейности и за развитие на физическата култура на лишените от свобода. Чл. 149 ППЗИНЗС предвижда, че творческите и културните дейности на лишените от свобода включват: 1. самодейни изяви чрез представяне на театрални постановки, художествени програми, музикални концерти, спектакли, свързани с празници или други важни събития, и др.; 2. организиране на художествени и приложни изложби както от творчески изяви на лишени от свобода, така и на външни представители; 3. организирана клубна дейност по интереси; 4. организирани посещения на културни и религиозни мероприятия, спортни прояви, музеи, изложбени зали, исторически и други забележителности извън местата за лишаване от свобода; 5. провеждане на разнообразни културни програми от външни представители. От посочените законови текстове е видно, че творческите и културни дейности в затворите не са самоцелни, нито имат за цел единствено да осигуряват развлечение на осъдените. Тези дейности са част от предвидени основни средства, чиято крайна цел е желаната от обществото ресоциализация и личностна промяна на изтърпяващите наказания. От събраните доказателства е установено, че на касатора е била предоставена възможност както за обучение и квалификация, така и за културна и спортна дейност, заедно с останалите затворници и индивидуално. Провеждани са разговори със затворника за включването му в работа. Поради това не може да се приеме, че той е бил изцяло лишен от творчески и културни дейности и в този смисъл от възможности за ресоциализация и личностна промяна. Обстоятелството, че в затворите не са били провеждани описаните в чл. 150 ППЗИНЗС конкретни мероприятия не означава, че изискванията на чл. 152 ЗИНЗС, в чийто контекст следва да се разглежда културната дейност в затворите, не са били изпълнени. От свидетелските показания е установено, че при затворниците, настанени заедно с Радев, в периода 2010 г. -2015 г. е идвал психолог, пастор, провеждани са беседи, обявявани са предварително предстоящите мероприятия. С оглед изложеното и предвид събраните доказателства за предоставени на касатора възможности за участие в обучение / което той е отказал/, за общи и спортни мероприятия в затворите, в които е пребивавал, за периодично провеждани курсове, за предложена работа, която също е отказана, тъй като не покривала разходите на Радев от първа необходимост, за участие в групова работа за овладяване на гнева, за обучение, което също е отказано, за възможност за четене на книги в библиотеката на затвора по график, настоящата инстанция счита, че не е налице бездействие на затворническата администрация по задълженията, предвидени в текста на чл. 152 ЗИНЗС, независимо от липсата на доказателства за планиране на присъдата преди 2017 г. Задължението на администрацията за планиране изпълнението на присъдата не следва да се разглежда изолирано, а в съвкупност с всички останали обстоятелства, свързани със задълженията по Г. 11 ЗИНЗС. Самият касатор Радев представя пред настоящата инстанция влязло в сила Определение № 237 от 01.08.2019 г. на Бургаски окръжен съд, НО, в мотивите на което е посочено, че през 2009 г. е извършена оценка на риска от рецидив, която впоследствие е двукратно коригирана, че понастоящем, след преместването му в Затвора Б., е удовлетворено желанието на лишения от свобода за работа и самообразование, установени са ниски нива на стрес и риск от зависимости, емоционална овладяност и добри нива на самоконтрол. При съвкупната преценка на всички посочени обстоятелства, касационната инстанция счита, че не е налице незаконосъобразно поведение на администрацията, в смисъла, който се твърди в исковата молба, в причинна връзка с което да са причинени вреди за касатора, надхвърлящи обичайното ниво на дискомфорт от изтърпяване на присъдата лишаване от свобода при строг режим, съответно не е налице надвишен критичен праг на строгост по изпълнение на наложеното наказание. По тези съображения решението следва да бъде отменено в осъдителната му част, а в останалата следва да бъде оставено в сила. Разноски не се претендират и не се дължат.